— Ще ти се обадя, след като се прибера — обеща Лоръл, прекъсвайки мислите на Ема. — Чао! — Музиката изведнъж утихна и в коридора се възцари тишина. Ема чу отварянето и затварянето на гардероба, после вратата на Лоръл изскърца. Тя видя сянката й да минава покрай вратата на Сътън и след това чу гласа й от кухнята.

Внезапно й хрумна нещо. Скочи от леглото на Сътън и изтича до коридора. Вратата на Лоръл беше широко отворена. Нощната лампа осветяваше килима. Ослушвайки се за стъпките на сестра си, Ема изтича на пръсти до стаята и след секунди вече беше вътре. Затвори вратата зад гърба си и чу как бравата изщраква.

Стаята на Лоръл бе зловещо огледално копие на нейната, включително бялото кресло и пурпурните възглавнички на леглото. Ема отиде до дъното, където до календара с кученца висеше колажът със снимки на отбора по тенис. Отгоре пишеше ОКТОМВРИ. Лоръл бе покрила датите с бележки за задачи за домашно, тенис срещи и купони.

Бавно и предпазливо тя дръпна лимоненозеленото кабарче, което придържаше листите от отминалите месеци, и обърна на август. Картинката за август беше снимка на три малки боксерчета. Лоръл беше написала СЕМЕЙНА ВАКАНЦИЯ с големи печатни букви върху квадратчетата от първата седмица на месеца. Погледът на Ема веднага се насочи към трийсет и първи август, деня, в който Сътън бе изчезнала. Лоръл беше нарисувала синьо сърчице в горния десен ъгъл на деня. Беше го оцветила с дебели, плътни линии, натискайки силно флумастера.

Ема се загледа в сърцето, замислена какво ли би трябвало да означава. После обърна на септември, видя датата, на която бе отбелязано партито на Ниша Банерджи по случай края на лятната ваканция, първия ден на училище, първия тенис турнир. Всичко си беше наред. Но в този момент погледът й беше привлечен от нещо на гърба на августовската страница. На хартията, точно под квадратчето на трийсет и първи август, се виждаха инициалите ТВ.

Теър Вега!

Пулсът на Ема се ускори. Очевидно Лоръл беше написала първо инициалите, а след това ги беше скрила под синьото сърце. Но защо?

Ще ми се да знаех.

— Какво търсиш тук?

Ема бързо върна календара на октомври и се обърна. На вратата стоеше Лоръл и я гледаше със свити устни, поставила ръка на хълбока си. Тя бързо прекоси стаята и изблъска Ема.

Ема бързо се опита да намери извинение.

— Мачът с Хавърфорд — каза бързо тя, сочейки петъка, който идваше след две седмици. — Исках да проверя датата.

Лоръл огледа бюрото си, сякаш за да провери дали всичко е на мястото си.

— На затворена врата?

След миг колебание Ема вирна глава.

— Да не те е подгонила параноята? — сопна й се тя, влизайки в кожата на Сътън. — Сигурно въздушната струя на климатика я е бутнала.

Лоръл изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но в този миг от долния етаж се разнесе гласът на госпожа Мърсър.

— Момичета? Трябва да тръгваме!

— Идвам! — пропя Ема, сякаш нищо лошо не се е случило. Тя мина покрай Лоръл, опитвайки се да изглежда спокойна, невинна и надменна. Но не можеше да не усети погледа на момичето в гърба си.

Аз също не можех. Очевидно Лоръл не се беше хванала на лъжата на Ема.

Госпожа Мърсър стоеше до стълбището и гледаше нещо на екрана на блекбърито си. Когато момичетата тръгнаха да слизат надолу, тя им се усмихна.

— И двете изглеждате страхотно — пропя тя въодушевено. Може би твърде въодушевено. Ема знаеше, че госпожа Мърсър ще остане разочарована от вечерята.

Господин Мърсър се появи иззад ъгъла, подрънквайки с ключовете си. Той беше съблякъл болничната униформа и се беше издокарал в панталони цвят каки и фланелка в розово-оранжев цвят, но очите му изглеждаха изморени, а косата му бе разрошена.

— Готови ли сте? — попита той леко задъхано.

— Готови — отвърна госпожа Мърсър. Лоръл намръщено скръсти ръце. Ема просто сви рамене.

Четиримата тръгнаха към сува на господин Мърсър и се качиха в него. Докато Ема си закопчаваше предпазния колан, господин Мърсър улови погледа й в огледалото за обратно виждане. Тя бързо наведе глава. С изключение на няколкото разминавания в коридора, Ема почти не беше разговаряла с бащата на Сътън след събота сутринта — той беше поел доста смени в болницата. А сега я гледаше така, сякаш знаеше, че крие нещо от него.

Докато господин Мърсър завиваше и излизаше на улицата, госпожа Мърсър извади златиста кутийка от чантичката си и си сложи бледомораво червило.

— Времето съвсем не е типично за началото на октомври — избъбри тя. — Не помня откога не сме имали такива дъждове.

Никой не отговори.

Госпожа Мърсър се прокашля и опита отново.

— Наела съм онази страхотна група мариачи за партито ти, скъпи — каза тя и потупа ръката на господин Мърсър. — Помниш ли колко великолепни бяха на благотворителното събиране на средства за „Музея на пустинята“?

— Чудесно — отвърна господин Мърсър с равнодушен глас. Като че ли на него също не му се ходеше на семейна вечеря.

Госпожа Мърсър млъкна с пораженческо изражение на лицето.

Аз ги гледах как стоят умълчани. Цялата тази ситуация ми се струваше позната. Зачудих се още колко пъти родителите ми се бяха опитвали да сдобрят мен и Лоръл. Някога бяхме близки — имах откъслечни спомени за нас двете как шпионираме нашите по време на семейните почивки, как играем в сутерена играта „Моделът-беглец“, която бях измислила аз и дори как уча Лоръл да държи тенис ракета и да използва бекхенд. Но през годините се беше случило нещо — аз започнах да отблъсквам Лоръл. Донякъде причината за това можеше да е завистта — Лоръл бе истинска дъщеря на родителите ми, а аз бях осиновена. Притеснявах се, че обичат нея повече. Може би Лоръл просто реагираше на поведението ми. Всичко останало последва като лавина, докато не стигнахме до етапа, когато почти не си говорехме.

Петнайсет минути по-късно, прекарани в пълно мълчание, господин Мърсър намали, за да мине през един легнал полицай и спря на паркинга в курорта. Малката изкуствена пещера с неонова реклама „При Артуро“ бе окичена с коледни светлинки. На входа един мъж, облечен в бизнес костюм разговаряше по своя блекбъри. До него стоеше жена, която си оправяше косата. Две сервитьорки, облечени с тъмни панталони и снежнобели ризи пушеха цигари до един вретеновиден кактус.

Ема последва семейството на Сътън по криволичещите през градината стъпала, оградени от дребни жълти и виолетови цветя. Рамките на прозорците в тухлените стени бяха изработени от дебело тъмно дърво. Над главите им се виждаха покривните греди, а от миниатюрни тонколони се лееше класическа музика. Залата беше пълна с народ и наоколо сновяха сервитьорки с подноси, отрупани с прекрасно изглеждащи агнешки пържолки и омари.

Метр д’отелът, мъж с тънък мустак и тъмносив костюм, провери резервацията им и ги поведе към масата им. Докато прекосяваха залата, Ема вървеше сковано, чувствайки се съвсем не на мястото си.

— Това е прекрасно — пропя госпожа Мърсър, щом се настаниха, и взе списъка с вина. — Нали, момичета?

Ема измърмори нещо утвърдително. Но Лоръл бе вперила поглед в нещо — някой, — който се намираше в другия край на залата.

— Мисля, че скоро ще имаш посетител, Сътън — рече тя с гаден глас.

Ема вдигна глава тъкмо навреме, за да види как между масите се приближава момче с ъгловата челюст и късо подстригана руса коса. Стомахът й се сви от притеснение. Това беше Гарет, бившият на Сътън. И той въобще не изглеждаше щастлив.

— Здравей, Гарет! — поздрави госпожа Мърсър и разтревожено сви устни, поглеждайки към Ема. Тя се размърда смутено на стола си. Беше казала на таткото на Сътън, че двамата с Гарет вече не са заедно и той със сигурност беше споделил с жена си. Но те не знаеха за поведението му по време на бала в петък. Гарет се беше държал малко… грубо.

— Здравейте, господин и госпожа Мърсър. — Младежът им кимна учтиво. После се обърна към Ема. — Може ли да поговорим? — Той посочи с очи малкия коридор в дъното част на ресторанта. Очевидно имаше предвид насаме.

— Ами, дошла съм тук със семейството ми — отвърна Ема, като леко се помести към майката на Сътън. — Тъкмо се канехме да поръчваме.

— Просто искам да те питам нещо набързо — каза Гарет. Гласът му прозвуча любезно, но погледът му бе хладен и пресметлив. Внезапно Ема осъзна за какво е всичко това: той със сигурност бе чул, че Теър е влязъл в стаята на Сътън. Гарет беше изпаднал в шок, след като Ема го заряза и сега бе убеден, че тя го е мамила. Несъмнено щеше да я обвини, че се е срещала с Теър зад гърба му — и може би Сътън наистина го беше направила.

Аз огледах ризата му „Абъркромби“ и панталоните каки, и в съзнанието ми проблеснаха спомени за времето, когато ходехме заедно в планината, карахме колела и си правехме пикници в парка. Бях сигурна, че е имало момент, в който съм умирала от удоволствие, че той е моят приятел. Но какво се беше случило, за да избера вместо него Теър? Отново се замислих върху онзи спомен, за вината, която изпитвах, че съм мамила Гарет и тръпката от целувката на Теър. Гарет беше прав за мен: наистина му бях изневерила. Имаше пълното право да е бесен.

— Съжалявам — отвърна Ема. — Но току-що седнах.

— Добре, щом така предпочиташ, ще те питам тук — рече предизвикателно Гарет и постави ръце на хълбоците си. После погледна към господин и госпожа Мърсър. — Просто исках да разбера как е минало вчерашното ти посещение в полицията, Сътън.