Сара Шепард

Две истини и една лъжа

(книга 3 от поредицата " Игра на лъжи")

Пролог

Нежелан посетител

Ако някой беше надникнал през прозореца на стаята ми, щеше да си помисли, че това е просто поредното гостуване с преспиване, веселяшка вечер, която включва пуканки, маникюр и шест от най-страхотните мацки на гимназия „Холиър“, които се гримират една друга, споделят пикантни клюки и планират следващия номер от Играта на лъжи. Айфонът ми е пълен със снимки от някогашните ни купони, които изглеждат по съвсем същия начин: Мадлин, стиснала фотографията на някаква манекенка, подстригана на бретон, пита дали такава прическа ще подхожда на сърцевидното й личице; другата ми най-добра приятелка, Шарлът, всмукала бузите си навътре, си слага от новия руж, който си е купила от „Сефора“; сестра ми Лоръл се киска над снимката на някаква третокласна знаменитост в „Ю Ес Уийкли“; и много снимки, на които аз, Сътън Мърсър, изглеждам като страхотната, могъща мацка с главно „М“, каквато бях някога.

Но специално в онази нощ имаше нещо различно… и пет от шестте момичета в стаята изобщо не го подозираха. Момичето, което се смееше заедно с най-добрите ми приятелки, момичето, което смятаха за мен… всъщност не бях аз. Защото аз съм мъртва. Най-добрите ми приятелки разговаряха с отдавна изгубената ми близначка Ема, която беше заела мястото ми.

Аз умрях преди един месец. Сега обитавах пространството между земята на живите и Отвъдното, и гледах как животът ми продължава с Ема в главната роля. Където и да отидеше тя, аз бях с нея, сякаш двете отново деляхме една и съща утроба. Странно, нали? Изобщо не съм си и помисляла, че животът след смъртта ще бъде такъв.

Онази нощ гледах как близначката ми се забавлява с приятелките ми. Тя седеше с подвити крака на дивана, точно като мен. На клепачите й проблясваха любимите ми сребристи сенки „МАС“. Тя дори се смееше по същия начин като мен — шумно, отсечено, с лека отсянка на сарказъм. През последния месец беше усъвършенствала маниерите ми, вече се обръщаше, когато викнеха моето име и носеше моите дрехи с намерението да се преструва на мен, докато не открие убиеца ми.

А знаете ли кое беше най-лошото? Че аз дори не помнех кой ме е убил. От паметта ми бяха изтрити огромни части от живота ми и аз се чудех каква съм била, какво съм направила и кого съм вбесила до такава степен, че да ме убие и да подмами сестра ми да приеме моята самоличност. От време на време получавах проблясъци и пред очите ми с кристална яснота изникваше по някоя сцена, но какво се беше случило преди и след нея? Пълен мрак. Все едно гледах краткотрайни клипчета от деветдесет минутен филм и се опитвах да разгадая фабулата. Ако исках да разбера какво ми се беше случило, трябваше да разчитам изцяло на Ема… и да се надявам, че ще открие убиеца ми, преди той да се добере до нея.

Двете с Ема бяхме успели да разберем някои неща: че приятелките ми имат алибита за нощта, когато бях умряла. Сестра ми Лоръл също, което означаваше, че всички те са чисти. Но въпреки това оставаха много заподозрени. В главите и на двете ни се въртеше едно име: Теър Вега, отчуждилият се брат на Мадлин, който беше напуснал града миналата пролет. Носеха се слухове, че аз имам нещо общо с това. Естествено, аз не можех да си спомня абсолютно нищо за Теър, но бях сигурна, че между нас е имало нещо. Но какво?

Гледах как най-добрите ми приятелки се кискат и споделят клюки, докато късният час не си каза думата. В три без петнайсет сутринта всички лампи бяха угасени и всички момичета дишаха бавно и дълбоко. Айфонът, от който бях изпращала стотици есемеси, преди да умра, изведнъж пропя и Ема внезапно отвори очи, сякаш очакваше съобщение. Видях я как погледна екрана, намръщи се и излезе на пръсти от къщата. На тротоара зад ъгъла я чакаше Итън Ландри, единственият човек, който знаеше истинската самоличност на Ема — с изключение на убиеца ми, разбира се. И там, на обляния в лунна светлина тротоар, аз ги видях да разговарят, да се прегръщат и да се целуват за пръв път. Макар повече да нямах тяло и сърце, болката си оставаше същата. Никога повече нямаше да мога да целуна никого.

Наблизо отекнаха стъпки. Ема и Итън разтревожено се спогледаха и бързо се разделиха. Аз се носех зад близначката ми, която тичешком се прибра вкъщи. Миг преди да затвори вратата, хвърлих поглед през рамо и видях как Итън изчезва в мрака. Точно тогава покрай портата премина сянка. Чувах плиткото, нервно дишане на Ема. Знаех, че е уплашена. Отново почувствах тласък напред, когато тя изтича нагоре по стълбите, за да провери дали прозореца на стаята й е затворен.

Когато стигнахме до площадката, и двете видяхме, че прозорецът зее, а пред него стои познато момче. Щом го зърна, кръвта се оттегли от лицето на сестра ми. Аз тихо изписках, но гласът ми се понесе беззвучно в пространството.

Това беше Теър Вега. Тънката усмивка, с която посрещна Ема, подсказваше, че той знае всичките й тайни — включително коя не беше. А аз веднага разбрах, че каквото и да бе означавал за мен, докато бях жива, то си оставаше обвито в мистерия… но от него лъхаше опасност.

И колкото и да се опитвах, не можех да си спомня с какво е свързана тя.

1.

Тя го видя

— Теър — каза Ема Пакстън, без да сваля очи от момчето. Рошавата му коса изглеждаше черна в тъмнината на спалнята на Сътън. Скулите му изпъкваха над пълните му устни. Дълбоките му лешникови очи се присвиха зловещо.

— Здрасти, Сътън — каза Теър, а името прозвуча като изтеглено с ченгел от устата му.

По гърба на Ема пробягаха нервни тръпки. Тя го разпозна от разлепените плакати „Издирва се“ — той бе изчезнал от Тусон, Аризона, през юни. Но това се беше случило много преди Ема да отпътува за града, за да се срещне с отдавна изгубената си близначка Сътън. Много преди да получи анонимно съобщение, че Сътън е мъртва и Ема трябва да заеме мястото й, и да не казва на никого за това, защото…

Ема се беше опитала по най-бързия начин да научи всичко за Сътън — кои бяха приятелите й, кои бяха враговете й, какви дрехи харесва, с какво обича да се занимава, с кого излиза. Тя беше дошла в Тусон просто за да се срещне с един член от семейството си — като всяко приемно дете тя отчаяно искаше семейство, някакво, каквото и да е, — но се беше оказала затънала до уши в разследването на убийството на сестра си. Какво облекчение бе да открие, че най-близките приятелки и сестра й имат алиби, но Сътън си беше създала доста врагове… и списъкът с потенциални убийци бе доста дълъг.

Теър също беше в него. Всичко, което Ема знаеше за него, бе научила от постовете във Фейсбук, клюките и уебстраницата „Помогнете да намерим Теър“, която бе направило семейството му, след като бе изчезнал от града. Около него витаеше аура на опасност — всички казваха, че непрекъснато се бе забърквал в разни неприятности и че имал ужасен нрав. А според слуховете Сътън бе имала нещо общо с изчезването му.

„Или може би — помислих си аз, без да свалям поглед от момчето с безумния поглед, което стоеше в стаята ми, — Теър има нещо общо с моето.“ В съзнанието ми изникна спомен. Видях се да стоя в стаята на Теър и двамата се гледаме злобно.

— Прави каквото искаш — сопвам му се аз, врътвам се и тръгвам към вратата. Той изглежда обиден и очите му проблясват гневно.

— Хубаво — отвръща ми с рязък тон. — Така и ще направя.

Нямах представа за какво се бяхме карали, но очевидно го бях ядосала здравата.

— Какво има? — попита Теър Ема и скръсти ръце на широките си гърди на футболист. Същото хитро изражение имаше и на плаката „Търси се“. — Да не те е страх от мен?

Ема преглътна тежко.

— Защо да ме е страх от теб? — попита тя с най-нахакания глас, който успя да докара, същия, който прилагаше при заварените братя, които обичаха да я пошляпват по дупето, приемните майки със съмнително поведение и зловещите типове, които се мотаеха из кварталите, в които живееше, след като биологичната й майка Беки я беше зарязала. Но всичко това беше поза. Часът беше три сутринта, събота. Приятелките на Сътън спяха дълбоко на долния етаж. Както и родителите й. Дори големият датски дог Дрейк похъркваше в голямата спалня. В това зловещо спокойствие Ема не можа да не се сети за бележката, която бе намерила върху колата на Лоръл сутринта на първия й ден в Аризона:

„Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.“

И ужасно силните ръце, които седмица по-късно я бяха душили с медальона на Сътън в дома на Шарлът, заплашвайки я отново да си мълчи. И внушителната, тъмна фигура, която бе видяла в залата на гимназията секунди след като прожекторът се стовари на сантиметри от главата й. Теър ли стоеше зад всичко това?

Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка, сякаш четеше мислите й.

— Сигурен съм, че има причини. — После той се облегна на стената и я погледна така, сякаш можеше да надникне в нея — сякаш знаеше защо е тук и защо се преструва на мъртвата си сестра.

Ема се огледа, преценявайки възможностите си за бягство, но преди да успее да се отдалечи, Теър я сграбчи за ръката. Той я стисна здраво и тя изписка пронизително. Теър затисна устата й с ръка.

— Да не полудя? — изръмжа той.

— М-м-м! — простена Ема, опитвайки се да си поеме дъх през задушаващата хватка на Теър. Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше аромата на канелената му дъвка и виждаше мъничките лунички, с които бе обсипан носът му. Обхвана я паника и тя се опита да се измъкне. Захапа силно ръката му, усещайки солената му пот.