— Знам, че закъснях — ведро каза новодошлият, — но ще ми простите, нали?

Марсела забеляза как повечето гости се усмихват неволно. Всички освен сестра й, чиито вежди се сключиха леко.

— Сенатор Отон? — прошепна Лолия. — Какво прави тук?

— Познаваш ли го? — попита Марсела.

— О, навремето, когато с Нерон бяха толкова добри приятели, делихме веднъж-дваж постеля. Познаваш ли го, скъпа? — Лолия се зарея в спомени. — Струва си да го опознаеш, повярвай ми.

Марсела беше чувала, разбира се, за сенатор Маркус Салвий Отон — един от любимците на Нерон, поне докато не изникна дребен проблем. Нерон се влюби в съпругата на Отон, а после я преби до смърт. „Ала срещала ли съм го преди?“ Тясното, будно лице й се струваше някак познато.

Познат или не, зад гърба на сенатор Отон стояха двама преторианци в червено и златно също като Пизоновите.

„Виж ти, виж ти…“, помисли си Марсела. „Значи Пизон има съперник?“ Навярно нейният зет все пак не е толкова сигурен императорски наследник, както предполагаха всички. Съдейки по ненадейно равнодушното лице на Корнелия, тя явно си мислеше същото.

— Скъпа Лолия! — Отон спря пред тях с весело блеснали черни очи. — Откога не сме се виждали! Задомила си се наскоро? Поздравления, сенатор Виний! — подвикна той към другия край на ложата. — Съпругата ви е най-чаровната жена в Рим! А ти, Лолия, се радваш на най-мъдрия държавник в Рим!

Виний се изпъчи поуспокоен. Отон се усмихна ослепително и Марсела забеляза колко много гости го наблюдават и шепнат, прикрили устни с ръце. Пизон изглеждаше слисан.

— Червени! — Диана скочи с гръмогласен вик, когато колесниците на любимата й фракция минаха тържествено по пистата под тях. — Червени!

Развеселеният поглед на Отон се насочи към Диана.

— Тази млада жена очевидно харесва състезанията.

Хората от свитата му се разкикотиха тихо — и той като Нерон се обграждаше с изящни жени и изискани мъже; всичките млади, всичките красиви, всичките забавни. Беше превзел ложата на семейство Корнелий, сякаш е негова.

— Ти значи си чаровната малка Корнелия Кварта, по която линеят половината ми приятели. Наричат те и Диана, нали? Колко уместно…

— Тихо! — смълча го припряно Диана, приведе се над парапета и нададе вик в хор с останалите зрители, когато кърпата падна и двайсет и осем коня препуснаха по пясъка, разширили ноздри и развели пера. Император Галба седеше прегърбен в ложата и преглеждаше сметки, но плебеите — на крака — крещяха, размахваха разноцветни знаменца и стискаха амулетите си, докато колесниците влитаха с главоломна скорост в тесния завой. Дори Марсела призна, че гледката е вълнуваща. Къде другаде ще видиш двайсет и пет хиляди души, полудели като един? „На война може би…“

— Пришпори ги! — изкрещя Диана към първия колесничар на Червените, изостанал четвърти на завоя. — В името на всички богове! Пришпори ги!

— Извинете братовчедка ми, сенатор Отон — Корнелия приближи с протегната ръка и топла, ведра усмивка. Марсела обаче познаваше сестра си и долови безпокойството, с което изгледа преторианските стражи на Отон. — Диана живее за Червените и нищо не може да я вразуми.

— Не я вразумявайте — отвърна Отон. — Тя е странна птица, а аз харесвам странните птици. Виждам, че и вие сте като нея, благородна моя.

Той улови ръката на Корнелия и я притисна свойски, ала тя я отдръпна.

— Домина Статилия, радвам се да ви видя…

Корнелия тръгна към домините, преторите[5] и трибуните, придружаващи Отон, които познаваше до един по име, а Пизон, оттеглил се сконфузено на заден план, сега сподиряше съпругата си и се представяше на всички. Отон се намръщи. Особено след като забеляза преторианците зад гърба на Корнелия, следващи я като покорни слуги.

— Жалко, че Корнелия не може да стане императрица — отрони Марсела по-скоро на себе си, но острото ухо на Отон долови думите.

— Много вярно, драга — поклони се той и огледа изпитателно лицето й. — Корнелия Секунда, нали? Мисля, че се познаваме.

— Не са ни представяли официално, сенаторе — наклони въпросително глава Марсела.

— Да, но си спомням как император Нерон веднъж оцени красотата ви. Не съм изненадан да заключа, че е бил прав.

Диана нададе вик. Сините бяха повели при четвъртата обиколка.

— Ще умра, ако спечелят те! — промълви тя, без да отлепя очи от пясъчната вихрушка. — Ще умра…

Половината трибуни от антуража на Отон се бяха скупчили около нея и крещяха към арената, но ушите на Марсела не пропускаха шума.

— Не искам да обсъждам онази нощ, сенаторе — рече тя най-сетне. — Стореното е сторено.

— Значи сте смела жена. Възхищавам ви се.

Марсела отпи от чашата с вино, без да усеща вкуса му. Често бе виждала бившия император от разстояние — със златен венец върху фалшивите къдрици да маха на възторжените плебеи; да рецитира своя поезия пред почтително смирени придворни; да нашепва в ухото на красива жена, която нямаше нищо общо с нещастната му императрица. През онази топла пролетна нощ на празненството в дома на Лолия тя видя мъж с червендалесто лице и приятни черти… и пламтящи очи, сякаш е трескав.

Марсела примигна, забелязала как единият впряг на Зелените се обръща на острия завой, и трясъкът проби бучащата в ушите й пелена. Дори Пизон, заел се да додява на някаква важна особа в дъното на ложата, се обърна към арената. Конете се втурнаха необуздано и повлякоха колесничаря, оплетен в юздите. Група роби протичаха да отместят разбитата колесница. Най-после колесничарят успя да се освободи от побеснелите коне, отъркаля се безжизнен и окървавен в пясъка, а робите се втурнаха да го издърпат настрани.

— Добре… — въздъхна Диана. — Ако Червените го бяха премазали, щяха да си нацапат колелата и да изгубят половин обиколка.

— Малка дивачка — изкоментира Марсела.

Усещаше как Отон е впил зорки очи в нея, въртейки златното столче на чашата между пръстите си.

— Съжалявам. Наистина — обади се той неочаквано. — Трябваше да се намеся тогава. Онази нощ.

— Поне не се разсмяхте — неволно отвърна Марсела.

Повечето гости избухнаха в смях — разкикотиха се по-скоро — когато Нерон я огледа, след като му я представиха, и с пронизителен, безцеремонен тон заяви: „Утре ще вечеряш сама с мен.“ Марсела го погледна, изтръгната рязко от мислите си, и знатните гости на Нерон сметнаха стъписването й за особено забавно. Поредната прищявка на императора. Всички обсъждаха капризите на Нерон; Сенатът бълваше огън и жупел, но той вземаше каквото поиска — чаша вино, златен дворец, генералска дъщеря…

— Да, не се засмях — около очите на Отон се очертаха весели бръчици. — Твърде смела сте.

— Не съм сигурна дали липсата на избор се нарича смелост, сенаторе.

— Смелост е, уверявам ви. Смелостта е начинът, по който посрещаме неблагоприятните обстоятелства — неизбежни или не.

Последна обиколка от надпреварата. Марсела се насили да насочи тревожното си съзнание към арената. Скочила на крака, Диана окуражаваше колесницата на Червените, препуснала да се пребори за първото място с шестнайсет галопиращи крака под плющящите юзди. Множеството се люшна напред и Марсела неволно го последва. Дланите й се изпотиха от напрежение, което нямаше нищо общо със състезанието. Отон и изисканите му придружители не показваха никакво вълнение; шепнеха и вдигаха изскубани вежди. Лолия обаче надаваше насърчителни възгласи, а Диана крещеше с нея, докато Червените и Сините се бореха рамо до рамо — осем силни коня, препускащи по арената. Последен завой. Марсела ахна с всички други, когато колесниците свиха бясно по него. Със скриптящи колела Червените успяха някак си да продължат напред, пришпорвани от колесничаря, размахал камшик с прибелен поглед.

Марсела сведе очи и видя, че налага с юмруци парапета. „Фортуна!“, помисли си поразвеселено, „състезанието зарази и мен“. Виний изглеждаше намусен както винаги, а Тулия наблюдаваше със стиснати устни как всички други се забавляват. Благовъзпитаният досаден Пизон мърмореше нещо под нос, а Корнелия го стискаше развълнувано за ръка. Зад тях иначе невъзмутимият центурион Денсус ругаеше като коняр и поощряваше Червените с размахани юмруци. Дори сенатор Маркус Норбан вдигна очи от свитъците си с известно любопитство. Копитата отекваха като туптящо сърце.

Разговорите секнаха. Впряговете навлязоха в равната отсечка. Само Сини и Червени се надпреварваха с блъскащи се оси. Външните коне се хапеха, колесничарите ги налагаха с камшици. Всички зрители по трибуните бяха на крака, пищяха, викаха, молеха за победа. Мрачният император Галба прелистваше списъци и броеше сестерциите си, а Червените, набрали преднина, объркаха всички сметки и победиха Сините в кулминационната надпревара на Луди Плебии.

Арената експлодира.

Диана изкрещя тържествуващо и прегърна най-близкия си съсед, който се оказа Марсела. Тя се засмя и отвърна на прегръдката на най-безумната си братовчедка, разрошвайки буйните й коси. Корнелия и Пизон също се прегръщаха, Лолия подхвърляше малката Флавия във въздуха, а Отон изглеждаше развеселен. Под тях колесничарят на Червените примигваше в очакване робите да му донесат палмовата клонка в чест на победата. Синият колесничар шибна яростно с камшик над главите на изтощените жребци на противника, които рипнаха и накараха всеки почитател на Червените по трибуните — от Диана до най-презрения плебей — да скочи, бълвайки ругатни.

— Велики Юпитер! — възкликна Отон, докато Диана хулеше колесничаря на Сините. — Не съм чувал по-добри ругатни, откакто бях в легионите.

Множеството се заизнизва навън, а Лолия канеше всички да дойдат в дома й, където ще даде прием за победителя в състезанието.

— Няма да посрещам сган от конюшните в къщата си! — сряза я Старият Флацид.

— Тогава ще организирам празненството в къщата на дядо! — отвърна му сладко Лолия.