— Е, той ни помага много — промърмори Корнелия.

Меко казано. Дядото на Лолия раздаваше щедро подаръци и безспорно им оказваше неоценимо съдействие в други сфери. Под подозрителния поглед на Нерон и дори на предшественика му Клавдий семейството на Пизон преживя тежки времена — Корнелия и Пизон нямаше да успеят да запазят дома и фамилните си ценности без неговите своевременни заеми…

— Все пак не му подобава — намръщи се Пизон и Корнелия смени тактично темата.

Знаеше, че съпругът й обича всички да заемат отредените им места — патрициите с добра кръв и от добър род — в Сената, еквитите да им служат, плебеите — да служат на тях, а освободените роби да показват, че съзнават положението си в живота. Освободените роби, богати като Мидас, които раздават заеми, нямаха място в систематичния възглед на Пизон за Рим. Корнелия го потупа ведро по ръката и се обърна към прислужниците:

— Леда, Зоя, подредихте ли бръшляна и орхидеите в ложата, както ви показах?

— Да, господарке.

Още призори Корнелия отведе робините си в мраморната ложа на семейство Корнелий в Циркус Максимус, разположена високо над трибуните със зашеметяваща гледка към острия завой на пистата долу. Прислугата заравняваше пясъка по арената, а бледи слънчеви потоци обливаха едва горния край на трибуните, когато Корнелия започна да раздава заповеди на робите. Цветя, гирлянди от бръшлян, сребърни подноси и златни чаши за вино — беше решена да възнагради гостите си с повече от хубава гледка. Щеше да ги зарадва със зашумяна беседка — последен летен повей в бледосиния есенен хлад. Остави робите да прелитат из ложата като пчели, а тя се втурна обратно към дома с разрошени коси и порозовяло от вълнение лице, за да подготви и себе си, и съпруга си за внушителната им поява пред обществото.

— Какъв генерал си, мила моя! — възкликна Пизон, докато Корнелия наместваше диплите на тогата му над раменете. Не се приведе да я целуне, разбира се, не и пред робите, ала очите му грейнаха одобрително. — При това красив генерал.

— Де да не се налагаше да нося червено! — проплака Корнелия и сведе поглед към тъмночервената роба, поръбена с черни кехлибари. — Диана се закле да се държи прилично днес, ако сложа червено в чест на безценния й отбор. Не ми отива много. Защо не подкрепя Зелените?

— Глупости, червеното ти стои прекрасно. Поседни, скъпа, тичаш от ранни зори.

— Искам всичко да е както трябва. Все пак и императорът навярно ще се отбие.

— Съмнявам се. Не харесва фестивалите.

— Но харесва теб — Корнелия се протегна и приглади непокорния кичур коса на съпруга си. — Може би ще го оповести днес.

— Защо днес?

— Напоследък си спечели доста неприятели с новите данъци…

Всички в Рим знаеха, че суровите ковчежници на Галба са погнали позлатените лентяи от двора на Нерон и са им отнели и последния грош, отмъкнат от хазната. Мнозина недоволстваха, разбира се, че сбръчканите, алчни ръце на Галба прибират къщите, скъпоценностите, робите и земите им, но Корнелия не възразяваше. Всички знаеха, че Нерон е изпразнил хазната. Никой ли не се замисляше, че ще удари часът за равносметка?

Хората обаче роптаеха. Галба трябваше да ги успокои, да им предостави нова тема за обсъждане.

Императорски наследник например. Млад, красив, способен и енергичен наследник.

— Изглеждаш много представителен, Пизон. Много изискан. Много царствен. Да тръгваме ли?

Излязоха на огрените от ослепителното слънце стъпала. Пизон вдигна ръка да докарат носилката, а Корнелия скри лице под слънчобрана.

Откъм слънчевата пелена долетя мъжки глас:

— Сенатор Луций Калпурний Пизон Лициниан?

Корнелия примигна и видя застаналия пред стъпалата войник.

Войник в пълно снаряжение и с шлем с червени пера. Зад него чакаха половин дузина стражи.

— Да? — гласът на Пизон прозвуча по-остро.

— Центурион[2] Друсус Семпроний Денсус от Преторианската стража. — Мъжът пристъпи напред и стегнато отдаде чест. — Императорът ми възложи честта да ви служа като ескорт и телохранител. На вашите заповеди, сенаторе.

Преторианската стража. Подчинена само на императора. Или на членове на императорското семейство.

„На вашите заповеди.“

Корнелия усети как по лицето й се разлива усмивка, но я прикри зад маска от цялото равнодушие, което успя да събере. Пизон изглеждаше невъзмутим като сфинкс — сякаш императорските стражи са го сподиряли по петите, откакто се помни. Корнелия едва не се пръсна от гордост.

— Благодаря, центурионе — чу Пизон да казва. — Ще се радваме да ни придружите до Циркус Максимус.

— Сенаторе!

Центурионът отдаде отново чест и преторианците се строиха зад носилката. Пизон кимна на центуриона, че е свободен, но Корнелия се спусна по стълбите.

— Друсус Семпроний Денсус ли казахте?

— Да.

Той свали шлема и се поклони, а Корнелия зърна по-млад мъж, отколкото очакваше, с буйни кестеняви къдрици въпреки късата подстрижка. Изглеждаше набит и широкоплещест в униформата, но не беше висок. Обикновено тя накланяше глава назад, за да срещне очите на съпруга си, а на ръст центурионът беше почти колкото нея.

Корнелия му протегна усмихнато ръка.

— Приветствам ви с радост, центурионе. И ви поверявам грижата за съпруга си.

— Гарантирам с живота си, домина[3].

Центурионът склони глава над ръката й. Усети загрубелите му пръсти. Загрубели от императорския меч, който сега принадлежеше на нея и на Пизон.

Корнелия забеляза израженията на гостите си, когато с Пизон влязоха в ложата позакъснели, но тъкмо навреме за втората надпревара. Видя как очите им оценяват цветята, виното, преторианците и… съпруга й.

Сега поклоните бяха по-дълбоки. Усмивките — по-любезни. Гласовете — обагрени със страхопочитание.

„Ще стане“, удивено си помисли Корнелия, проправяйки си път с кимане и усмивки през тълпата доброжелатели. „Наистина. Съпругът ми ще бъде императорски наследник.“

Махна на прислужницата си да застане до нея със слънчобрана. Дори чипоноса и с трапчинки, съпругата на принца на Рим не можеше да си позволи слънчев загар.

* * *

Семейството изнасяше вихрен спектакъл. Братовчеди, които Марсела не беше виждала от години, влитаха в ложата на Корнелий, дочули мълвата за височайшето благоразположение към Пизон. Той изглеждаше доволен и малко замаян, а окото на Корнелия, разбира се, не трепваше, сякаш цял живот са я охранявали преторианци. Тулия измери с презрителен поглед столовете от разноцветно дърво и украсените с гирлянди маси и изсумтя:

— Прекалила е с орхидеите… щях да й кажа, че бръшлянът и розите са по-подходящи за есента…

— Ако те беше попитала — отвърна Марсела на снаха си. — А защо да иска съвет от теб? Засенчва те без ничия помощ.

Марсела остави Тулия да се мръщи над чашата си с вино и се обърна усмихнато към най-близкия роднина:

— Маркус! Радвам се да те видя отново. Не сме се срещали от цяла вечност.

— Марсела…

Той приведе глава над протегнатата й ръка — сенатор Маркус Вибий Август Норбан, бивш съпруг на Тулия и далечен братовчед на Марсела; по линия на някаква незаконна любовна афера внук на император Август. На Марсела й се стори, че съзира чертите му у Маркус, който изглеждаше толкова благородно и внушително в снежнобялата си тога, сякаш е издялан от мрамор, за да го издигнат върху сградата на Сената. На всичкото отгоре не беше отегчителен — всъщност беше сред малцината братовчеди, които Марсела понасяше.

Усмихна се отново, а той я измери с одобрителен поглед. Марсела се зарадва, че е облякла бледорозовата си стола с дузини ситни дипли като храмови колони. Не носеше бижута — миналата година Луций подкупи губернатора на Долна Германия с последната й перлена огърлица — но Марсела знаеше, че привлича внимание и без украшения. Нищо че смуглата й кожа отстъпва пред светлото лице на Лолия, косите й изглеждат кафяви като сухи листа на фона на буйните тъмни къдрици на Корнелия, а чертите й бледнеят пред красотата и изяществото на Диана. Марсела се смяташе за горда притежателка на най-прекрасните гърди в целия род. „Да не кажа в цял Рим“, току въздишаше завистливо Лолия. „Какво не бих дала за фигура като твоята!“ Сега Марсела доволно отбеляза наум, че дори учени като Маркус Норбан не остават равнодушни към прелестите й.

— Съжалявам за сполетелите те напоследък злочестия, сенаторе. — Кръвната връзка на Маркус с император Август очевидно изнервяше Галба, защото още щом надяна пурпура, той побърза да отнеме голяма част от земите и именията на сенатора. — Намирам го за несправедливо.

— И преди съм бил трън в очите на императорите — отвърна сухо Маркус. — Предполагам, че ще оцелея.

— От друга страна, съдбата ти се усмихна.

— Нима?

Той вдигна посребрените си вежди — беше едва на около трийсет и пет, но косата му сивееше отчетливо по краищата.

— Освободи те от Тулия, разбира се — сниши глас Марсела. — Това несъмнено е повод за поздравления.

Той се усмихна — твърде учтив, естествено, за да петни жена. Дори жена, която несъмнено го заслужава. Защо на най-добрите мъже винаги се падат най-противните съпруги?

Поне тригодишният син на Тулия и Маркус приличаше на баща си. Малкият Паулиний стоеше ококорен и благовъзпитан до Маркус, напълно пренебрегнат от майка си, и когато сенаторът извади документите, които винаги си носеше на състезанията, Марсела се приведе и зашепна в малкото ушенце. Паулиний кимна щастливо, изтрополи нанякъде и след пет минути ги сепна крясъкът на Тулия, открила бръмбар в чашата си с вино.

— Марсела, ще ми доведеш ли Диана? Изчезна в конюшните. — Корнелия извъртя очи към небето. „Още няма деца“, помисли си Марсела, „но е усъвършенствала нетърпеливата майчинска въздишка.“ — И, разбира се, Лолия флиртува с новия ми центурион. Кълна се, ако не беше ти, другите две щяха да ме подлудят!