— Е, четирима, ако броим и миналата година — призна сестрата на Корнелия. Скулите й бяха поруменели леко. Дали от гордост? — Помните ли онзи инцидент с император Нерон? Е, тогава само му подхвърлих нещо. Нямах представа, че ще последва съвета ми и наистина ще се самоубие. Какво? — Тя ги погледна. — Защо ме зяпате така?

Бяха се втренчили в нея, сякаш вместо коса по главата и никнеха змии.

— Преувеличавате. — Марсела остави гребена. — Намесих се тук-там, но поне стотина сенатори заговорничат по същия начин. Защо обвинявате само мен за цели три преврата?

— Бих те разбрала, ако си го правила заради собствена изгода — продължи неумолимо Диана. — Или за да се защитиш. Но ти си се месила за забавление.

Думите се процедиха с усилие през вкочанените устни на Корнелия.

— И съпругът ми умря.

— Не знаех, че ще стане така. Никой не би могъл да го предвиди. — Марсела ги изгледа една по една. — Мислите, че съм искала да ви навредя?

— Без малко да успееш. — Лолия грабна хавлия и се уви, сякаш внезапно усетила хлад. — Пизон загина, аз трябваше да се омъжа за онова животно Фабий и всички едва не умряхме. Първо пред храма на Веста и после в тълпата, когато свалиха Вителий от трона. А ти си стоеше на Марсово поле и наблюдаваше.

Наблюдаваше с поруменяло лице и блеснали очи — Корнелия си я спомняше много ясно. Помисли си, че е от страх, от смайване… сега се почуди дали не е било от задоволство.

— Не толкова заради стореното — продължи Диана, сякаш произнася присъда, — а защото си се наслаждавала. Не те измъчват угризения. Не изпитваш и капчица вина.

— И защо? — Марсела взе отново гребена и го прокара през мократа си коса. — Всичко свърши добре.

Корнелия разпери пръсти в скута си и се втренчи в прясно лакираните си нокти, които отдавна не приличаха на изгризани израстъци, и проговори учтиво. Не вдигна очи, нямаше сили да погледне лицето на сестра си.

— Не искам да идваш на сватбата ми.

— Корнелия! — възкликна обидено Марсела. — Не го заслужавам. Нямаш представа колко се радвам, че откри своя центурион след смъртта на Пизон.

— Наистина съм щастлива, но Друсус сигурно ще постъпи отново в преторианската стража и ще охранява новия император. Ако ти подтикваш Домициан да създава неприятности на баща си, нищо чудно да убият и него. — Корнелия вдигна глава. — Затова не искам да идваш на сватбата ни с пожелания за щастлив живот.

Марсела изгледа и трите с обичайната си отнесена усмивка. Историчката Марсела, Марсела съзерцателката.

— О, богове — въздъхна тя.

Остави гребена, захвърли хавлията и тръгна към калдариума. За миг облаците пара погълнаха високото й голо тяло и тя изчезна.

— Пак мислиш — отбеляза Домициан.

— По природа съм такава, господарю — усмихна се Марсела. Домициан обичаше да го нарича така, но сега само се намръщи.

— Не харесвам жени, които мислят много.

— Защо тогава харесваш мен?

— Не знам. — Той сграбчи голия крак на Марсела и впи устни в глезена й. — Красива си.

Зацелува я по бедрото, отмятайки завивките настрани, и Марсела се облегна върху копринените възглавници. Роб с празен поглед стоеше до леглото и вееше с ветрило от паунови пера над главата й, а друг чакаше до вратата с вино и сладкиши, в случай че огладнее. „Най-доброто за принца на Рим“, помисли си Марсела. „И за любовницата му.“

Не влизаше в плановете й — всъщност беше убедена, че Домициан ще я изостави, след като сега всички жени се съревноваваха за императорското благоволение. Домициан обаче все още не беше погледнал към друга. И след като Маркус Норбан се отнесе толкова грубо с нея… е, Домициан й се стори далеч по-привлекателна перспектива. „По-добре да имам любовник, когото мога да контролирам, отколкото любовник със собствено мнение.“

Домициан обаче не беше единственият римски принц. Точно това си мислеше Марсела, когато Домициан я притисна към възглавниците и зацелува гърдите й.

— Срещна ли се вече с брат си? — прошепна тя, извила гръб към устните му.

— Когато пристигна.

— Много е популярен — констатира прямо Марсела, докато Домициан сплиташе пръсти в косите й. — Сигурно си чул овациите във Форума вчера. Баща ти кога ще го обяви за официален наследник?

Домициан се намръщи и се отдръпна.

— Може и да посочат Тит за наследник, но Несий ми каза, че няма да има синове. Значи аз ще получа короната и мен ще наричат цезар и бог. А теб — господарка и богиня.

— Милостива Фортуна! Колко величествено! — Марсела погледна към сивкавата светлина, процеждаща се през прозореца. — Зазори ли се вече?

Домициан я беше отвел за седмица в едно от наскоро придобитите си императорски имения в Арикия. В много подходящ момент при това. Трите й сроднички й бяха разгневени, трябваше да им даде време да им мине ядът. По-нататък щеше да посети сестра си и да я придума да се сдобрят. Корнелия несъмнено беше твърде погълната от новобрачно щастие, та да се цупи дълго. И без това, откакто като малки се сдърпваха за някоя кукла, не бяха се карали сериозно. Лолия… е, тя беше прекалено вятърничава да се сърди дълго, а Диана — прекалено плиткоумна; при следващата победа на Червените щеше да забрави свадата. И трите щяха да й простят скоро. Междувременно Марсела каза на Гай, че ще гостува на приятелка, направи се, че не чува мърморенето му, и тръгна за Арикия с Домициан.

За пръв път се влюбваха до полуда в нея. Забавно усещане наистина. Понякога Домициан не я пускаше да стане от леглото по цели дни, а ръката му винаги стискаше собственически или лакътя, или врата й. Подаряваше й бижута и после я заплашваше, че ще си ги вземе, присмиваше се на писанията й и после я молеше за прошка, разяряваше се, когато излезеше сама на разходка, и я обвиняваше, че се среща с друг любовник, а сетне я издърпваше в леглото, кълнейки се, че ще се реваншира. Марсела се забавляваше. И от време на време отваряше дума за Тит.

Толкова популярен, толкова обаятелен, толкова енергичен. Далеч по-перспективен от необщителния Маркус Норбан. „Щях да го направя император, но сега е обречен на посредствена кариера в Сената.“ Тит обаче според всички слухове таеше амбиции за императорската корона. Дали малкият брат би могъл да й послужи като мост към големия?

— Къде отиваш? — попита я рязко Домициан, когато стана от леглото.

— Време е да се прибирам у дома. Знаеш, че сватбата на сестра ми е скоро.

Марсела протегна ръце и двама покорни роби пристъпиха напред и започнаха да надиплят столата й около раменете.

— Оставаш при мен. — Домициан седна в леглото.

— Не мога. Ще се чудят къде съм.

— Вече не е необходимо да се безпокоиш за семейството си. — Домициан отметна завивките и стана. — Събери си багажа. Тръгваме.

— Какво си намислил, господарю?

— Не те засяга. Засега.

Той си навлече туниката през главата.

— Засега?

— Ще ти кажа, когато намеря за добре.

— А дотогава няма да узная нищо?

— Точно така.

Той излезе от стаята и зачака нетърпеливо в носилката, докато Марсела си събере малкото лични вещи. Когато се присъедини към него, косата й все още се спускаше свободно по гърба, както му харесваше, но той почти не я погледна. „Вече започнах да го отегчавам.“ Е, знаеше си, че няма как да разгаря дълго тази страст. А и не искаше. Много издръжливост се изисква да опитомяваш ревниви момчета.

Домициан не обели нито дума по пътя от Арикия и Марсела се подготви да я оставят безцеремонно пред прага й. Но носачите не забавиха крачка пред именито на семейство Корнелий с обновените му фонтани и тя вдигна вежди.

— Къде…?

— Шшт! — отсече Домициан и носилката скоро спря пред Златния дом.

— Защо не ме предупреди, че ще ме водиш в двореца? — попита Марсела. — Още веднъж в леглото, преди да ме отпратиш вкъщи?

— Ти си вкъщи.

— Моля?

Той сключи пръсти около китката й и я смъкна от носилката. Преди да успее да си поеме дъх, вече подтичваше по ниски мраморни стъпала, покрай двама любопитни роби, по коридор с колонада и по още един, който ги отведе от залите за пиршества към личните императорски покои. Най-после Домициан отвори двукрила врата и Марсела видя облицована със зелен мрамор зала с басейн, вграден в пода. Високи сводести коридори отвеждаха към други стаи.

— Новият ти дом — обяви Домициан. — Харесва ли ти?

— Не мога да живея тук — отвърна развеселено Марсела.

— Напротив. — Пот оросяваше долната устна на Домициан. — Тази сутрин информирахме съпруга ти, че вече не си му жена.

— Какво? — Марсела избухна в смях.

— Не ми се присмивай — намръщи й се той. — Сега си моя съпруга. Церемонията ще се състои утре сутринта.

— Баща ти няма да позволи!

Узнаеха ли, Веспасиан или Тит щяха да ги разведат набързо. Или щяха да го оставят на мира, разчитайки сам да поиска развод, щом страстта му охладнее.

Домициан повлече Марсела из другите стаи, бъбрейки на твърде висок глас. Лична баня, спалня с огромно легло… и огромен кабинет със сводести прозорци и цяла стена с рафтове, пълни със свитъци. Марсела прокара длан по гладката повърхност на писалището, вече заредено с празни пергаменти, восъчни плочици, подострени пера…

Навярно нямаше да е толкова зле да бъде съпруга на принца за няколко седмици или месеца. Като съпруга на Луций определено страдаше от всички неудобства на неомъжените жени и не ползваше нито една привилегия на омъжените. „А след като Домициан се отегчи от мен, може би няма да се омъжвам повече.“

Корнелия Секунда, известна като Марсела, съпруга на принц. Кому би хрумнало?

— Видя ли? — промърмори Домициан във врата й и я придърпа върху огромното легло. — Казах ти, че ще те имам.

— Колко си необуздан — прошепна му Марсела между целувките. — Брат ти ще се ядоса, нали знаеш?