— Центурион Друсус Семпроний Денсус. — Корнелия отчупи парче сирене и отхапа малко. Марсела си помисли удивено, че дори да умира от глад, Корнелия никога няма да се нахвърли с вълчи апетит върху храната. — Бивш преторианец.

— Ето откъде го познавам! — възкликна доволно Лолия. — Беше ти телохранител! Отдавна подозирах, че ти е хвърлил око.

— Кога започна всичко? — почуди се Марсела. — Не си ми казала нито дума.

— Преди четири месеца — отвърна спокойно Корнелия. — И повече няма да го обсъждам.

— Дали е безопасно да се върнем в града днес? — Марсела разчупи на две парчето хляб и очите й проследиха пътя, отвеждащ към Рим. — Чудя се какво ли се е случило…

— Ако си толкова любопитна, върви си сама. — Диана превързваше разранените си ръце. — Ние ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят.

— Кой те упълномощи да ни заповядваш? — настръхна Марсела.

Диана я изгледа невъзмутимо.

— Само аз мога да карам колесница. Пеша ли смяташ да се върнеш в града? Защото конете остават тук с нас, докато в Рим въдворят ред.

По лицето на Марсела се изписа гняв. Корнелия също не изглеждаше доволна — безпокоеше се за войника си — но Лолия се отпусна върху сеното с щастлива въздишка.

— Няколко дни сън в ароматното сено — истинско блаженство, въпреки че боде. Все ми едно дали ще ме изнасили някой легионер, стига да не ме буди. Бих могла да проспя дори секс с Фабий и това трябва да ви говори нещо. Богове! Надявам се наистина да е мъртъв. Ще ми подадете ли сирене?

Спаха почти през целия ден. Лолия се сприятели с безименното черно куче, което скиташе из плевнята, както и с конете, спасили живота им. Дори необузданият стар жребец не устоя на ласкавия й глас и й позволи да му сплете гривата на плитки.

— Явно — заключи Марсела — нито един мъжки екземпляр не е способен да устои на Лолия.

Марсела се взира дълго в шосето към града, прехвърляйки наум дузина различни варианти за изхода от стълкновението. „Веспасиан е император? Вителий е затворник? Вителий е мъртъв?…“

Собственикът на имението се върна едва по залез-слънце. Първа го забеляза Марсела — самотна фигура, крачеща по дългия склон на хълма към плевнята. Тялото й се напрегна в миг, ала после осъзна, че мъжът е само един. Държеше сабя, но вървеше твърде бавно за човек, жаден за битка.

— Диана! — извика Марсела. — Това ли е нашият… хмм… домакин?

Диана скочи от дървената ограда, откъдето наблюдаваше как Анемоите й подтичват във високата трева. Светлите й коси просияха под залезните лъчи. Погледна надолу към хълма, обърна се бързо и се спусна към наближаващата фигура. Пресрещна мъжа недалеч от входа на плевнята и Марсела ги чуваше, без да се напряга.

— Чудех се дали ще се върнеш, Лин.

— Върнах се — той я огледа и Марсела се запита дали не се кани да заопипва краката й, сякаш проверява мускулите и ставите на жребец. — Виждам, че си невредима.

— Аз и трите ми братовчедки — Диана посочи плевнята, а Марсела помаха леко от вратата и се оттегли в сянката, все едно не подслушва. — Настаних ги в плевнята ти. Нямаше къде другаде да се скрием. Не се безпокой — добави Диана, макар Марсела да не забеляза лицето на британеца да трепва, — не сме влизали в къщата ти. Не бих злоупотребила с гостоприемството ти. Но заех туниката ти. — Диана подръпна грубата тъкан. Стигаше й до глезените и тя я беше привързала на кръста със скъсан повод. — Дрехите ми са целите окървавени. Туниката висеше на пирон в плевнята, та реших, че правилото за неприкосновеността на домакина не засяга старите дрехи.

— Точно така — отвърна с официален тон британецът. — Сега ви каня — теб и братовчедките ти — в къщата си, въпреки че може да се върнете в града, ако искате.

— Защо? — Диана приведе глава към него. Непокорна къдрица се спусна над челото й като малък полумесец. „Олицетворение на богинята Диана повече от всякога“, помисли си Марсела. — Успокои ли се градът?

— Да. Вече усмириха легионерите. — Черното куче дотича при тях, размахало опашка, и Лин се наведе да го почеше между ушите. — Скоро ще свикат спешно заседание на Сената. Несъмнено ще потвърдят възкачването на Веспасиан на престола. Вече приветстват сина му Домициан в Домус Ауреа.

„Значи Домициан е оцелял.“ Марсела се изненада леко. И Сенатът вече се готвеше да даде благословия на Веспасиан? Тя пое дъх, молейки се британецът да продължи.

— Нов император… — Диана опря превързаните си длани в гърба си и го изви назад. — Винаги ще има император, със или без твоята намеса. Надявам се да го съзнаваш.

Британецът се усмихна и преметна дългата си сабя през рамо. Марсела ненадейно забеляза, че острието е потъмняло.

— Не си струваше — прецени Диана. — Надявам се да съзнаваш и това.

— Може би.

— Защо тогава?

Британецът помълча, прокарвайки пръст по опряното върху рамото му острие.

— От осемнайсет години съм в Рим — рече той най-сетне. — И всяка сутрин, когато се събудя, си мисля, че съм в Британия. Понякога ми се струва, че приятелите ми хлопат по вратата и ме викат на лов. Друг път е татко. Замислил е ново нападение срещу римска крепост и иска да поведа разузнавателния отряд, за да отклоним вниманието на противника. За миг-два усещането е съвсем реално. По-реално от всичко това — махна към хълма, конете, града. — По-реално от теб.

— И?

— Император Клавдий ни накара да се закълнем, че няма да напуснем Рим. Прииска ми се да го удуша. Татко спази клетвата, но той е мъртъв. Умря в плен. Бих убил Клавдий, ако беше жив, но… — Лин сви рамене. — И друг император върши работа.

Диана посочи сабята му.

— Най-добре я скрий.

Британецът не отговори. Клекна и напъха оръжието под купчина хамути в ъгъла на двора, без да отлепя поглед от нея. Марсела се почуди дали някога ще разбере цялата история.

„Свърши ли?“ Марсела чуваше този въпрос навсякъде, докато отмиваха кръвта и хората лека-полека се завръщаха към ежедневието. „Свърши ли?“ Не само дали е приключило кръвопролитието и дали е дошъл краят на управлението на Вителий, а дали всичко е свършило най-после.

Рим беше притихнал. Плебеите се прибираха забързано в залостените си домове, кръвта засъхваше в канавките, разбягалите се роби се връщаха засрамено при господарите си. Имението на семейство Корнелии представляваше развалина: мебелите — разбити или откраднати, половината статуи — счупени, вратите зееха. Къщата на дядото на Лолия се радваше на по-щастлива участ — избите с вино бяха пресушени, но задачата да ги опразнят очевидно е разсеяла войниците, та всичко останало бе недосегнато, с изключение на няколко счупени статуи, няколко откраднати дреболии и изпотрошената мозайка в преддверието.

— А за мозайката — поясни обичливо Лолия — е отговорна божествената Диана. Ще останете при мен, разбира се, докато разчистят всичко.

— Не мога — възпротиви се Корнелия. Макар и пребледняла от гаденето, което така и не успяваше да преодолее, тя забули коси с мантията си и се запъти решително навън. — Отивам да намеря Друсус.

— Какво й става? — почуди се Марсела и примигна, защото и двете й братовчедки се обърнаха към нея и я изгледаха странно. — Какво?

— Не се ли досещаш? — вдигна вежди Лолия. — Ясно е като бял ден.

— Кое е ясно?

— Бременна е — сви рамене Диана. — И кобилите изглеждат така. Напрегнати.

— Защо не ми е казала? — оплака се Марсела.

— Ти не казваш нищо на никого — напомни Лолия. — Защо ние да ти казваме?

— Но тя ми е сестра!

На другия ден Корнелия се прибра с омекнал, сияен поглед.

— Трябваше да ми съобщиш новината, Корнелия! — нахвърли й се тутакси Марсела.

Корнелия се изненада.

— Защо?

Марсела обаче забрави, че й се сърди, когато Корнелия й съобщи друга новина — че Вителий безспорно е мъртъв.

— Никой не знае как точно е станало — сбърчи чело Корнелия. — Скрил се в конюшнята и тълпата го е насякла на парчета или са го извели на стъпалата пред двореца и са го обезглавили. Както и да е умрял обаче, тялото му е хвърлено по Гемонийските стъпала. Друсус го е видял.

Марсела забеляза как Диана свежда глава. По-късно тя излезе, забулена с черен воал, и се върна с мрачно лице.

— Какво прави?

— Купих малък медальон на Сините — отговори Диана — и го погребах пред Гемонийските стъпала. На Вителий щеше да му хареса. — Изтри ръце в робата си. — Най-добре да му хареса, защото за пръв и последен път купувам медальон на Сините. Нищо чудно да се състезаваме заедно в отвъдното.

— И какво всъщност ти каза Вителий, преди да умре? — настоя Марсела.

Диана я изгледа презрително.

— Нали знаеш, че ще го изкопча от другиго?

— Но не от мен — Диана отметна черното було и излезе.

„Вителий е мъртъв“, помисли си Марсела. Беше се задържал на трона най-дълго от тримата императори през тази година, а сега идваше ред на четвърти. Сенатът определено не си поплюваше — обяви набързо Веспасиан за император и всички провинции го подкрепиха. Брилянтният му по-голям син Тит пристигаше да поеме командването на вразумените Източни легиони, а самият Веспасиан се очакваше само след няколко седмици. В Златния дом вече честваха Домициан като принц на Рим. Марсела го видя два дни след като се завърна в града. Крачеше като завоевател из атриума на Лолия, а шестима преторианци го следваха в стегнат строй.

— Стражите ми докладваха, че си тук — очите му стрелнаха робите, които събираха счупените мозаечни плочки под зоркия поглед на Марсела. — Наредих им да следят кога ще се върнеш.

— Невредима съм, както виждаш. — Марсела отпрати робите и се усмихна на Домициан. — Както и ти.

Беше чула, че се скрил в храма на Изида и се смесил с тълпата богомолци, докато насилието отшумяло. Не особено смело, навярно, но благоразумно.

— Сега съм принц на Рим. Разбра ли? — Върху туниката му вече грееше пурпурна ивица. — Казах ти, че един ден ще стана принц.