Марсово поле беше изчезнало. Обикновено патрициите идваха тук да гледат и да ги видят; младите благородници се надпреварваха с конете си, а плебеите се тълпяха да позяпат лицата на знаменитостите, но сега всичко бе потънало под океан от кръв. Нападателите бяха щурмували Портата на Аврелий, а последните войски на Вителий бяха връхлитали отново и отново върху тях и мъртвите тела бележеха границата на всяка атака. Между ранените вече обикаляха мародери и търсеха ценни вещи. Други се тълпяха в безистените, наблюдаваха и залагаха, все едно са на състезание. Гореше храм и пламъците се виеха към здрачното небе, хвърляйки безумни скокливи сенки върху агонизиращите мъже. Легионерите надаваха победоносни крясъци, мъкнеха торби с плячка, размахваха мехове с вино и окървавените си саби. Диана видя как един мъж притича до група войници, посочи врата и закрещя:

— Вителий! Вителий!

Легионерите се втурнаха да разбият вратата. След миг отвътре долетяха женски писъци. Плебеят прибра няколко монети в джоба си и хукна ухилен към друга група войници, сочейки втора врата.

— Право напред! — извика Диана. — Няма друг път.

Размаха камшик и Анемоите й препуснаха към безумието.

Пиян легионер вдигна поглед, но докато успее да протегне ръка, те вече го бяха подминали. Ранен мъж изкрещя и Диана чу глухия удар, когато колелото прегази крака му. Двама плебеи се разбягаха от пътя им, войник с шлем с пера вдигна копието си да спре колесницата, но образите на всички се сливаха в неясно петно. Анемоите галопираха диво, прилепили уши до главите си, обезумели от миризмата на кръв под копитата им и кръвта във вените им, зовяща ги да тичат по-бързо, още по-бързо, и теглеха Диана извън колесницата при всеки опит да ги обуздае. Група легионери им изкрещяха нещо, извадиха късите си остриета и ги насочиха към конете, но Диана замахна към тях с камшика и от озъбеното лице на единия рукна кръв. После се сляха отново с лудешкия хаос. С огромен скок заобиколиха фонтана, където дузина ранени мъже виеха от болка и се мъчеха да се доберат до водата. Някъде пред тях се намираше Портата на Аврелий, отвъд нея — шосе, а отвъд него — свят, който все още пазеше разсъдъка си.

— Марсела! — изкрещя Корнелия. — Марсела!

Дръпна изопнатата ръка на Диана, Диана вдигна поглед и забеляза братовчедка си. „Мъртва е, сигурно е мъртва.“ Но Марсела беше жива и само боговете знаеха как Корнелия успя да я различи сред водовъртежа от тела. Стоеше в бледосинята си роба до олтара на Марс, косите й се развяваха около спокойното й лице — колона от лед, съзерцаваща кръвопролитието. Около нея се трупаха плебеи, окуражаваха вкопчилите се в мъртва схватка войници и залагаха шумно, но Марсела не помръдваше.

— Марсела! — нададе вик и Лолия и най-после Марсела ги чу.

Обърна глава и Диана видя спокойното изваяно лице и бдителните очи. В следния миг Марсела се втурна към колесницата.

— Диана, спри конете! Спри ги!

— Не мога… — отрони тя през зъби.

От изранените й длани струеше кръв, но тя се дръпна назад с цялата си тежест и Анемоите забавиха ход, громолейки с копита, с покрити с пяна тела, цвилещи като осакатените мъже във фонтана. Колесницата се наклони зловещо върху едното си колело и всички се вкопчиха в дъските, но не се прекатуриха. Конете се скупчиха, готови отново да препуснат, и този път откъснаха поводите от агонизиращите ръце на Диана. Разбра, че е безпомощна да ги удържи, но Марсела се намираше близо. Лолия и Корнелия протегнаха длани и я вдигнаха, полетяла, в колесницата точно когато Червените се впуснаха в лудешки галоп. Един легионер се опита да улови юздата на Борей, ала отскочи с писък, когато старият жребец посегна с разпенените си зъби и му отнесе ухото и половината буза. Кървящите пръсти на Диана се мъчеха да докопат поводите, но Марсела вече стискаше невредима гредите на колесницата, притисната между Лолия и Корнелия. Едва се побираха и Марсела висеше опасно от задницата на колесницата, но очите й сияеха.

— Къде отиваме? — извика тя.

Диана, която се бореше с конете, останала без дъх, не можеше да й отговори.

Портата на Аврелий зееше отворена. Наоколо се навъртаха половин дузина войници. Доловили тропота на копита, те застанаха на пътя, вдигнали копия да спрат колесницата, но Анемоите ги стъпкаха, без изобщо да забавят галопа си. Диана усещаше как колелата премазват телата и Корнелия едва не се изхлузи на земята, но Лолия я обгърна през кръста и я задържа. Притискаха се една до друга — четири Корнелии, скупчени зад четири побеснели коня. Първа Диана погледна небето и видя, че е паднала нощ, а после погледна назад и осъзна, че са напуснали града.

Глава двайсет и първа

— Къде сме? — примигна сънено Марсела в бледия утринен светлик и впери очи в прашните дъски над тях.

— В имението на Лин ап Карадок — прозя се Диана и се протегна, докато Марсела оглеждаше копите сено, куките за хамути и редиците дъсчени прегради. — Има иконом и няколко роби, но сигурно са избягали. Знам обаче, че Лин няма да възрази, ако отседнем в плевнята му.

— Защо не отседнахме в къщата му? — Марсела потрепери в утринния хлад и разтърка голите си ръце.

— О, няма как. Британците не обичат неканени гости. Никой не бива да влиза в дома им без разрешение.

— Какви странни неща знаеш, Диана.

„Е“, помисли си Марсела, „все пак копа сено е по-добре от нищо“. Въпреки че им отне половин нощ да стигнат до тук. По време на дългото пътуване в мрака Диана им обясни, че имението е близо до градските стени. Оказа се обаче доста отдалечено от Портата на Аврелий, през която избягаха. Диана спря конете в двора доста след полунощ и Марсела слезе доволно от колесницата след Лолия и Корнелия, добра се, куцукайки, до плевнята и се просна безмълвно в сеното.

Лолия спеше, сгушена на топка, и приличаше на връстница на Флавия, но Корнелия се разбуждаше. Марсела се прозя отново, а Диана подпря гръб с длани и се изтегна с гримаса.

— Никога не ме е боляло така — простена тя. — Дори след надбягването в Циркус Максимус.

Вдигна ръце в сивкавия утринен въздух и Марсела забеляза, че от покритите й с мехури длани се е стекла кръв към китките и е засъхнала на ръждиви ивици.

— Конете са ти разкъсали ръцете.

— Не им се сърдя. — Диана подръпна обичливо увисналите уши на стария жребец. — Препускат като богове.

Анемоите изглеждаха изтощени като Диана, все още впрегнати в колесницата, увесили муцуни до коленете. Бяха галопирали половин нощ и тичали в тръс още толкова, когато силите ги напуснаха, а дори след като ги прибра в плевнята, Диана не посмя да ги разпрегне.

— Ами ако се появят войници и се наложи да побегнем бързо?

Преди очите й да се затворят, Марсела видя как Диана се сгушва в краката на стария жребец, галейки едрия му нос, сведен до рамото й, и вперва бдителен поглед към пътя.

— Мисля, че вече може да ги разпрегнем — Марсела потърка отново голите си ръце. — Съмнявам се тази сутрин да ни нападнат мародери. Войниците ще се борят с махмурлука и ще гледат да си опазят плячката. — Тя махна към конете. — Да помогна ли?

— Ще им донесеш ли вода? Отвън има кладенец.

Марсела напълни четири ведра — по две наведнъж — а Диана започна да сваля каиши и ремъци. Първият жребец се отърси облекчено, когато хамутът се плъзна над ушите му и Диана му зашепна успокоително.

— Наистина си ненадмината, Диана — похвали я Марсела и остави ведрото пред коня. — Лолия каза, че си ги спасила с Корнелия. Не се съмнявам, че е вярно.

— Теб те грозеше истинска опасност. — Диана разкопча нагръдника от тежките гърди на стария жребец и погледна Марсела. — Какво правеше на Марсово поле?

Марсела сви рамене.

— Исках да видя какво ще се случи.

— Ами ако те бяха убили?

— О, не мисля — усмихна се Марсела. — Ти ме спаси, нали?

— Може би. — Диана погали копринената муцуна на втория кон, който залочи жадно от ведрото. — Всички щяхме да загинем, ако Вителий не ми беше дал конете.

— Вителий?

— Криеше се в конюшнята на Сините. — Диана метна настрани наръч сбруи. — Говорих с него. Беше…

— Какво? — припряно попита Марсела. — Разкажи ми!

Диана я погледна.

— Нищо. Даде ми конете. Сигурно вече е мъртъв.

— Защо си толкова потайна? — възкликна ядосано Марсела.

— Няма нищо интересно.

Диана преметна по едно въже около двете извити червеникави шии и жребците я последваха кротко като понита към конюшнята. Марсела подбели очи. Докато Диана настани конете в огражденията им и им сложи сено, засипвайки ги с още мили думи, Лолия и Корнелия се събудиха. Вече нямаше как да притисне Диана насаме и да я разпита за повече подробности. „За пръв път знае нещо любопитно“, помисли си Марсела ядосано, „и за пръв път си държи устата затворена.“

— Милостива Юнона! Кога намери време да приготвиш припаси? — възкликна Корнелия, когато Лолия затършува из вързопа си и извади хляб и сирене.

— Е, събирах сили да умра достойно, както си му е редът. — Лолия им раздаде по едно парче хляб. — Но си рекох, че ако случайно постъпим разумно, а не патрициански, и побегнем, няма да е зле да имаме нещо за хапване, малко пари и една-две допълнителни мантии…

Тя заизважда като фокусник монети, мантии и още храна.

Корнелия се засмя, но смехът й замря бързо и тя погледна през широките врати на плевнята към града.

— Тревожиш се за войника си? — попита Диана и се защура из плевнята да търси парцали, за да превърже покритите си със засъхнала кръв ръце.

— Войник? — Лолия бръкна до дъното на торбата.

— Не знаеше ли за любовника на Корнелия? — Марсела разстла мантията си върху сеното. — Тулия крещеше толкова силно, че сигурно са я чули чак в Галия.

— Знаех, разбира се. Много преди вас! Той е бил значи? Онзи войник в къщата. Дошъл е да те пази. Колко романтично! Кой е той? Кажи ни, скъпа — примоли се Лолия.