— Чакайте! — Диана застина за миг и проточи шия, а после се измъкна иззад двамата преторианци. — Какво правиш тук?

Един мъж спря и я погледна. Сива коса, бронзово колие, бричове — да, синът на бунтовника, Лин ап Карадок. Марсела си спомни как се подразни на игрите през пролетта, когато той отказа да отговори на въпросите й за бунта на баща му в Британия. „Какво толкова съм любопитствала?“, учуди се тя. „Провален метеж отпреди двайсет години е далеч по-безинтересен от тлеещ под носа ми бунт. Особено когато лично съм се постарала да го разпаля.“

— Не бива да обикаляте улиците, домина — предупреди Лин ап Карадок Диана. — Чух, че имало кръвопролитие пред Капитолия.

— Правилно си чул. — Диана си разтри уморено врата. — Вителий се опита да абдикира. Не знаеше как да го направи всъщност… Досега никой император не е абдикирал. Предаде си камата на тълпата и произнесе реч, но беше пиян и не се получи много добре.

Марсела си спомни колко наперено се изправи Вителий пред тълпата и какъв ужас просветна в очите му над широката усмивка, когато множеството закрещя името му.

— Е — разпери той грубите си конярски длани, когато се прибра вътре, — засега оставам император. Май все още ме искат.

По червендалестото, издуто от преяждане лице се изписа смесица от ужас и смелост.

Очите на Лин сияеха като бронзови монети.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори Диана, — но войниците побесняха. Тръгнаха да търсят сина на Веспасиан, за да го убият, но не успяха да го намерят. Вместо него накълцаха на парчета безобидния брат на Веспасиан.

Марсела се почуди разсеяно дали Домициан ще преживее следващите няколко дни. Говореше се, че Мизийските легиони, които подкрепят претенциите на баща му за трона, лагеруват само на десет мили от Рим, но Домициан нямаше да доживее да ги посрещне, ако не намери сигурно убежище да ги дочака. „Аз определено няма да го скрия под леглото, ако допълзи пред прага ми.“

Диана оглеждаше изпитателно Лин и очите й се заковаха върху дългата сабя, провесена край единия му крак.

— Убедена съм, че не ти е позволено да носиш сабя.

— Нима? — развесели се той.

— Това не е римска сабя — намеси се Марсела, неволно заинтригувана. — Много по-дълга е от гладиус. Невъзможно е да е британската ти сабя, нали? Положително са ви разоръжили при залавянето.

Той сви рамене.

— Прибирайте се у дома, домини.

— Ти също — каза Диана.

— Имам работа тук.

— Работа? С кого?

— С Вителий.

Диана се усмихна хладно.

— Не се самозалъгвай, че той те е задържал тук, Лин.

Британецът подпря единия си крак върху бордюра. Вечерният вятър развяваше сребристата му коса.

— Никога не се самозалъгвам.

Впиха очи един в друг. Марсела ги наблюдаваше, привела глава.

— Вителий е жив мъртвец — обади се накрая Диана. — Какво те засяга?

Лин й се усмихна. Догарящите слънчеви лъчи просияха върху бронзовото му колие и гривните по ръцете му. Бойни трофеи от отдавнашни битки срещу друг римски император.

— Аз също съм жив мъртвец, домина.

— Но притежаваш забележителната способност да засенчваш всички останали мъже в Рим — отбеляза Диана. — Иска ми се да те бях срещнала в Британия.

Той се разсмя.

— Щях да те направя воин.

— Направи ме колесничар. Достатъчно е.

— Диана? — Марсела вдигна вежди. — Приключихте ли? Стъмва се, а тъкмо ти ме предупреждаваше за тълпите.

Диана се обърна и даде знак на стражите. Понечи да подмине Лин, но вятърът отметна назад синята й мантия и дланта му улови голата й ръка.

— Случи ли се нещо с мен — каза той, — конете ми са твои.

— Как ти хрумна? — впи очи в неговите Диана. — Сега съм раздвоена кое искам повече — да останеш невредим или конете ти. А конете ти са много добри.

Той се усмихна отново, пусна ръката й и се смеси безшумно с гъмжилото по улицата.

— Що за разговор? — попита Марсела, когато забързаха напред. — Не ми казвай, че този дивак ти е любовник.

— О, божествени колела! — възкликна отвратено Диана. — Да се прибираме, преди да ни нападнат.

Глава двайсета

Корнелия обичаше Сатурналиите.

Цялата суетня около празника. Първо почистването до блясък на къщата от основата до покрива за новата година. После традиционното пиршество, когато робите се изтягат върху ложетата, а господарите им сервират. Пизон не харесваше тази част — била под достойнството му — но Корнелия не се притесняваше да обикаля около ложетата с кана вино, докато робите й се усмихват смутено. Какво лошо има веднъж годишно да си разменят ролите? „Учим се на смирение.“ После идваше ред на по-обичайните празненства — Диана гореше в треска покрай състезанията с колесници, Гай оглавяваше смутено трапезата на традиционното пиршество. Лолия прекаляваше с виното и подвикваше: „Да живее Сатурналия!“, а Марсела седеше и наблюдаваше с удивление всички чудатости. Сатурналия — празникът, отбелязващ края на годината.

Тази година Корнелия не предвкусваше никакви празници. Никакви подаръци. Никакво веселие. Тази година щеше да властва смъртта.

— Господарке! — улови я за ръката ококорена прислужница. — Чух, че се бият при Милвийската порта.

— Сигурно, Зоя. — Корнелия отбеляза една чертичка върху восъчната си плочица, стараейки се да не обръща внимание на гаденето, измъчващо я от сутринта. — Преброи ли чаршафите?

— Не, но…

— Преброй ги, Зоя.

Никакви пиршества и игри, но поне щеше да се погрижи да почистят къщата, преди да я ограбят. С удоволствие установи, че Тулия не е ужасно добра домакиня при цялото й щуране с ключове и менюта. Очевидно снаха й следеше по-скоро робите да не крадат храна и да не си уреждат любовни срещи в празните стаи, отколкото дали всяко ъгълче блести от чистота.

Корнелия побутна леко разтрепераната прислужница към шкафа с чаршафите.

— Залавяй се за работа, Зоя. Така времето минава по-бързо.

Корнелия се запъти към кухнята.

— Изпечена ли е седмичната доза хляб?

— Не… но, господарке, портиерът казва, че е видял войници да напредват към Колинската порта.

— Хлябът трябва да се изпече. Погрижи се. — Очите й зърнаха групичка ококорени момченца да надничат през кепенците. — И нареди на малките да излъскат прозорците.

— Да, господарке.

Робите бяха напрегнати, намусени и уплашени, но Корнелия ги засипваше със задачи. Работеха ли, нямаше да се паникьосват. Ако работеше, и тя нямаше да се паникьосва. По-лесно й беше да проверява дали плочките в атриума не се нуждаят от подмяна, отколкото да мисли за пратениците, които император Вителий бе изпратил тази сутрин да преговарят за мир с армията, разположена пред подстъпите на града. По-лесно й беше да инвентаризира килерите с платове и да си води бележки колко ще трябва да изтъкат през следващата година, отколкото да премисля слуховете, че Мизийските легиони са отхвърлили всички условия и са нахлули в града.

— Напредват в три колони — докладва й задъхано Марсела преди няколко часа. — Основната сила се движи по Фламиниевия път. Второто крило се е насочило към Портата на Аврелий, а третото се точи по Сларианския път.

— Къде отиваш? — Корнелия забеляза порозовелите страни на сестра си и искрящите й очи. — Не бива да излизаш в тази лудница!

— Искам да видя какво ще се случи.

— Марсела! — Но сестра й се откъсна от ръката й и излетя навън, сякаш се втурва нетърпеливо за любовна среща. „Нетърпеливо, както аз тичах към любимия.“ Корнелия изпрати с поглед сестра си, мълвейки молитва към Юнона, Минерва, към когото и да било, склонен да я чуе, и се залови отново с почистването. Битката щеше да стихне, щом войниците на Вителий свалят оръжие. После щяха да въдворят ред.

— Господарке — простена помощник-икономът, — легионерите нахлуха в Градините на Азиатик, да бягаме!

— Няма да бягаме — Корнелия наподоби заповедния центурионски тон на Друсус. — Прави, каквото ти казвам, и няма да пострадаш.

Друсус. В бедняшкия квартал той се намираше в безопасност — битката сигурно щеше да се съсредоточи около Форума, около полуопожарения Капитолий, край Марсово поле и градските порти. В деня, когато Гай и Тулия напуснаха Рим, Корнелия му изпрати бележка. „Разбраха“, написа тя и после добави несвързано: „Пази се. Моля те, пази се. Не ми отговаряй и не идвай при мен.“

— Къде е Зоя? — попита Корнелия и потърси с поглед прислужницата си.

Икономът отклони очи.

— Не знам, господарке.

— Намери тогава някой друг да почисти паяжините.

Преди пладне Корнелия започна да чува далечен тропот и приглушени крясъци. Извика носачите да им предаде бележка за Лолия — братовчедка й несъмнено щеше да предпочете да дойде при нея, вместо да чака сам-самичка в огромната къща на дядо си. Носачите обаче бяха изчезнали безследно и Корнелия не успя да изпрати бележката. До пладне всички роби се разбягаха. Следобед вече не разполагаше с достатъчно прислужници да й помогнат да вдигне масивната дълга възглавница с гъши пух за ежегодното й изтупване.

— Е — отпусна се рязко тя върху мекото легло, — това е.

— Господарке — прошепна една млада робиня, — бият се на Юлианския Форум, край Циркус Максимус и пред храма на Минерва…

— Нима? — Корнелия усети как пак й се повдига, но успя да се съвземе. — Бягайте тогава, ако искате.

Прислужниците се разпръснаха безмълвно. Корнелия полегна върху мекото легло и се сви на топка. Диана напусна града с баща си, но Лолия навярно щеше да дойде дори без бележка — сигурно е изплашена сама в огромната къща. Или Марсела щеше да се върне… о, защо излезе? Защо? Корнелия копнееше да стисне ръката на сестра си, да чуе спокойния й глас да обяснява всички логични причини светът да си дойде отново на мястото.

Може би светът никога вече нямаше да си дойде на мястото.