— Къщата в Остия — въздъхна дядо й след още час колебание. — Достатъчно далеч ли ти се вижда, съкровище мое? Тръгваме след два дни…

— Не, тръгвате утре. Ти ще вземеш Флавия, а аз ще замина с Корнелия, Марсела и чичо Парис за Брундизиум.

— Няма ли да пътуват с Гай и Тулия? — сбърчи чело дядото й. — Тази жена говори като скърцаща каруца…

— Сигурна съм, че ще я изтърпя няколко дни.

Лъжеше, разбира се. Не възнамеряваше да заминава с Гай и Тулия. Знаеше, че Корнелия и Марсела също няма да отпътуват. Щяха да останат заедно в Рим и Лолия се чудеше защо. Е, Корнелия оставаше заради патрицианския си дълг, а Марсела — заради безграничното си любопитство. „Но аз?“ Защо не изпитваше порив да си опакова бижутата, да събере багажа на дъщеря си и да замине с дядо си за Остия? Няколко седмици отдих на слънчевата тераса с изглед към морето. Ще си играе с Флавия, ще ликува, че отново е вдовица и ще чака суматохата в Рим да стихне. Половината патрициански семейства в Рим се подготвяха да напуснат дискретно и бързо града. „Защо не и аз?“

Лолия не знаеше. Гордееше се със здравия си разум, с робския прагматизъм, наследен от дядо й… ала баща й беше патриций и понякога патрицианският дълг надделяваше и у нея.

С няколко ласкави утешителни думи Лолия изпрати дядо си да се подготви за пътуването, преди да се разколебае. Тя самата слезе в един от складовете да скрие възможно най-много от красивите му вещи. Колекцията от африканска слонова кост, лакираните купи от Индия, статуетките от бял и зелен нефрит, редките книги в инкрустирани със скъпоценни камъни подвързии… Тъкмо запълваше поредния тайник, когато чу стъпки.

— Домина?

— Здравей, Тракс.

Лолия взе малахитова игрална дъска от Крит и я прибра внимателно в малък шкаф, вдълбан в стената. Тракс прескочи последното стъпало и пристъпи в хладната мрачина на склада.

— Икономът казва, че няма да заминете за Остия, домина?

— Не, няма — Лолия погледна една мраморна нимфа, твърде висока за шкафа. — Защо не помагаш на Флавия да си събере багажа, Тракс? Гледай да не забравите нефритените й животни и перлите й. Те са й любими.

Той сякаш не я чу. Дойде по-близо. Не беше го виждала разтревожен преди, но сега ръцете му бяха свити трескаво в юмруци.

— Домина, тук е опасно.

— О, няма да остана в Рим. Ще замина за Брундизиум с братовчедките си.

Тракс поклати рязко глава.

— Лъжа! Познавам ви, господарке.

— Очевидно — отвърна сухо Лолия. — Е, не се безпокой за мен. Никой няма да се осмели да плячкоса Рим.

— Защо тогава отпращате малката?

— За по-сигурно. — Вторият тайник се напълни и Лолия го затвори. Ако в къщата проникнат крадци, поне някои от любимите вещи на дядо й щяха да оцелеят.

— Трябва да си наемете телохранители, домина — упорито продължи Тракс.

— Добре.

Той се поколеба.

— Нека остана с вас.

— Не. Трябва да се грижиш за Флавия.

Върху лицето му надвисна сянка.

— Моля те, Тракс!

Той извърна очи. Лолия попиваше с поглед светлата му коса, здравите рамене, широкото галско лице и сините очи, за да ги запомни. Не бяха се докосвали и не бяха разговаряли насаме, откакто го изпрати в дома на дядо си с гръб, покрит с кървави ивици от камшика.

— Искам да те питам нещо, Тракс — тя сведе поглед към купата от слонова кост в ръцете си и я завъртя. — Фабий се разболя точно когато трябваше да тръгне на север с войската…

— Да, домина? — Гласът му внезапно прозвуча предпазливо.

— Всички твърдяха, че е хранително отравяне. От банкета, който дядо организира тук за Вителий. И наистина? Кой не би се натровил, ако поглъща по петдесет блюда, повръща ги и поглъща още петдесет? Фабий обаче има… имаше волски стомах. Никога не се е натравял с барбун.

Тракс отбягна очите й.

— Опита се да го отровиш, нали?

Последва дълго мълчание.

— На никого няма да кажа — въздъхна Лолия. — Искам само да разбера.

— Беладона… кучешко грозде — тихо отрони Тракс. — Но той го повърна и не взе достатъчно. — Въздишка. — Може би е за добро. Моят бог не обича убийствата.

— Мисля, че щеше да ти прости, Тракс.

Лолия обаче потреперя при мисълта за наказанията, които отреждаха на робите, нападнали господарите си. Публична екзекуция във Форума, изкормване на арената — смятаха всяка жестокост за оправдана. Тракс беше рискувал и живота на другите роби, защото и тях щяха да ги осъдят на смърт… рискува дори живота на дядо й, който трепереше от страх да не го нарочат, че е убил дясната ръка на императора.

— Защо, Тракс? Защо рискува? Заради побоя ли?

Тракс примигна изненадано.

— Защото той ви причини болка.

Леки като пеперуди, пръстите му досегнаха гърлото й на мястото, където Фабий я беше ударил, когато се притече на помощ на роба.

— Но аз не го заслужавам! — възкликна Лолия. — Аз съм глупава млада жена, която се омъжва твърде често, прекалява с виното и харчи разточително…

— Бяхте много добра към мен…

— Нима? Заради мен те наложиха с камшик, Тракс, заради мен! Трябваше да се досетя, че Фабий ще си отмъсти, ако разбере…

— Бяхте добра към мен — повтори упорито Тракс. Акцентът му се усили сега, когато с мъка търсеше думите. — Винаги бяхте добра. Попитахте ме как се казвам. Питахте ме за семейството ми. За сестра ми. Казвахте ми „благодаря“, когато ви донасях нещо.

— И какво от това?

— Господарите… те… имах трима, откакто навърших десет години. И тримата ме купиха заради красотата, но… — той сви неловко рамене. — Държаха се грубо, използваха ме. Вие бяхте добра. Вие сте добра.

Лолия не смееше да го погледне в очите — толкова ярко сияеха.

— Не успях да те предпазя от Фабий — намери сили да изрече тя, — но сега ще се погрижа за теб. Ще заминеш с Флавия, за да си в безопасност.

— Домина…

— На никого друг не бих поверила дъщеря си, Тракс — погледна го отново в очите. — Моля те… бди над нея.

— Все едно е моя — каза простичко той. — И без това понякога се преструвам, че е моя.

Лолия се протегна и го погали по лицето.

— Когато всичко приключи, ще открия сестра ти и ще я купя. Обещавам ти, Тракс. Ще я купя, ще я освободя и ще я доведа при теб.

Той извърна лице и я целуна по дланта. Лолия се поколеба за миг, спомнила си Фабий, бича и кръвта, шуртяща като фонтан върху цветята в атриума. Фабий обаче беше мъртъв, обезглавен в Урбино и заради това, което беше причинил на Тракс, Лолия се надяваше палачите да са били пияни и да са отрязали гнусната пищяща глава на Фабий едва на десетия удар. На стотния. Но бавно или бързо, той беше умрял. Тя овдовяваше за втори път през тази година и за първи път нямаше да извърши прелюбодеяние. Лолия прегърна Тракс през раменете и се надигна на пръсти да го целуне. Побутна го да седне върху каца с осолена херинга и се намести в скута му. Той вече бе научил сто различни начина да й доставя удоволствие, но този път тя искаше да достави удоволствие на него и отблъсна ръцете му. Движеше се бавно, възможно най-бавно и той я притискаше силно. Думите, които й шепнеше, бяха на родния му език. Последната дума обаче й беше позната.

— Лолия — промълви той, притиснал устни към врата й, и потрепери, а тя го задържа в прегръдките си още малко.

„За пръв път изрече името ми.“

— Върви сега — нежно го подкани тя.

Той се изправи и за миг Лолия си помисли, че ще я метне през рамо и ще я отнесе, ритаща и крещяща, само и само да не я оставя тук, в Рим. Но навикът му да се подчинява все още надделяваше и той й помогна да прибере инкрустиран със злато сервиз за вино в поредния тайник. Тя перна една паяжина, заплела се в светлите му коси, а той свали малкия дървен кръст и го окачи на врата й.

— За да те пази Бог.

Улови я за ръката, стиска я за един дълъг, отчаян миг и после се заизкачва по стълбите.

На другата сутрин Лолия изпрати дядо си за Остия с Тракс и Флавия, с ковчежето му с пари и повечето му роби. Флавия се разплака в последния момент. Заповтаря, че иска майка й да дойде, но Тракс я усмири със строг поглед и тя притихна и помаха на Лолия над рамото му, докато я отнасяше към колесницата. Лолия й помаха в отговор с щастлива усмивка. Махаше, докато не се превърнаха в точица върху шосето. После се прибра и седна в опустелия атриум и си поплака на воля, стиснала малкия дървен кръст на Тракс и заобиколена от абаносови статуи с очи от слонова кост. „Аз плача“, помисли си тя. „Аз, скандалната Лолия.“ Този път наистина оправда прозвището си. Дори надмина себе си. Какво ли щяха да кажат другите Корнелии, ако разберат, че е направила непростимото? По-лошо от десетките й любовници, по-лошо от петте сватби, преди да е навършила двайсет, три от които за една година?

Беше се влюбила в роб.

* * *

— Мисля, че видях достатъчно — каза Диана.

— Достатъчно? — Сърцето на Марсела туптеше трескаво. „Свършено е с него. Свърши се с Вителий.“ Нямаше път за бягство, нямаше милост. И тя видя всичко. — Искаш да си тръгнеш?

— А ти?

Диана измери с поглед дългото преддверие на Домус Ауреа, странно безлюдно, макар че по улиците отвън кънтяха викове.

— Очаквах да ти е приятно да го видиш — призна Марсела. — Нали след онова състезание беше бясна на Вителий?

— Не обичам да гледам как се олюляват окуцели коне — сряза я Диана. — Все още живи, но не разбират, че вече са мъртви.

— О, Вителий, предполагам, знае. Не след дълго някой ще го цапардоса по главата и ще го отърве от злочестините.

— Надявам се да не стана свидетел. — Диана изглеждаше ослепителна както винаги в синя мантия, закопчана на рамото с кръгла сребърна брошка от Британия, но около очите й имаше тъмни кръгове. — Да вървим, преди по улиците да настане още по-голяма суматоха.

Марсела позволи неохотно да я отведат. Да наблюдаваш отблизо как се случва историята, беше вълнуващо наистина, но не искаше да я убият в тълпата. Това беше твърде близо. В заскреженото мораво небе изгряваше луната, когато си запробиваха път през улиците. Разбунени и ликуващи тълпи крещяха на всеки ъгъл и във всеки форум и Марсела се радваше, че Вителий е разпоредил разсеяно на отряд стражари да ги изпроводят до дома им. „Всичко за малката му любимка. Дори сега.“