— Милостиви Юпитер! Това не съм го предвидил! — Лицето на императора се разтегна в неохотна усмивка, когато блесна победната палмова клонка в ръката й. — Обещай ми отсега нататък да оставиш състезанията на професионалистите и ще ти простя.

— О, обещавам — усмихна се ослепително Диана и братовчедките й се спуснаха да я подкрепят, защото коленете й се подгънаха.

— Ръцете ти… — проплака Корнелия. — Станали са на парцали…

— Да беше видяла изражението на Тулия — додаде злорадо Марсела. — Императорът ти прости, но Тулия няма да ти прости никога.

Диана не ги чуваше. Само се взираше в клонката в ръката си. Малко палмово клонче с леко повехнали листа. До утре щеше да е сухо като свитък, по-леко от въздух. Палмовата й клонка за първата й и единствена надпревара.

— Хайде, момиче — Вителий се надигна тежко от стола. — Искам да сляза в конюшните. Дойде ми до гуша от благовония, закопнях за добрия почтен мирис на сено. Как наричаше онези твои коне?

— Анемои, цезаре, като четирите вятъра.

Със сгърчено от болка тяло, стиснала палмовата си клонка, Диана последва императора. Дерик тръгна след нея, все още мрачен, и в това възторжено настроение сърце не й даваше да го намрази. Подкани всички да влязат в конюшнята на Червените, където конярите очевидно си бяха организирали набързо пиршество. Скриха каните с вино, когато императорът и свитата му нахълтаха, но не успяха да скрият доволните си усмивки.

— О, какви красавци! — възкликна одобрително Вителий и спря пред Анемоите.

Вече ги бяха разпрегнали и ги разчесваха. Розови листенца все още осейваха тук-там гривите им, но доволните коняри ги бяха оставили нарочно.

— От къде са?

— От конюшните на Лин ап Карадок.

Диана издекламира потеклото на всеки кон, влачейки ведро с вода за Еврус. Конете вече се бяха охладили и нямаше опасност да се сгърчат в спазми, ако се напият. Еврус пресуши цялото ведро на няколко глътки. Диана се засмя и напълни ново — за Нот, който потърка муцуна в рамото й, след като се напи.

— Да… Харесват ми — Вителий прокара ръка по врата на Зефир.

Всички коне харесваха Вителий; дори злонравният Борей вреше муцуна в грубите длани на императора. Зад гърба на Вителий германците му се хилеха самодоволно и се обзалагаха, а сенаторите пристъпваха предпазливо от крак на крак, преструвайки се, че нямат нищо против да поизцапат сандалите си с конски тор.

— Да видим какво могат с истински колесничар, а? Не че ти не кара прилично днес, момиче, но знаеш, че донякъде и късметът ти помогна.

— О, знам, знам — усмихна се широко Диана.

— Добре. — Вителий се обърна към Ксеркс, който сияеше до разпрегнатата колесница, стиснал чаша вино. — Погрижи се да предадат конете на Синята фракция.

— Какво?

Диана се извърна, размахала щастливо в разранената си ръка ведрото, което Борей току-що беше изпразнил.

— Нямам търпение да видя как ще работят за Дерик! — възкликна доволно императорът и перна толкова силно брадичката на Диана, че главата й отскочи назад. — Добре се състезава, момиче. Странна птица си ти!

Той се разкикоти и докато се отдалечаваше, в очите му проблесна жестока искрица. Антуражът му го последва, а зад него на ледени вълнички се възцари тишина. Конярите се споглеждаха колебливо, стиснали винени чаши; Ксеркс изглеждаше окаменял. Скръстил ръце, Дерик стоеше облегнат на стената на конюшнята и се подсмихваше доволно. Само конете се движеха, пиейки жадно.

Най-после Ксеркс проговори.

— Стефанус! — извика той на един от конярите през устни, които едва помръдваха. — Отведи конете в конюшнята на Сините.

— Не! — Диана застана пред Борей. — Не бива… те са наши…

— Императорът може да прави каквото си поиска — нахвърли й се Ксеркс, оголил зъби. — И ако не бяхте се намесили, мадам…

Гласът му обаче замря. Слухът някак си вече бе достигнал до Сините; широко усмихнат, директорът на фракцията им се клатушкаше към тях да се увери лично.

— Е — просия той и прокара длан по хълбока на Борей.

Някой — не разбра кой — впи пръсти в лакътя й, преди да успее да скочи напред и да се опита да го убие.

„Сините! Сините!“

Дерик впи очи в палмовата клонка на Диана и избухна в смях.

„Сините.“

Диана проследи вцепенена как един по един намятат със сини чулове нейните ветрове и ги отвеждат.

Не помнеше как стигна до имението на Лин. Сигурно с носилка под наем или с каруца, или бе тичала по целия път. Просто се озова на хълма. Препъваше се нагоре и цялото й тяло трепереше. Изранените й пръсти туптяха, кръстът й се беше превърнал в колан от болка от заплетените поводи, краката й едва помръдваха, но тя усещаше само вледененото място някъде дълбоко в нея.

Лин излизаше от конюшните, понесъл скъсан оглавник, и разплиташе оплела се юзда, когато я видя. Спря.

— Мадам?

Диана застина, разтреперана като лист. Осъзна, че още стиска палмовата клонка.

— Мадам? — Лин пристъпи напред и тя се олюля към широките му гърди.

— Конете ми — прошепна, долепила устни към грубата му туника и вледененото място ненадейно се разтопи. — Взеха конете ми!

— Взеха ми всичко — каза Лин.

Изправен като колона, той придържаше Диана, най-после избухнала в плач.

Глава осемнайсета

— Вярно ли е, че конете отлепили копита от земята и прелетели последната обиколка?

— Не — усмихна се Корнелия. — Е, не съвсем. Почти. Разбирам откъде е тръгнал този слух — бяха четвърт обиколка напред, когато прекосиха финала. Нов рекорд на Циркус Максимус.

— Иска ми се да го бях видял — призна завистливо Друсус, поглеждайки към Корнелия, облегнала глава върху рамото му, и се усмихна. — Вярно ли е, че братовчедка ти блестяла като истинско сребро, когато слязла от колесницата.

— Като сребро? Как изобщо…

— От божествения благослов на богинята Диана — издекламира тържествено Друсус. — Само за това говорят във Форума.

— Милостива Юнона! Братовчедка ми не сияеше. Всъщност лицето й беше покрито с толкова прахоляк, че приличаше на нубийка, а косата й беше прилепнала от пот. Едва се държеше на краката си. Но се хилеше като демон. — Корнелия впи замислено очи в тавана. — Знаеш ли? Смятам, че е време да се откажем от идеята да омъжим Диана. Мъжете я поглеждат и виждат само обвивката. Ала истинската Диана е онова мръсно ухилено демонче, което слезе зашеметено от колесницата.

— Вярно ли е, че заплюла императора в лицето, когато дал конете на Сините? Така говорят във Форума.

— Не — въздъхна Корнелия.

Цяла седмица младата й братовчедка умоляваше императора — на всяко пиршество, на всяко надбягване, умоляваше го, глуха за кикотенето зад гърба й, но той не я чуваше.

— Победата оправдава всички справедливи средства, момиче! Ти спечели надпреварата, сега ще видим какво ще направят конете за Сините. Не че ще могат да се състезават скоро. Ти им изцеди силите…

— Справедливи средства! — възкликна Диана. — Мислиш, че състезанията са честни?

— Моите Сини спечелиха дванайсет надбягвания след твоята победа, нали? — усмихна се Вителий.

Усмивката му обаче по-скоро разкриви болезнено червендалестото му лице и Корнелия забеляза как в очите му ненадейно просветва страх. Сети се за предсказанието на Марсела, че генералите му ще го предадат. Вителий винаги вземаше на подбив слуховете, но онзи ден Корнелия различи нещо жалко и уплашено в погледа му.

„Докато Вителий е пиян, а търбухът му — пълен, докато Сините побеждават, светът е благословен и Веспасиан не може да го досегне.“ Каква крехка химера! Дори едно изгубено надбягване с колесници можеше да я разруши. На Корнелия й дожаля за него почти толкова, колкото и за малката й братовчедка, чиято дързост беше повехнала.

— Корнелия, ти знаеш всичко за боговете — Диана дойде при нея, едва сдържайки сълзите си, остаряла сякаш с десет години. — Кой според теб ще ми помогне, ако го помоля да ми върне конете? Обиколих десетки предсказатели, но те говорят само това, което искам да чуя. Дори прехваленият астролог на Домициан ме успокои: „Не се тревожи, скъпа, ще пришпорваш пак тези коне и залогът ще е много по-голям.“

— Не се занимавай с астролози — посъветва я нежно Корнелия. — Моли се на Диана. И тя има коне — лунните кобили, които язди по небето. И ги обича. Ти носиш името й. Ще те чуе.

— Мислиш ли? — Диана разтърка очи със загрубяла длан.

— Сигурна съм.

— … отмъщение? — каза й Друсус и Корнелия примигна.

— Какво?

— Казах да намерите телохранители на малката си братовчедка. Императорска любимка или не, мнозина, които не се спират пред нищо, изгубиха пари, когато тя спечели състезанието. Нищо чудно някой да се ядоса и да потърси възмездие.

— О, тя е недосегаема. Истинска героиня е! — Корнелия се усмихна неволно и се притисна до гърдите на Друсус. — Всички млади трибуни, които кръстосват Марсово поле, я боготворят. Затрупаха я с лавина от предложения за брак. Тулия е в смут — беше подготвила голяма сцена за срамното петно, което Диана е лепнала върху семейството, и тъкмо надигаше глас, когато неколцина от най-желаните римски ергени се появиха на прага с цветя. Смълчаха я като с вълшебна пръчица. Преживяният шок я прати в леглото.

— Ами ти? — усмихна се широко Друсус.

— О, и аз пазя леглото заради преживяния шок. — Корнелия го целуна. — Не си ли забелязал?

Настъпи октомври. Дните продължаваха да са все още топли, но нощите захладняваха бързо. Обикновено октомври беше празничен месец. И последните патрициански семейства се връщаха в Рим от летните си вили и се подготвяха за върволицата пиршества и гладиаторски игри. Тази есен обаче градът изглеждаше странно притихнал. Фабий Валент най-сетне замина на север с последните войски, за да подсили Алиен срещу Мизийските легиони. В резултат Лолия се намираше на седмото небе. „Замина, замина, замина“, тананикаше весело тя и по цели дни си играеше с Флавия в дома на дядо й. Императорът се оттегли в малка вила край околностите на Рим под претекст, че се чувства зле, но по-скоро за да избяга от слуховете, че битката на север не е била никаква победа, а позорна загуба.