„Не беше толкова трудно.“

Чува глух ропот някъде иззад вятъра, свистящ в ушите й, и разбира, че тълпата крещи. Зелените водят, Сините ги следват от вътрешната страна, а Белите — някъде от външната. Ако наблюдава от обичайното си място на трибуните, сега и тя щеше да крещи, да умолява колесничаря да препусне по-бързо, но иска да измине още една-две обиколки, за да свикне с впряга. Месеци наред е гледала Анемоите от трибуните и ги познава добре — знае точно колко бързина е способен да набере Зефир на пистата, знае как Еврус и Нот галопират в съвършен синхрон, сякаш са едно тяло с осем крака, знае как Борей се накланя почти хоризонтално на завоя, за да издърпа колесницата. Но никога преди не ги е управлявала и й остават точно шест обиколки да ги опознае. Не, четири — още две отминаха мигом — и навярно седем обиколки не са чак толкова много, защото почти са преполовили състезанието.

„Време е да напредна.“

Отпуска два сантиметра от поводите и Анемоите подскачат напред. Ужасно силни са, по-силни от спокойните жребци, с които обикновено се упражнява при Лин, и юздите вече се впиват в кръста й и я притискат към предницата на колесницата, но тя не им отпуска повече. Напълно достатъчно, те напредват. Насочва ги далеч настрани, за да изпреварят Белите. Отнема й цяла обиколка, но когато златният делфин свежда нос, Червените вече са трети.

Сините са поели водачеството — цяла глава пред Зелените, а още една-две обиколки те ще се преструват, че се борят. Диана застава зад тях и Анемоите я намразват за това; искат да бягат и когато отмятат глави да ги освободи, тя усеща как дланите й се покриват с мехури под ръкавиците, ала още не е време.

— Чакайте! — крещи им тя и вятърът понася думите.

Ръцете й пищят от болка и тя си спомня как преди време Марсела констатира презрително, че Диана е твърде дребна да удържи четири коня.

Пета обиколка. Зелените изостават. Диана вижда как колесничарят дърпа поводите, за да възпре впряга. Известно време препускат един до друг и после Зелените остават зад нея и само Сините препречват гледката напред. Дерик шиба жребците си и напредва с лекота. Делфинът свежда отново нос и докато минава край императорската ложа, Дерик размахва обсипания с мъниста камшик, а Диана отпуска юздите.

Анемоите се втурват напред толкова рязко, че погледът й се размазва. Залепят тялото й в предницата на колесницата и камшикът излита от ръката й и изчезва за частица от секундата. Тя стисва отново поводите, когато Червените почти догонват Сините в средата на пистата. Три дълги разкрача и изопнатите огненочервени муцуни се изравняват със сините колела. Дерик се озърта назад, вижда я и размахва нехайно камшик над главите на жребците си.

„Мога да победя.“

Мисълта изниква ненадейно и ръцете й се сключват по-здраво върху поводите — изранени и пламнали под ръкавиците. Искаше да победи, разбира се, още щом стъпи в колесницата, но й се струваше невероятно. Неопитните колесничари никога не печелят първата си надпревара. Дерик обаче все още смята, че Червените ще изостанат накрая. Почти не пришпорва впряга си, а Зелените и Белите вече са се отказали.

„Мога да победя.“

Шеста обиколка. Диана отпуска още няколко безценни сантиметра от поводите и Анемоите откликват като шестнайсетокрака машина. Политат хълбок до хълбок със Сините — осем коня на една линия. И тогава Диана загърбва всякаква предпазливост и ги освобождава. Те изпреварват Сините като мълния и преди Дерик да успее да пришпори впряга си, завоят се появява срещу тях. Сините почти опират в спината и се налага или да забавят, или да се блъснат. Диана взема завоя с главоломна скорост по средата на пистата, шибайки безмилостно Борей и той привежда широкия си врат и поляга почти хоризонтално върху пясъка, за да й даде бързината, която иска. Тя изостава малко на завоя, но Червените са все още една глава напред, когато профучават край императорската ложа, закрили мрачните жребци на Сините от вътрешната страна.

„Последна обиколка.“

Дерик я настига и крещи нещо, но Диана не го поглежда. Вижда само четирите червени муцуни пред себе си, гладките червени юзди, жулещи разранените й длани, които вече кървят под ръкавиците. Кръстът й е болезнен обръч от преплетените поводи, конете я прерязват наполовина и ръцете й едва ги удържат, но тя се смее зад шлема и най-после пришпорва Анемоите с пълна сила.

Сините удържат темпото за миг и Диана забелязва зейналата уста на стъписания Дерик. „Разбрал ли е коя съм?“ Може би… но в този момент идва първият завой и, Борей свива диво, повличайки останалите след себе си, и когато излиза на правата, впрягът й застава до спината, защото Сините са изчезнали и отпред са само Червените, само Червените ще водят до финала и никой не може да ги спре. Диана знае, че трябва да ги забави, да запази силите им — ако бягат така, после ще са неспособни да се състезават месеци наред. Но те препускат волно; и да иска, не може да ги обуздае. А тя не иска. Иска да тичат завинаги, да опозорят Сините. Насочва ги към последния завой — ловка, съвършена дъга, както я е учил Лин, и после се навежда напред и шибва гърбовете им с поводите. Борей залита изморено, но непоколебимият Зефир подскача напред от външната страна, издърпва останалите и те се носят по последната права сам-сами, четири червени вятъра, политнали към вечността.

Последният делфин спуска нос. Сините изостават с пет дълги секунди, Зелените и Белите се суетят след тях, а Червените вече са преполовили последната си победна обиколка. Разкъсват изранените длани на Диана, които се опитват да ги подкарат ходом. Току се спускат напред, извили шии, цвилейки, и за пръв път Диана чува хвалебствените викове, валящи от трибуните, усеща розовите листенца, обсипващи главата й. Червени розови листенца. Протяга зашеметено длан и улавя цяла шепа, докато двеста и петдесет хиляди гърла надават възторжени викове.

— Червени! Червени! Червени!

Плебеите се спускат по трибуните и заливат като море арената, тичат след нея, гребат шепи пясък за спомен, протягат се да отскубнат косъм от опашката на Зефир или да остържат боя от осите на колесницата. Ръце се пресягат към туниката й и ушите й звънтят от крясъците.

— Червени! Червени! Червени!

Светът отново се прояснява и тя го осъзнава.

Пожънала е победа на Циркус Максимус.

Диана спря колесницата до финала, където я чакаше тълпа възторжени коняри в червени туники. Пусна поводите, когато те се втурнаха напред да уловят оглавниците на конете, и осъзна, че ръцете й треперят. Напорът на Анемоите беше обтегнал толкова силно поводите, че възлите се бяха впили в плътта й и едва се освободи. Слезе замаяно от колесницата и светът се килна настрани, но конярите се трупаха около нея и крещяха радостно:

— Домина! Домина!

Явно всички са знаели, че не е Сикулус.

Свали ръкавиците и видя огромните мехури, разпукани върху дланите й. Вече се тресеше цялата, не само ръцете, но заобиколи колесницата и застана до Анемоите, докато ги разпрягаха. И те трепереха, увесили носове към пясъка. Никой кон не бива да препуска, както те бяха препускали сега; бяха изчерпали всяка капчица сила и бързина и бяха намерили още, когато тя поиска. Седмици, може би месеци нямаше да се състезават, но какво от това? Колкото по-дълго отлагаха момента да ги принудят да изгубят от Сините, толкова по-добре. Нали днес победиха? Днес победиха и го разбираха, нейните смели ветрове.

Диана едва си поемаше дъх под шлема. Свали го, глуха за ропота, който се надигна, когато множеството зад Червените забеляза лицето й и дългата, потна коса. Допря буза до муцуната на Зефир и му благодари, че е ги е повел след себе си на последния завой; подръпна ушите на Нот и му пошепна, че може да надбяга слънчевите коне на небето; отметна заплетената грива на Еврус от очите му и го похвали, че никога не е препускал с по-сигурна стъпка; накрая прегърна възлестия врат на Борей и захлипа върху покрития му с пот и пяна хълбок.

— В името на Фортуна, момиче! — изръмжа някой.

Тя вдигна поглед и видя намръщеното лице на Ксеркс.

— Разбрах, че си ти на втората обиколка. От днес нататък ти забранявам да се качваш на колесниците ми.

— Добре — тя изтри очи и се усмихна щастливо.

— Нали ще кажеш на императора, че нямам пръст в ужилването?

— Да.

Тълпата я вдигна и я понесе към стъпалата, отвеждащи към императорската ложа. Тя прокара за последно изранени пръсти по носа на Борей и им позволи да я отнесат. Зърна бегло Дерик, застанал до жребците си с напрегнато, яростно лице.

С последни сили изкачи стъпалата до императорската ложа. Би лазила на четири крака като куче, ако ръцете не я боляха колкото краката. Зърна императора в пурпурната му мантия — замъглена и неясна фигура в резбован стол, стиснала чаша с вино — и ненадейно вихрушка от коприна и благовония се спусна върху нея.

— Диана, глупачка такава!

— Милостива Юнона! Какво те прихвана…

— Разбрахме, че си ти чак накрая… Щяхме да припаднем, ако…

Братовчедките й. Лолия кършеше ръце, Марсела приглаждаше коси, Корнелия я прегърна и Диана се засмя пресекливо. Внезапно те също избухнаха в смях и тя осъзна колко отдавна не са се смели заедно. Залитаха, кикотеха се като хиени и потта на Диана ги мокреше пред неодобрителните погледи на всички. Най-сетне Диана се отскубна.

— Цезаре… — напуши я нов пристъп от смях, когато се поклони пред него. — Идеята беше изцяло моя. Не обвинявай фракцията на Червените.

Фабий Валент я гледаше втренчено. Ако очите можеха да убиват, досега да бе паднала мъртва върху плочките. Няма как обаче да убиеш патрицианка в някоя глуха уличка като клетия колесничар на Белите, осмелил се да надделее над Сините.

— Момиче! — избоботи Вителий. — Знаеш ли, че забраних с указ патриции да участват в надбягвания с колесници?

— Знам — тя отметна сплъстената си от пот коса от врата. — Но в указа не се споменават никъде патрициански момичета, цезаре.