— Домина Диана! — ухили се той. — Дойдохте да ми пожелаете късмет ли?

— Не е необходимо — отвърна студено тя. — Не и за такова състезание.

— Не бъдете язвителна, домина. Дарете ме с усмивка.

— Не се ли срамуваш от себе си? — изгледа го свирепо тя. — Колесничар с такава репутация да участва в уредени надбягвания!

Усмивката му се стопи.

— Дори да не ми харесва особено, домина, победата си е победа. Кесията си е кесия. Някои от нас го правят за пари, а не за забавление между банкетите.

Усети, че остане ли още миг, ще се нахвърли върху него, и изхвърча гневно от двора на Сините. Тресеше я дива ярост — явеше ли се сега в императорската ложа, щеше да налети и на Фабий Валент. Възстановен след хранителното отравяне, сега той движеше делата на Вителий в града, макар да тръбеше, че ще тръгне на север да оглави армията, щом се носят толкова упорити слухове за сражения. Диана се надяваше да замине скоро, надяваше се и да умре, но днес той беше тук, придружен от Лолия. Всички други също щяха да дойдат — Марсела, Гай, Тулия, дори Корнелия, която от седмици не се беше мяркала на обществено събитие. Нямаше сили да ги погледне в очите и затова се върна в двора на Червените да наблюдава как впрягат Анемоите.

Изведоха ги един по един — нейните четири вятъра. Зефир, танцуващ от вълнение, външен бегач и най-бързоног от всички, наречен на лекия западен вятър… Еврус, който галопираше до Зефир, почти толкова бързоног като него, но по-кротък и кръстен на постоянния източен вятър… Нот — вторият вътрешен бегач, стабилен като могъщия Южняк… И Борей — неумолимият северен вятър, нейният любимец. Диана го прегърна през мускулестата шия и му зашепна тихо. Той беше най-старият, вътрешният бегач, покрит с белези, с буен характер и непоклатим като скала на завоите. Не хапеше Диана толкова често, колкото другите, и тя го приемаше като знак за привързаност.

Анемоите подбелваха блеснали очи и с присвити уши риеха неспокойно с копита, докато конярите се суетяха около тях с хамутите; Борей оголваше зъби към всеки, осмелил се да пристъпи по-близо. Подобно на всеки добър впряг те разбираха, че днес е ден за надпревара; разбираха какво означават хамутите, суетнята и въодушевените възгласи и пръхтяха, разширили ноздри, докато ги впрягаха в колесницата. Диана се срамуваше да ги погледне. Още не бяха научили, че бързината им е непотребна, не знаеха, че се очаква да изгубят в името на императорското задоволство.

Ксеркс стоеше намръщен до колесничаря — строен грък на име Сикулус.

— Дръж ги отпред до края — апатично занарежда директорът. — Но ги пришпорвай плавно. Борей ще се втурне като подивял, ако не внимаваш.

— Разбира се.

— О, пусто да остане! — Ксекрс се отдалечи тежко. — Оправяй се както знаеш. Аз отивам да се напия.

— Ей, ти! — Сикулус улови един коняр за яката и му подаде кесия. — Занеси я под статуята на Нерон, където приемат облозите, и заложи всичко на Сините!

— На Сините? — примигна конярят.

— Защо не? Те ми печелят лесни пари. Дори не се налага да се състезавам за тях.

Конярят изгледа погнусено Сикулус, а двама други се спогледаха зад гърба му.

— Тръгвай! — подкани го Сикулус и в този момент Диана застана пред него.

— Домина Диана! — поклони се колесничарят и я погледна изненадано, когато тя се надигна на пръсти и му зашепна в ухото.

— Сикулус… — подхвана задъхано тя. — Твоя съм цялата, ако победиш.

Той се отдръпна.

— Домина, наредиха ми… Фабий Валент каза…

— Фабий Валент заминава скоро, а императорът е толкова пиян и щастлив днес, че никой няма да помисли за отмъщение. Спечели надбягването — повтори тя — и съм твоя както ме поискаш — отпред, отзад, с главата надолу…

Сикулус се озърна и задъвка устни.

— Не знам, домина…

Беше й хвърлил око, знаеше го. Като мнозина други колесничари.

— Искаш ли нещичко в предплата? Ела с мен.

Тя го улови за ръка и го поведе към малкия навес, където държаха колесниците. Сега беше празен — вече бяха извадили колесниците — и Диана се надигна да го целуне, още преди да стигнат сенките в дъното.

— Само затвори вратата — промълви задъхано тя, когато ръцете му задърпаха робата й.

Той се обърна да я залости. Диана грабна един от тежките камъни, с които подпираха колелата на колесниците, и го удари по главата. Сикулус се строполи като бик пред жертвен олтар; тя го халоса още веднъж, за да е сигурна, че няма да се събуди скоро и запретна ръкави. Не разполагаше с много време.

Свали кожените му наглезенки и ги закопча около краката си. Вдигна червената роба над коленете си и след няколко секунди дърпане и теглене на безжизнените крайници успя да свали и кожената ризница — прекалено голяма за нея, но по-добре, защото щеше да прикрие гърдите й. Надяна собствените си ръкавици и взе шлема с червени пера. Натъпка косата си под него. Надяваше се да прикрива повече лицето й, но колкото — толкова. Сикулус беше строен и слабоват като повечето колесничари; разликата в ръста почти не личеше. Всеки, зърнал я отблизо, щеше да разбере, че нещо не е наред, но тя не възнамеряваше да позволява на никого да я види отблизо.

— Къде е проклетият Сикулус? — Долетя разгневен глас на коняр отвън. — Вече изкарват колесниците!

Диана изчака още малко. И още.

— Зелените и Белите вече излязоха. Потърсете в двора.

В последната минута Диана излезе тичешком от навеса, залоствайки резето отвън, в случай че Сикулус се събуди, и се втурна към впрегнатите Анемои. Към нейните четири вятъра с блеснали очи и огнени тела, нетърпеливи да потеглят с леката колесница зад тях, увенчана с образа на пламтящия бог на огъня.

— Съжалявам — измърмори тя възможно най-дрезгаво и скочи в колесницата.

— Закъсня — отбеляза конярят и й подаде червените поводи, за да ги завърже около кръста си. — Ще излезеш последен, но…

Той млъкна и Диана задърпа трескаво юздите. Бързаше да излезе на арената, преди конярят да вдигне тревога.

— Сикулус… — рече той накрая. — Смалил си се. — Подаде й камшика с червени мъниста. — Дано те закриля Фортуна!

Диана вече подкарваше впряга си напред към арената.

— Внимавай! — просъска й колесничарят на Зелените и тя върна Анемоите в строя.

Изискваше се ловкост да държат четирите впряга на една линия, докато обикалят тържествено арената преди началото на състезанието. На завоя най-вътрешният впряг трябваше буквално да тъпче на място, а външният — да ускори ход, за да останат шестнайсетте конски глави съвършено изравнени. Диана никога не се бе упражнявала да взема бавно завои и сега нарушаваше външната линия. Дланите й вече се потяха в ръкавиците, усещаше как овързаните юзди се впиват в кръста й. Устата й пресъхна и някъде дълбоко в себе си дочуваше как семейството й крещи поразено; дори собственият й глас й нашепваше, че ще разбие колесницата и ще убие Анемоите и после никога няма да си го прости. Ала най-ясно долавяше гласа на Лин — спокоен както винаги.

„Ама че глупачка!“, каза й той, когато четирите впряга стигнаха последния завой. „Ако аз бях предприел първото си нападение над римляните, когато бях толкова неопитен предводител, нямаше да доживея да се срещнем.“

— Не — прошепна тя, стиснала съсредоточено зъби.

„Нали знаеш, че ще изгубиш?“

— Поне ще изгубя честно — изрече гласно тя.

Анемоите заслужаваха колесничар — макар и непохватен — който поне да се опита да победи. Диана взе прилично последния завой и четирите впряга започнаха да се подреждат на старта. Някъде горе от императорската ложа ги наблюдаваше Вителий, който несъмнено подхващаше втората си кана вино за деня и се питаше къде е малката му любимка.

„Не се старай да контролираш прекалено конете. Те си знаят работата. Довери им се.“

— Да.

Анемоите се напрягаха от другата страна на поводите, проверяваха я. Усещаха непознати ръце и бяха предпазливи. Ала искаха да препускат и след сигнала този стремеж щеше да надделее над всичко.

Четирите впряга застанаха на една линия. От трибуните долитаха възторжени женски викове, окуражаващи Дерик. През процепа на шлема Диана забеляза как фигура в пурпурно пристъпва напред в императорската ложа.

„Успех!“, пожела й с вътрешния й глас Лин и толкова. Той изчезна и тя остана сама. Издърпа медальоните на Червените изпод ризницата си и ги целуна за късмет.

Сигналният шал полетя, уловен от есенния ветрец, и се заспуска надолу… Падна и шестнайсет коня се втурнаха напред.

Червените закъсняват с частица от секундата и остават последни, преди колелата да успеят да се завъртят. Диана обаче не се притеснява. Не иска да я въвлекат в борбата за вътрешното трасе край спината; няма опит да си проправи път в блъсканицата. Има само необузданата бързина на четирите си вятъра. Колесницата се клати под краката й, въздухът замъглява очите й през цепките на шлема, поводите са обтегнати до болка в ръцете й, и, о, богове!, никога не си е представяла, че Четирите вятъра са способни да препускат толкова бясно. Изопва ръце, подпира се на предницата на колесницата, впива брадичка в гърдите, за да отклони въздушната струя от очите си; кратки движения, превърнали се вече във втора природа за нея след дългите месеци под зоркия поглед на Лин. Диана осъзнава, че се усмихва дяволито под шлема.

— Бавно, красавци — припява тя на Анемоите, които се борят с хватката й. — Бавно.

Влизат последни в завоя, но Диана не иска да прибързва. Първият й завой на Циркус Максимус — о, божества!, ако го подсече грешно от нерви, ще разбие колесницата и вероятно ще убие конете. Зъбите й се впиват в устните, сърцето й бие като чук, когато дръпва вътрешните поводи и Борей свежда глава в сбруята като бик и колесницата свива като по конец и те отново препускат по правата отсечка. Още един завой — съвършен като предишния — и първата обиколка приключва. В миг Диана съзира как в златна вихрушка делфинът свежда нос.