— Всичко зависи от теб, нали? — прошепна тя на Алиен, когато го назначиха за командир на войската на Вителий вместо поваления на легло Фабий. — В твои ръце е да възкачиш Веспасиан на престола. Той ще го помни. За разлика от Вителий, който вече те е забравил.

— Не ме е забравил. Повери ми армията си…

— Защото се оказа, че не може да разчита на дясната си ръка. Не ти ли се иска за разнообразие и ти да си нечия дясна ръка?

Алиен не обеща нищо, когато войската му напусна Рим, но Марсела знаеше. „Ще свали оръжие“, помисли си тя. „Ще се колебае, но в крайна сметка ще се предаде. Заедно с цялата си армия.“

Вгледа се в ръцете си, треперещи в скута й. Не от страх обаче, а от опиянение. Не подозираше, че ужасът и вълнението ще се вкопчат в толкова яростна схватка в сърцето й, че дланите й ще се потят и с мъка ще удържа гласа си спокоен. И не подозираше каква вълна, какво море от задоволство ще залее пламналото й тяло, когато зърна замислените искрици в очите на Алиен.

Разбира се, все още всичко можеше да се обърка. Битките са непредсказуеми. Но ако Алиен се предаде, ако успее да предаде армията си на съперника на Вителий, ако Веспасиан надене пурпурната мантия заради това… е, не Алиен ще бъде човекът, възкачил го на престола. Тази чест ще се падне на Корнелия Секунда, наречена Марсела!

И досега прелистваше от време на време хрониките си, но думите й се струваха безжизнени върху страниците. Защо бе вложила толкова усилия в тези безинтересни, мъртви разкази? „Сега създавам нещо много по-вълнуващо от свитъци.“

Марсела приглади коса, пийна вода и дръпна завесите на носилката. Дали да не напазарува, преди пладнешката жега да налегне Форума? Слезе и различи позната светлокоса глава сред тълпата домакини и търговци.

— Диана!

Диана й помаха, крачейки енергично, следвана от двама роби. Марсела вече не изпитваше нито гняв, нито завист към нея. „Има цялата свобода на света, а я използва да пришпорва коне в кръг“, помисли си благоразположено Марсела. „Аз подкарвам императорите в кръг.“

— Пазаруваш ли? — попита братовчедка си. — Мислех, че не знаеш какво е пазаруване.

— Татко иска нов мраморен къс от Карара — сви рамене Диана. — Обещах да му поръчам. Кое е момчето, което слезе от носилката ти?

— Какво момче? — учуди се Марсела.

— Тъмнокосо. Ей сега мина от тук. Не беше ли син на Веспасиан?

— О, той ли? — засмя се с предпазливо нехайство Марсела. — От една година е влюбен в мен, не знаеше ли? Иска да се разведа с Луций и да избера живот във вечно блаженство.

— Ммм… — Диана прокара замислено пръст по дребна каменна статуетка на кон и Марсела пое бавно дъх. Диана беше глупава, вярно, но и наблюдателна.

— О, гледай! — Тя дръпна братовчедка си към сергия с купи и фигурки от полиран месинг. — После отиваш на арената, предполагам? — попита тя ведро и погали с показалец един блеснал поднос.

— Вече е безсмислено да ходя на състезания! — възкликна яростно Диана.

— Още ли си ядосана, че Сините спечелиха всички надбягвания на Вулканалиите[1] — въздъхна Марсела.

Тази година отбелязаха много пищно Вулканалиите — хвърляха ритуално риба от Тибър в кладите, за да умилостивят Вулкан, бога на огъня и ковашките огнища. На Вителий не му потрябва оправдание да превърне фестивала в рибни пиршества из целия град. Всички се забавляваха, освен Диана. Тя ругаеше пиперливо при всяка победа на Сините, които спечелиха всички надбягвания.

— Невъзможно е винаги да си пръв — добави Марсела.

— Сините могат. — Диана се втренчи в разкривеното си от ярост лице, отразено в полиран меден тиган. — Знаеш ли, че проклетият Фабий Валент урежда всички състезания, за да остава доволен Вителий?

— Е, и? — сви рамене Марсела. — Уредени състезания има, откакто съществуват надбягванията.

— О, от време на време се случва — озъби се Диана. — Но невинаги. Не всяко състезание!

— Оплачи се на императора.

— Той само се смее и повтаря, че мразя да губя. — Диана скръсти ръце и забарабани с изранени пръсти. — Колесничарите губят не само защото ги подкупват. Миналата седмица умря колесничар на Белите. Осмели се да победи Сините и Фабий нареди на преторианците да го пребият до смърт. За да си вземат останалите поука.

— Няма да трае вечно — каза удивено Марсела.

— И как го преживяват моите Анемои? — продължи да беснее Диана. — Те не знаят какво е император. Не разбират, че се състезават за погрешната фракция. Те искат просто да побеждават. Знаеш ли какво става с конете, когато ги учиш да губят? Сърцата им страдат — тя поклати разярено глава. — Аз обаче няма да се примиря!

— Какво ще направиш? — засмя се Марсела, но Диана се устреми към следващата сергия и пред очите й се мярна само кичур светла коса и изчезна зад ъгъла като конска опашка.

Марсела я настигна и импулсивно я улови за ръка.

— Ще видиш, че скоро ще стане по-добре. — Ако Веспасиан свалеше от трона Вителий, никой нямаше да си прави труда да урежда състезания. — Обещавам ти.

— Да се надяваме — намръщи се Диана и те се върнаха ръка за ръка в къщата на чичо Парис, където Марсела разгледа удивено последните му творения.

— Но защо бюстът ми има змии вместо коса, чичо Парис?

Той я погледна с непроницаемите си синьо-зелени очи, същите като очите на дъщеря му.

— Ти ми кажи.

— Откъде да знам какво се върти в главата ти? — засмя се Марсела.

— Питам се дали някой знае какво се върти в твоята.

Марсела се засмя отново и пое към къщи. Трябваше да напише две-три дискретни писма, за да подтикне неколцина нерешителни мъже от антуража на Вителий да свърнат в друга посока…

[1] Вулканалии — празник на 23 август в чест на бог Вулкан. — Б.пр. ↑

Глава седемнайсета

— Не пускай Червените да се състезават днес! — Диана сновеше от единия край на тесния кабинет до другия. — Моля те, Ксеркс!

— Опитах — директорът на фракцията захвърли перото. — Днес е голям ден и ни заповядаха да участваме всички.

— Тогава кажи на колесничаря да кара последен. Като на тренировъчна обиколка.

— Не, трябва да се постараем да е зрелищно. До края, когато всички дръпват юздите и оставят Сините да спечелят.

Ксеркс поклати погнусено глава.

Диана загриза палец.

— Не мога да ги гледам как губят още веднъж.

— Е, налага се. Трябва да се примирим — Ксеркс надигна тежкото си тяло от стола. — Светът се промени, домина. Правим, каквото ни наредят.

— Няма ли поне един колесничар, склонен да рискува? — избухна тя.

— След това, което сполетя момчето на Белите? Едва намирам колесничари, които да не изостанат още на третата обиколка, за да се подсигурят.

— Не мога да повярвам — затвори очи Диана. — Не мога да повярвам.

— Но е истина. И ме чака работа, домина. Извинете ме…

— Докога според теб ще събираме публика за този марионетен спектакъл, ако не предприемем нещо?

— Ние? Вие сте любимка на императора, домина, но не сте една от нас. — Обикновено Ксеркс изтърпяваше стоически Диана, но сега й посочи вратата с лице, напомнящо каменна маска. — Вървете си, домина. Мястото ви не е тук.

Изгубила дар слово, Диана излезе в двора, където коняри и пажове подтичваха напред-назад. Беше есен и из кристалния и хладен въздух се носеха слухове. На север се е водила битка. Победа? Поражение? Никой нямаше представа. Дори Марсела, която напоследък знаеше всичко. Вителий обаче реши, че е победа, че армиите му са разбили Мизийските легиони и по този повод украсиха Циркус Максимус пищно като за честване. Цветни знамена плющяха върху всеки пилон, спината с делфините бе окичена с цветя, а море от плебеи в празнични дрехи и патриции в най-фина коприна изпълваха трибуните. През целия ранен следобед щеше да има по-маловажни надбягвания, но победителят в главното състезание щеше да приеме палмовата клонка от ръката на императора и да отнесе най-тежката кесия с монети в историята на Циркус Максимус.

В такъв ден Диана би трябвало да се вълнува, да се щура насам-натам, предвкусвайки нетърпеливо надпреварата. В такъв ден конярите би трябвало да се тупат в гърдите и да залагат дръзко, момчетата, прислужващи в конюшните, да подтичват възбудено и едва след няколко плесника да запретнат ръкави, а колесничарите ту да се перчат, ту да отправят безмълвни молитви, докато чакат последни указания. Но пред очите й се мержелееха само състезанията на Вулканалиите, когато нейните Анемои поведоха, но на последната обиколка ги обуздаха, за да ги изпреварят Сините. Диана побягна от императорската ложа и тича по целия път до вкъщи, обляна в яростни сълзи. Помръкна дори радостта й от уроците с Лин.

— Какъв е смисълът да се уча да вземам плътно завоите? — избухна тя, когато британецът я разкритикува, че не държи правилно поводите. — Днес римските колесничари знаят само как да губят!

Той я погледна спокойно.

— Или се научи да вземаш плътно завоя, или си върви у дома.

— Лесно ти е да го кажеш — изстреля Диана. — Все ти е едно дали състезанията са честни.

— Да — кимна той. — Все ми е едно кой печели и дори кой е император. Когато обаче уча някого на нещо, държа да го усвои правилно.

Диана знаеше, че ще съжалява, но краката я понесоха към конюшните на Сините. Тук всички крачеха наперено — вече подпийнали, конярите си подаваха сбруите и прословутите кафеникави жребци отмятаха възбудено глави. Дерик чакаше нетърпеливо, надянал кожената си ризница и мантията на сини райета, прикрепена на раменете със златни брошки, оформени като конски глави.

— Да, да… — той слушаше с половин ухо указанията на директора на фракцията. — Няма да ги преуморявам. Няма смисъл.

Изпусна шлема си, увенчан със сини пера, и докато се навеждаше да го вземе, забеляза Диана. В двора на конюшнята, където всичко беше синьо, червената й копринена роба се набиваше в очи.