— Или просто няма да се омъжвам известно време. Изморих се от сватби.

Радостен вик — Флавия изгуби равновесие и цопна шумно във фонтана. Изплува засмяна и мокра до кости.

— Намокрих си роклята — възторжено заяви тя.

— Виждам — Лолия стана и зацапа през водата към нея, но изотзад долетя глас.

— Вън от фонтана, господарке Флавия! Ще те изсуша.

Едър златокос гал в поличка до коленете изскочи в градината, стиснал хавлия. Флавия излезе от водата и вдигна ръце да я подсушат. Когато робът се обърна, Корнелия забеляза ярките червени белези от камшик, полузараснали по гърба му.

— Радвам се, че оцеля след побоя — сподели тя с Лолия, извадила смутено стъпалата си от фонтана.

— Да, помолих дядо да му осигури най-добрите лекари. — Лолия се зае да завързва каишките на сандалите си. — Сега се грижи за Флавия. Обожава го.

— Виждам.

Тракс уви Флавия в хавлията и перна капка вода от върха на нослето й.

— Жалко за белезите. Цената му ще падне заради загрозения му външен вид.

— Не мисля, че е загрозен — възрази Лолия. — Харесвам мъже с белези.

— Той е роб — напомни по навик Корнелия.

Забеляза обаче как го прегърна Флавия, когато я вдигна, видя колко нежно отметна мокрите й къдрици от очите.

— Вътре, малката — подкани я той с дълбокия си галски акцент. — Изкъпи се като добро момиче и ще ти разкажа приказка.

— Онази за рибите и хлябовете! — Флавия се заигра с грубия дървен кръст около врата му. — Търсих хляб във фонтана при рибките, но нямаше.

— Ако искаш хляб, трябва наистина да вярваш. — Тракс стрелна с поглед Лолия, поклони се и отнесе Флавия вътре.

— На някаква странна религия ли я учи? — удиви се Корнелия. — Хляб и риба…

— Невинни приказки — отвърна гузно Лолия. — За иудейски дърводелец, който станал бог, или за бог, който станал дърводелец. Поне са красиви истории — за изцелени прокажени и за хора, които ходят по водата. По-хубави са от страшните истории за духове, които ни разказваха бавачките. — Гласът на Лолия прозвуча обидено и тя продължи припряно, преди Корнелия да я прекъсне: — Е, чу ли за новия указ на Вителий? Боже опази, да се заеме с финансовото блато, в което сме затънали! Но е намерил време да забрани на патрицианските момчета да карат колесници в Циркус Максимус! Нелепо е, но…

Тя избухна в сълзи.

Корнелия я обгърна и притисна главата й към рамото си. „Само преди няколко месеца й натяквах, че е празноглавка и нехайна майка, а сега плаче, сгушена в мен като момиченце.“ Лолия плака дълго и в гърлото на Корнелия също заседна буца.

— О, богове! — изправи се Лолия най-после и разтърка влажното си зачервено лице. — Мразя сълзите! Не помагат. Дори не съм от жените, които се разхубавяват, когато плачат. Превръщам се в подпухнала нещастница. Има ли смисъл да плача тогава?

— Няма — съгласи се Корнелия.

Лолия пое дъх пресекливо и дълго и погледна към вратата, зад която беше изчезнал златният роб Тракс.

— Аз съм виновна за белезите. Само аз. Умирам от срам всеки път щом ги зърна.

Корнелия се втренчи в стъпалата си, все още потопени във фонтана и вече позеленели и сбръчкани. Предположи, че откровението трябва да я стъписа. Не беше стъписващо, че Лолия спи с роб… а че безспорно изпитва чувства към него. Незнайно защо обаче удивлението й извираше някъде отдалеч, усещаше го притъпено, сякаш е под водата при стъпалата й.

— Влюбена съм във войник — изрекоха изненадващо устните й.

Подутите очи на Лолия се ококориха.

— О, Корнелия…

— Не бива да казваш никому. Никому!

— За каква ме вземаш? Лолия е вряла и кипяла. — Блясъкът в очите й се върна донякъде. — Кой е той?

— Никой.

— Кажи ми!

Корнелия поклати неотстъпчиво глава.

— Ще го изложа на риск, ако ти кажа. И не питай защо.

— Както искаш — Лолия потърка отново очи. — Надявам се поне да е забавен.

Корнелия се усмихна неволно.

— О! Забавляваш се значи! Браво, скъпа. Признавам, че те бях отписала. Ти и любовник!

— Тази година всички си изгубихме ума. — Корнелия прокара показалец по водната повърхност. — Първо ти, после — аз, а според чичо Парис Диана се среща тайно с някакъв колесничар…

— Ние сме просто трофеи за плячкосване — сви рамене Лолия. — Тоест трябва да плячкосваме всичко, което ни харесва, докато можем.

— Странна логика — въздъхна Корнелия. — Но съм твърде изморена за разсъждения.

— Разбира се, скъпа! Не си отспиваш и с право при това! Този твой войник може ли да се измъкне за няколко дни?

— Какво?

— Ако може, намери някакво оправдание и напуснете града за кратка идилия. — Лолия стана и изтупа длани. — Диана очевидно не среща проблеми за забежките си при своя човек, който и да е той. Чичо Парис не би забелязал, дори да вкара в спалнята си цял впряг плюс колесничаря. Но на теб сигурно ти е трудно да отбягваш зоркия поглед на Тулия. Уреди си екскурзия, ако можеш.

— Как? — Корнелия погледна безпомощно братовчедка си.

— Ще намериш начин. Явно си усъвършенствала тайните средства. — Лолия помогна на Корнелия да стане. — Да, ваканция. Ще ти останат красиви спомени, когато всичко се срине при Хадес.

— Ще се срине ли?

— О, скъпа… Винаги става така…

— Хайде! Моля те!

— Не мога — Марсела отблъсна ръката на Домициан, преди да се плъзне по бедрото й. — Защо ми създаваш неприятности?

— Аз ти създавам неприятности? — Той впи устни във врата й. — Ти ме измъчваш.

— Съпруга съм на Луций Елий Ламия…

— На думи! — настръхна Домициан. — А и той е в Крит… Защо не поискаш развод?

— Семейството ми няма да позволи. Докато не ми разрешат, си оставам омъжена жена, а не куртизанка. — Марсела се отдръпна, приглади коса и позволи на Домициан да зърне голото й бедро, докато си наместваше полите. Той простена и се отмести към своята страна на носилката. Марсела усети как носачите се олюляват леко за завоя.

— Някой ден — закани се Домициан с безизразен поглед — ще си само моя.

— Възможно е — усмихна се Марсела. — А дотогава? Мислех, че сме тук да обсъдим войската.

Мизийските легиони вече прекосяваха Италия и дори Вителий не можеше да се преструва, че всичко е наред. Набързо сформираната му армия най-после потегли на север.

— Сигурно е, че са в Хостилия — съобщи Домициан. — Лагеруват и преговарят. Преговарят! А ти се кълнеше, че ще предадат Вителий!

— Ще го предадат. Само почакай. Нали безценният ти Несий те увери, че всичко ще бъде наред?

— Ще повярвам, когато го видя. — Домициан скръсти ръце пред мускулестите си гърди и забарабани с пръсти по възглавничките. — Ами Фабий Валент? Той е верен на Вителий.

— И още е на легло след хранителното отравяне.

От блюдо с барбун на някакъв банкет — недостатъчно да го убие, но достатъчно да го задържи в постелята тук в Рим, вместо да потегли на север начело на войската на Вителий.

— Кой не би се натровил на безкрайните пиршества на Вителий? — бе въздъхнала Лолия. — Но не е чак толкова зле, че да не настоява да спя с него. Напоследък късметът винаги ми изневерява.

„Защото напоследък късметът винаги е на моя страна“, помисли си Марсела. Понеже Фабий, плувнал от пот в леглото, изхвърляше отрова, начело на войската пое… Цецина Алиен.

Е, можеше да стане още по-добре. Марсела мечтаеше да придружи войската на север, да присъства на битката, както край Бедриакум, където видя края на Отон, но този път нямаше никакъв начин да осъществи намеренията си. А и положението в града все още беше достатъчно вълнуващо.

В гласа на Домициан отново звънна обвинителна нотка:

— Не разбирам защо беше толкова сигурна за Алиен. Той нито веднъж не спомена, че ще мине на страната на татко.

— Не е словоохотлив — уточни Марсела, — но забави войската, нали?

— Щом ще се предава, защо преговаря?

— Защото иска да си извоюва силна позиция, преди да свали оръжие. — Тя прокара показалец по китката на Домициан. — Довери ми се. Ще се предаде. Не извадихме ли късмет, че той оглави армията на Вителий, а не Фабий? Ако баща ти надене пурпурната мантия, ще го дължи на развалена риба.

— Или на теб — черните очи на Домициан я изгледаха изпитателно. — Имаш ли пръст в това отравяне?

— Стига! — смъмри го Марсела. — Аз само разпространявам слухове. Допускаш ли, че съм способна да отровя някого?

— Не познавам по-умна жена от теб — отвърна Домициан. — Обикновено не харесвам умните жени.

Дланта му пак обгърна глезена й и се плъзна нагоре. Марсела го отблъсна, но не прекалено бързо.

— Време е да си вървиш. Носачите ми вече обиколиха пет пъти Форума. Някой ще забележи.

Той се намръщи и слезе, а Марсела се приведе и го целуна леко по ъгълчето на устата. Устните му се стрелнаха жадно към нейните.

— Не си пъхай езика в устата ми — предупреди го Марсела. — Ще се видим, когато науча повече.

Прибра се в носилката и спусна копринените завеси с безмълвен кикот. Кой би предположил, че осемнайсетгодишен хлапак, обзет от сляпа младежка страст, ще се окаже толкова полезен? Домициан тръпнеше във все по-напрегнато очакване, предвкусвайки скорошния сблъсък на двете армии — ту тръбеше, че ще стане принц, щом коронясат баща му, ту оплакваше горчивия крах на бащините надежди. Марсела, от своя страна, се чувстваше спокойна. Така или иначе не беше вложила нищо в никоя от страните. „Искам просто да видя какво ще се случи.“

Беше готова обаче да се обзаложи, че Алиен ще се предаде. Срещаха се пет-шест пъти преди похода и отначало той се държеше предпазливо, но тя го представи на Домициан, подшушна му няколко слуха за придвижването на войските на север, които се оказаха верни, и лека-полека Алиен започна да се вслушва в думите й как Веспасиан се нуждае от умни мъже и с колко награди ще ги отрупа, когато стане император.