— Дали Диана ще успее да уреди Гай за губернатор… — задъхваше се Тулия. — На Долна Германия… Императорът спомена, че му трябва нов губернатор за провинцията…

— Не знам дали искам да съм губернатор на Долна Германия — осмели се да отвърне Гай. — Неприятно, студено място.

— Гай, не ставай смешен! Искаш, разбира се! Или на Панония…

— Никой не намира време за мен в цялата суетня около Диана — каза Корнелия на Друсус. — Семейството я преследва денем и нощем и я моли да им издейства постове, назначения и услуги от Вителий. И още — настояват да си намери влиятелен съпруг. Тя обаче отхвърля всички ухажори и роднините ми агонизират.

— Кого отхвърли?

— Отказа на главния командир на Фабий — Алиен. Неприятна сцена. Седмица по-късно един от германските му офицери я улови след състезанията и се опита да я убеди със сила. Тя счупи колесничарски камшик в главата му и му обеща да го прободе с кама, ако опита пак.

Друсус примигна.

— Откъде дребосък като нея знае как се размахва кама?

— Всички знаем — Корнелия му показа. — Под гърдите, право в сърцето. Бързо и чисто. Всички патрицианки знаят как да умират.

— Що за варвари сте вие!

Той сложи закрилническа длан върху заплашената гръд.

— Диана е варварка наистина — съгласи се Корнелия. — Слава на боговете, че Вителий я намира за забавна и не се обижда. Само повтаря, че има жребчета, които никой не може да обязди.

— Ами ти? — усмихна се Друсус.

— Аз съм потомка на рода Корнелий — заяви гордо Корнелия. — Определено отказвам да ме яздят.

— А да те боготворят?

Той я претърколи по гръб.

— Странна представа имаш за боготворенето, Друсус…

Корнелия подкупи портиера. Подкупи иконома. Подкупи прислужницата си. Те се преструваха, че не се кикотят зад гърба й, когато се прибира вкъщи разчорлена и отмаляла. И все още никой не успяваше да разгадае признаците.

— Какво искаш да кажеш? — Корнелия се постара в гласа й да не прозвучи тревога.

— Винаги си гризеш ноктите, когато си нещастна. А виж ги сега — гладки като стъкло за пръв път от месеци насам! Значи си щастлива.

— Е, щастлива съм, че се отървах от онзи германски главорез — отвърна ведро Корнелия и се подготви за многозначителния поглед на сестра си.

Не умееше да пази тайна — особено от по-малката си сестра — но Марсела само сви рамене. Не беше характерно за нея да подмине улика, вместо да я разбули, ала Корнелия реши да не предизвиква съдбата. По-добре да страни от проницателните очи на Марсела.

„Глупачка!“, кореше се тя в притихналия мрак на спалнята си. „Знаеш какво ще стане, ако някой разбере.“ Афера с мъж от нейната класа беше едно. Гай щеше да я изгледа яростно, а Тулия да я засипе с язвителни забележки за разпуснатите вдовици, но Лолия щеше да й намигне и да й пожелае късмет — като мнозина други, — стига Корнелия да е дискретна. Ала обикновен войник, който изхвърля пияници от публичен дом в бедняшките квартали? Мъж, обвинен в предателство и осъден на смърт, задето не е успял да защити съпруга й?

„Ще трябва да напусна Рим, ако истината излезе наяве.“ Всяка нощ Корнелия се насилваше да си го представи — шушукането, кикотенето, унижението. „Семейството ми ще потъне в земята от срам. Гай ще ме лиши от наследство.“ И ще заловят Друсус, ще го зарестуват и ще го екзекутират. „Ще умре заради мен.“

Всяка нощ Корнелия насилваше въображението си да съживява с мъчителни подробности позора, срама и смъртта, докато потъне изтощено в сън. „На сутринта ще се вразумя. Ще осъзная колко глупаво постъпвам.“ Но сутринта идваше и робите донасяха поднос с плодове и яйца за закуска и преди дори да стане от леглото, Корнелия започваше да обмисля как по-бързо да се измъкне от къщата и да отиде при Друсус.

— Всеки ден ли идваш вече, домина? — Крещящо гримираната съдържателка на публичния дом вдигна боядисаните си вежди, щом Корнелия пристъпи в коридора. — Леле, леле! Това момче сигурно си знае работата. Вдигаш повече шум от курвите ми.

Корнелия вирна брадичка и я изгледа студено, но съдържателката се разкикоти невъзмутимо.

— Не си играй на благородна матрона с мен. Тук си заради същото като тях. — Махна към мъжете, вмъкващи се през завесите към тесните ниши, нетърпеливи да сграбчат леките жени или закопчаващи заситено колани в коридора. — Единствената разлика е, че това момче е твърде заслепено да ти иска такса.

— Добра идея — съгласи се Друсус, когато Корнелия му предаде думите й, разпенена от гняв. — По колко да започна да ти вземам?

— Защо да не ми плащаш ти? — Корнелия се отскубна от ръцете му, но той я повали обратно върху леглото. Тя се възпротиви, ала той я усмири бързо и се усмихна широко. — Плащай поне носилките, които наемам да ме докарват до тук?

— Възможно ли е да се разплатя с услуга?

Разпери ръцете й и впи устни в шията й.

— Не по врата! — засмя се Корнелия. — Остават белези. Лолия ще забележи!

— Лолия ли беше любителката на конете?

— Не, Диана. Тя не би забелязала белег, освен ако не е върху шията на безценните й Анемои. Лолия обаче е наблюдателна.

— Добре де, ще страня от врата ти тогава — промърмори Друсус, притиснал устни към кръста й. — Жалко… толкова красив врат!

Вече знаеше всичко за семейството й. Потни, толкова сгорещени в задушната стаичка, че не можеха да търпят дори чаршаф, те лежаха голи в тясното легло, провиснало по средата, и разговаряха.

— Разкажи ми за твоето семейство — помоли Корнелия, подпряла брадичка в шепа.

— Отраснах в Тоскана — той скръсти ръце под главата. — Татко имаше виночерпница. Много хубава виночерпница — добави доста отбранително Друсус. — Преди три години си откупи статут на еквестрианец[2].

— Еквестрианец? — усмихна се Корнелия. — О, чудесно!

— По-добре от плебей, нали? — пощипна я леко по хълбока той.

— Е, ако беше плебей, срещите ни щяха да са не само неразумни, но и незаконни.

Тя заизрежда различните закони, забраняващи връзки между плебеи и патриции, но Друсус й запуши устата с целувка.

— Снобка! Но ти прощавам заради трапчинките — целуна ги една по една. — Знаеш ли колко често се опитвах да те разсмея, когато ти бях телохранител, само и само да видя тези трапчинки? Дълбоки са като кладенци…

— Разказваше ми за семейството си — напомни му Корнелия след малко.

— Да… Сега майка ми има къща с атриум. Много се гордее с него. А малката ми сестра ще си намери добър съпруг. Всички се гордеем с това. Имам и по-голям брат в легионите. Служи някъде в Дакия. Може да стане оптио, но му е все едно. Харесва войнишкия живот.

— Значи ти си гордостта и радостта на семейството? — Корнелия прокара пръсти през косата му. — Центурион в Преторианската стража на трийсет и четири! Сигурно се пръскат от гордост!

— Да — усмивката му се стопи. — Тази година странях от тях. Не исках да ги повлека надолу.

Корнелия го целуна безмълвно. Доскоро охранявал императори, сега — скрит в публичен дом. Корнелия разбираше, че още пламти от унижение, макар тя да е с него.

— Значи сестра ти ще се омъжи скоро? — смени темата тя. — Има ли си любим или родителите ти ще й намерят подходящ съпруг?

— Харесва едно момче — усмихна се отново Друсус. — Син на съдия. Баща ми предпочита да се омъжи за едил, но тя ще постигне своето.

— Баща ти трябва да й уреди брак — заяви Корнелия. — Младите момичета са толкова лекомислени, че не могат да си изберат рокля, камо ли съпруг! И не само младите момичета. Избира ли някой разумно за себе си? Лолия си харесва роб от Галия, Диана по-скоро би се омъжила за кон…

— А аз избрах теб — Друсус отметна мократа от пот коса на Корнелия от врата й и я уви около ръката си. — Семейството ми би се ужасило. Да ухажваш потомка на семейство Корнелий? Права си, никой не избира добре за себе си.

— Да — тя се намести върху рамото му. — Аз оставих татко да ми избере съпруг и бях много щастлива.

— Сенатор Пизон?

Корнелия кимна. За пръв път споменаваха това име. Пръстите на Друсус застинаха в косите й.

— Често ли… мислиш за него?

— Никога тук. — Тя прокара показалец по гърдите му. — Тук сме само ние.

— Стаичката ми е твърде малка да побере трети. Дори да е бълха.

— За бълхите винаги има място! Прислужницата ми ги намира в робите и все се оплаква. Трябва да я подкупвам да си мълчи и за това…

Друсус се засмя и придърпа Корнелия върху себе си. Но по обратния път тя мислеше за Пизон, докато носачите я отнасяха у дома. Той се бе прокраднал тихомълком в съзнанието й.

Нямаше го от осем месеца. Ако превратът на Отон бе претърпял неуспех, досега Галба можеше да я умрял от естествена смърт и Пизон да е станал император. Император Луций Калпурний Пизон Лициниан застава пред Сената и поздравява ликуващото множество. Със сигурност не би се любил със съпругата си посред бял ден; не беше прилично, а и нямаше да му остава време. Би се намръщил, ако я види разчорлена, нали съпругата на владетеля никога не бива да се разхожда рошава. Тя щеше да е императрица на Рим, да прекосява улиците, обсипана с бижута и сподиряна от овации, вместо да се прокрадва по глухите улички. И през ум не би й минало, че центурионът може да й бъде нещо повече от телохранител.

„Съжалявам“, каза Корнелия на съпруга си. „Съжалявам.“ Ала не знаеше за какво съжалява. Струваше й се невъзможно да е загинал едва преди осем месеца. Все още помнеше ясно красивото му смугло лице, стройното тяло, което изглеждаше толкова добре в плисетата и диплите на тогата, изящните ръце и беглата усмивка. „Ще остане поразен, ако ме види сега.“ Сдържаната му, безупречна съпруга, която винаги прикриваше свенливо голото си тяло под завивките, винаги спокойна, винаги изрядна, сега се хвърляше като безумна в прегръдките на някогашния му телохранител, лежеше гола, потна и безсрамна в тясното легло с дъх на плесен.