Изслуша още няколко реплики на апатичните актьори, окончателно заглушени от боботенето на императора и от звънливия глас на Диана, спорещи отново за коне. Някой се намести до нея.

— Не бива да сядаш тук — размаха вяло ветрилото си Марсела.

— Императорът не дава пет пари за правилата — дланта на Домициан се отпусна върху коляното й, влажна и гореща. — Защо аз да ги спазвам?

Марсела се усмихна и се отмести пъргаво.

— Дръж се прилично!

— Защо? — отвърна задъхано той. — И ти не спазваш винаги етикецията.

— Сгреших. Чувствах се много потресена след видяното край Бедриакум.

След бързата и яростна размяна на ласки в градината с изглед към града Марсела внимаваше да не позволява на Домициан никакви интимности. Поставен под напрежение, той работеше далеч по-добре за нея. А да го поставиш под напрежение не беше никак трудно. Той се облегна мрачно назад и й зашепна последните новини от баща си в Иудея, но Марсела го слушаше само с половин ухо. Очите й бяха вперени в едно недоволно лице сред тълпата долу — лице, което бе виждала и преди.

— Извини ме — промърмори тя на Домициан, стана и заметна бледозеления си воал върху косите. — Връщам се веднага…

— Цецина Алиен! — усмихна се Марсела и седна до мъжа, когото и сестра й, и Диана бяха отхвърлили. — Не знаех, че си такъв привърженик на театъра.

— Дори войниците намират време за изкуство, мадам.

Плътният му глас с германски акцент прозвуча кисело — едва ли се радваше да види още една потомка на семейство Корнелий след злощастния опит с първите две — но все пак кимна рязко на Марсела, преди да насочи вниманието си отново към сцената. Неколцина от офицерите му играеха на зарове до него, отегчени до смърт.

— Фабий не е ли в Сената сега? — попита невинно тя. — Ти не беше ли малката му сянка?

Алиен се намръщи. Марсела знаеше, че е мъж със значително могъщество, но Вителий бе по-благосклонен към Фабий Валент. Освен това Алиен несъмнено се чувстваше огорчен от отказа — на всичкото отгоре на всеослушание — на две патрицианки.

— Очевидно имаш добър вкус — подхвърли Марсела, веейки си с ветрилото. — Театърът е за изискани мъже. Не подхожда на елементарни типажи като Фабий. И като Вителий всъщност.

— Ммм…

Алиен впи гневен поглед в сцената.

— Мисля, че и други неща не подхождат на Вителий — продължи Марсела. — Добри мъже като теб например.

Очите му я стрелнаха бързо изпод гъстите вежди.

— Искам да ти съобщя нещо, генерале — сниши глас тя. — Всички знаем, разбира се, че преди няколко седмици Източните легиони са провъзгласили губернатор Веспасиан за император. Но вероятно не знаеш, че и Мизийските легиони са го обявили за император преди пет дни.

— Какво? — Алиен наостри слух и присви тъмните си очи. — Преди пет дни… Как си разбрала?

— От малкия син на Веспасиан — Домициан. Луд е по мен — усмихна се Марсела, без да нарушава равномерния ритъм на ветрилото. — Тоест разбираш, че знам какво говоря. Веспасиан има четири легиона в Иудея, но ще им отнеме много време да стигнат до тук, нали? Легатът на Мизийските легиони обаче е убедил хората си да тръгнат към Рим… и те са доста по-близо.

— Не ти вярвам.

— Защо да ми вярваш? — сви рамене Марсела. — Аз съм просто жена, която разпространява слухове в театъра. След няколко дни обаче слуховете ще се потвърдят и тогава сигурно ще дойдеш да си поговорим.

Тя стана.

— Защо да го правя? — настоя Алиен.

— Защо ли? — Марсела погледна през рамо. — Защото, за разлика от Вителий, Веспасиан не е император, който пренебрегва достойните мъже. Обмисли го.

Върна се на мястото си, където намусеният Домициан я улови за ръката.

— Какво те забави толкова?

— Нищо съществено.

Прегърна го и го погали по тила, а той се стрелна напред и зарови устни в гърдите й. Тя погледна над рамото му към Алиен, който я наблюдаваше с присвити очи. Марсела вдигна вежди. „Виждаш ли, амбициозно нищожество? Наистина имам източници!“

— Домициан… — промърмори тя и го отблъсна леко. — Няма да е зле скоро да подшушнеш нещо на Цецина Алиен.

— На Алиен? — Домициан отлепи устни от рамото й. — Защо на Алиен? Ако спиш с този главорез в панталони…

— Нямаш съперник, глупаво момче! — перна го тя по върха на носа. — Просто усещам кога се открива възможност. Алиен е могъщ мъж, но напоследък на два пъти отхвърлиха предложенията му за женитба. Фабий Валент го унижава, а императорът го пренебрегва. Мисля, че се чувства… неспокоен.

— Е, и? — намръщи се Домициан.

— Трябва да го използваме. Организирайте вечеря с чичо ти и го поканете. Сложете го до мен и аз ще му подшушна това-онова за баща ти. Колко щедро възнаграждава поддръжниците си. После ти ще добавиш убедителни подробности.

Черните очи на Домициан просияха.

— Доведи и астролога си — предложи Марсела. — Сигурно преживява тежки времена. Вителий не обича астролозите. Ще каже няколко окуражителни думи за съдбата на онези, които служат на баща ти…

— Ти си богиня — задъха се Домициан.

— Може би — усмихна се Марсела.

Корнелия си припомни първите дни на тази странна година, когато посещаваше брата на Вителий, за да му предава сведения за Отон. Колко лесно се измъкваше тогава от дома на Гай за тайните срещи! „Семейството ми ще узнае последно, дори да преспя с половин Рим“, мислеше си тогава, надсмивайки се вътрешно на патрицианските матрони, които се оплакваха колко им е трудно да се виждат с любовниците си.

Сега разбираше защо се жалват.

— Семейството ми смята, че съм на театър със сестра си — обясни Корнелия задъхано, когато се втурна през паянтовата врата на публичния дом и се хвърли в прегръдките на Друсус.

— Добре — той я притисна към стената на стаята си, отметна воала от косите й и я целуна по врата. — Колко ще останеш?

— Час… — прошепна тя между целувките. — Може би два…

Два часа обаче не бяха достатъчни и Корнелия прекоси тичешком улиците със сърце, биещо като чук в гърдите, шмугна се през входа на робите и се помоли никой да не е забелязал колко отдавна я няма. Два откраднати часа, три откраднати часа — никога не стигаха.

— Бъди предпазлива — настояваше Друсус. — Рискуваш повече от мен.

— Ти рискуваш живота си.

Тя извърна глава върху възглавницата и го погледна.

— Вече съм го изгубил — сви рамене той. — Само дето още не са платили наградата. — Обгърна с длан лицето й и тя потрепери. — Ти трябва да внимаваш. Поне…

— Какво?

Лицето му поаленя, но лешниковите му очи не трепнаха.

— Вземаш мерки, нали? — Загрубелите му пръсти я погалиха безмълвно по корема. — Съдържателката каза, че патрицианките знаели какво да правят…

— Няма нужда — поклати глава Корнелия. — Ялова съм. — Сърцето й все още се свиваше при тези думи, но тя се насили да ги произнесе равнодушно. — Така е по-лесно, нали? Иначе щеше да се наложи да разпитвам братовчедка си Лолия за египетските трикове, които спестяват главоболия, а Лолия не може да пази тайна, дори животът й да зависи от това.

— Внимавай и за всичко друго.

Той я целуна по върха на носа.

— Аз съм истинска патриацианка. Знам как да се прокрадвам.

Но предпазливостта някак си не й се удаваше.

През следващата седмица Тулия заяви, че е болна, и й повери домакинството. Четири безкрайни дни да определя менюто, да наглежда робите, да се грижи за малкия Паулиний и никакво време за порутения публичен дом в гетото. Когато Тулия най-сетне реши, че е оздравяла, Корнелия се втурна натам още на сутринта, видя усмивката, грейнала по лицето на Друсус, улови го за ръката и го повлече по тесния вонлив коридор към стаичката му, смъквайки робата от раменете си, преди паянтовата врата да се затвори зад гърба им.

— Липсваше ми! — простена той, впил устни в нейните, и те дори не успяха да стигнат до леглото.

Четири дни беше безкрайно много, три дни беше прекалено дълго. Корнелия идваше всеки ден с пресъхнали устни, с разпалена кожа.

— Мислят, че съм на баня… мислят, че съм на състезания с колесници… мислят, че съм си легнала рано…

Всички оправдания вършеха работа.

— Трябва да тръгваш — Друсус прокара ръка по извивката на гърба й в края на поредния дълъг и жарък следобед. — Кой се къпе по пет часа?

— Ммм… никой… — тя обаче облегна глава върху твърдото му рамо и вместо да стане, се унесе в дрямка в горещината. — Милостива Юнона! Свечерява ли се вече? — възкликна след половин час, взряна в косите лъчи, струящи през тесния му прозорец. — Къде ми е робата?

— А казват, че патрицианките се обличат по цели часове — усмихна се Друсус, наблюдавайки я как се щура из стаичката.

Корнелия му се намръщи, прибра косата си в кок на тила и заподскача на един крак да си завърже каишките на сандала.

— Утре… — взе мантията си и протегна ръка за бързо сбогуване. — Утре ще дойда пак. Помолих да не присъствам на семейния банкет.

— Утре…

Пръстите му стиснаха нейните — топли и твърди. Корнелия го погледна. Седеше на ръба на леглото с разчорлена кестенява коса, с меки и спокойни очи. Тя захвърли мантията на пода, приседна в скута му и отново се любиха, пламенно и безмълвно. После Корнелия се втурна обратно към Палатинския хълм и се прибра у дома далеч по-късно, отколкото беше редно. Тази нощ се погледна в огледалото и не позна лицето си. Порозовелите скули, искрящите очи и буйната коса не биха могли да принадлежат на невъзмутимата и елегантна Корнелия Прима — безупречната съпруга, която никога не постъпваше непристойно и неправилно, която би сбърчила нос само при мисълта, че ще се влюби в обикновен войник. Тази жена беше съвсем друга.

„Ще забележат“, помисли си ужасено. „Милостива Юнона! Някой непременно ще забележи!“ Но за нейно удивление никой не забелязваше. Гай не се прибираше от сутрин до здрач, стремейки се да спечели благоразположението на Вителий или поне да следва буйното темпо на пиршествата му. Марсела беше обсебена от слуховете за военния поход на Веспасиан към Рим. Обикновено Лолия усещаше и най-дребния намек за любовна афера; Корнелия очакваше с тревога да й намигне насмешливо и да й прошепне: „Е, кой е той?“ Ала дори Лолия изглеждаше вглъбена в собствените си мрачни мисли. Останалите — начело с Тулия — бяха толкова заслепени от новия статут на Диана като любимка на императора, че не им оставаше време за нищо друго.