Корнелия го целуна първа. Приведе се и обгърна лицето му с длани. Той я погледна стреснато, а тя поклати безмълвно глава и притисна устни към неговите. Грубата му скула одраска лицето й, когато се изправи и впи пръсти в косите й. Смъкна столата й от раменете и зарови лице в гърдите й. Тя падна върху тясното легло, помагайки му да свали туниката си през главата. „Толкова е странно“, обади се далечен глас в съзнанието й, докато го придърпваше до себе си, потърквайки буза о грубото му рамо. Единственото мъжко тяло, което познаваше, беше на Пизон. Денсус беше по-широк, по-смугъл, по-твърд. Толкова различен от стройната фигура на Пизон. Корнелия се опита да затвори очи, но Денсус улови лицето й в шепи.

— Не — прошепна той. — Не… — и я целуна по очите, за да ги отвори, докато влизаше в нея, бавно, много бавно. Тя го притисна, извика и Пизон изчезна.

Лежаха в душната стая върху тясното легло, преплели пръсти върху дрипавата възглавница. Той прокара нежно длан по извивката на хълбока й, блеснал от пот.

— Корнелия…

— Да?

— Нищо. — Лицето му изглеждаше сериозно, гневът се беше изпарил, лешниковите му очи бяха приковани върху сплетените им ръце. — Седмици наред те следвах, бдях над теб и мечтаех да те нарека по име. Корнелия…

— Друсус — отрони срамежливо тя.

Любиха се половин следобед в непоносимата жега и едва сега усети свян.

[1] Приап — бог, покровител на еротичните желания. — Б.пр. ↑

Глава петнайсета

— Каза какво?

Марсела наподоби безучастния глас на Диана:

— „Намери си курва. Никога няма да се омъжа за почитател на Сините.“

Корнелия сбърчи чело.

— Звучи типично. Кого от командирите на Вителий отхвърли?

— Същия германски главорез, който ти предложи брак — усмихна се Марсела. — Два отказа един след друг! Оставям на въображението ти сцената, която последва. Тулия каза…

Марсела вдигна ветрилото си от пера, за да прикрие шушукането. Театърът на Марцелус гъмжеше от народ, защото както никога императорът седеше в ложата си, вместо край състезателната арена, и знойният въздух беше нажежен до бяло. Актьорите се потяха под маските и грима, декламирайки на сцената репликите си от някаква високопарна драма, а ветрилата се развяваха апатично по препълнените със зрители редове — патрициански ветрила от пера и плебейски хартиени ветрила долу. Никой — включително императорът — не обръщаше особено внимание на представлението.

Марсела продължи шепнешком:

— Сега поне знаем, че Вителий не иска Диана за себе си. Иначе приближените му не биха посмели да й хвърлят око. Мисля, че това разяри Тулия най-много. Разруши съкровената й мечта Вителий да се разведе със смирената си съпруга и да направи Диана императрица.

Марсела погледна към червендалестия император, който се заливаше в гръмогласен смях, заобиколен от командирите си в императорската ложа само на един ред от тях. По правило мъжете и жените заемаха различни места в театъра, но Диана седеше на ниско столче в краката му както винаги напоследък и поаленялото от пиене лице на Вителий беше сведено към русокосата й главица.

— Ако знаех, щях да кажа на Тулия, че Диана не го интересува по този начин. Потупва я понякога по задника, когато се напие, но мъже като Вителий се интересуват само от ядене, повръщане и конни състезания, които Сините печелят. — Марсела подбели очи. — И той ни е император, представи си!

Корнелия само кимна разсеяно и Марсела потисна въздишката си. Този следобед доведе сестра си в театъра, надявайки се да я поразведри — Гай и Тулия почти не й говореха все пак — но Корнелия само се въртеше на стола и потупваше нетърпеливо с пръсти по дръжката от слонова кост на ветрилото си. Нехарактерно за нея, ала тези дни всички в Рим изглеждаха прегрели и отнесени. Лятото се търкаляше към септември, жежко като разтопен метал, и най-малкият повей вдигаше вихрушки прахоляк по улиците. Всички се оплакваха от горещината, киснеха по цели часове в басейните в баните и скърбяха за хладните си крайречни вили в Тоскана или в Тиволи.

„Всички освен мен.“ Марсела се чувстваше студена като лед под палещото слънце и не би напуснала този врящ, кипящ и сплетничещ град за цялото злато на Египет.

Очите й се насочиха умислено отново към Вителий. Боботещият му глас се извисяваше над декламацията на актьорите и дори да шепнеше, пак щеше да го чува. „Ушите ми долавят всяка мълва в Рим“, мислеше си понякога Марсела.

— … тези твои жребци, които си нарекла като ветровете… — казваше Вителий на русокосата главица до него. — … Страхуваш се да ги пуснеш срещу моите Сини.

— Цезаре — отвърна бързо Диана, — твоите Сини са куци мулета в сравнение с моите Анемои.

Другите гости в императорската ложа се спогледаха. Марсела разбираше, че не вярваха на ушите си колко свободно изразява мнението си Диана пред владетеля на Рим. Вителий обаче бе служил дълги години като губернатор в диви места като Германия и Африка, обичаше да му говорят открито и харесваше Диана. Избухна в смях и приятелите му тутакси запригласяха.

— Очаквах да е по-угрижен — разсъди Марсела на глас. — Заради новините от Иудея…

Корнелия примигна, изтръгната отново от унеса.

— О, да…

— Изобщо ли не те интересува, че са провъзгласили Веспасиан за император? — Марсела не разбираше сестра си. Преживяваха вълнуващи времена, но Корнелия тънеше в униние и току отскачаше до обществената баня. — Нали съзнаваш, че това означава война?

Корнелия отметна кичур коса зад ухото си.

— Воюваме цяла година…

— Но Веспасиан командва Източните легиони! Десети, Четвърти, Дванайсети и Петнайсети… — изброи ги доволно Марсела. — Ще тръгне към Рим и Вителий ще трябва да събере армия, за да го срази. Питам се… — тя замълча замислено.

— Разказвал ли съм ти как окуцях, момиче? — В императорската ложа Вителий се надигна тежко от резбования стол.

— В битка в Африка, нали? — Императорът залитна и Диана го улови за ръката. — Велики Юпитер, прекалили сте с виното. Облегнете се на мен, цезаре.

— Обяснявам на всички, че е било битка. Но истината е, че ме ритна кон — ухили се Вителий на Диана. — Не казвай никому.

— Гледай, цезаре — Диана повдигна края на червената си копринена роба и разголи невидим за Марсела глезен. — Казах на семейството си, че съм се препънала на слизане от носилката, но всъщност… — тя се изправи на пръсти, за да му прошепне на ухо.

— Нима? — разсмя се той. — Каква палавница!

— Не казвай никому, цезаре.

— Няма, ако и ти си мълчиш — той разроши косите й. — Какви мошеници сме с теб, а?

„Усмивката му излъчва известно обаяние“, помисли си Марсела. Въпреки грубоватите обноски Вителий притежаваше някаква привлекателна откровеност — смееше се, когато му е забавно, ядеше, когато почувства глад, пиеше, когато го измъчва жажда, и рядко се ядосваше на някого. Освежително след толкова много изтънчени политици, кроящи подмолни ходове, докато всички сплетничат зад гърба им. Дали обаче тази сърдечна прямота ще е достатъчна да удържи предаността на генералите? „Непостоянна шайка са те.“ Ако Веспасиан привлече още легиони на своя страна, плъховете щяха да започнат да се питат чий кораб е на път да потъне…

Пиесата прекъсна за малко, понеже императорът напусна ложата си да се облекчи. Залата зашушукаха енергично. Диана седна на табуретката и попита Фабий:

— Къде е Лолия? Обича да ходи на театър.

— Кучката твърди, че главата я боли от жегата — оплака се съпругът на Лолия.

— Глупаво е да се отнасяш толкова зле с нея — спокойно го предупреди Диана. — Но амбициозни нищожества като теб обикновено са глупави.

Фабий изгледа Диана с омраза.

— Невинаги ще си императорска любимка, момиче.

— Горката Лолия — изкоментира Корнелия, дочула разговора. — Само плаче, откакто Фабий наложи с камшик роба й. Вече се чудя дали не бие и нея. Прикрива синините с пудра и гривни и отбягва дядо си. Сигурно за да не види белезите. Той и без това не искаше да я омъжва за Фабий, а сега ще се измъчва, че е безпомощен.

Марсела изгледа замислено Фабий, когато императорът се появи отново в ложата, пристягайки в движение тогата си. На Вителий скоро щеше да му се наложи да свика войска и щеше да разчита на Фабий. Каква ли армия щеше да поведе? Източните легиони бяха несломими, калени в битки бойци — германските варвари и дворцовата стража нямаше да са достатъчни…

Императорът седна, махна раздразнено с ръка и потните актьори наместиха маските си.

— Безбожно дълга пиеса! — оплака се гръмогласно на Диана и си наля още вино.

Изгубили всякаква надежда, актьорите подхванаха отново декламацията, заглушени отново от острия глас на императора.

— Предпочитам състезанията с колесници. И не смей да се цупиш, когато Сините ми спечелят на Виналиите[1] Победените трябва да се усмихват!

— Нима ти се усмихваше, цезаре? — попита с нежен гласец Диана. — Когато Сините останаха последни след всички отбори?

— Остър език имаш, момиче. Баща ти е пестил пръчката, когато си била малка.

Марсела слушаше с половин ухо препирнята между Вителий и Диана, все още претегляйки възможностите предаността на императорските генерали да се пречупи.

— Ако те са непостоянна шайка, питам се що за птици са генералите на Веспасиан? Домициан сигурно знае. Той, разбира се, е отегчителен и непрекъснато се опитва да ме вкара в леглото, но ако не мога да изстискам малко информация от осемнайсетгодишен хлапак…

Нещо прошумоля до нея и Корнелия стана рязко.

— Прибирам се вкъщи.

— Добре ли си? — погледна я Марсела, отпъждайки размишленията.

— Заболя ме главата. Мразя горещините. Извини ме.

Корнелия изглеждаше по-отнесена отвсякога. Отметна влажен кичур от врата си и се втурна навън.

Марсела се почуди за миг дали да не тръгне със сестра си — да й предложи да я заведе на баня, за да се поразхладят във фригидариума — залата със студена вода — и да поклюкарстват като в добрите стари времена. Ала унилата й сестра не изглеждаше примамлива компания на фона на всичко, което се случваше и предстоеше да се случи. „По-късно ще й отделя повече време“, зарече се Марсела разсеяно, „когато нещата се поуспокоят. Дали ще се успокоят?“