— Егоистична уличница! Трябва ти съпруг. Приятелят на Фабий щеше да защитава семейството. Олюляваме се на ръба при всеки нов император! За коя се смяташ? За каква се смяташ?

— Не съм като теб — успя да отвърне Корнелия, отклонявайки ударите. — Не съм курва.

Тулия захлипа и се задъха, лицето й поаленя като нар и Гай я дръпна настрани. Робите се втурнаха в стаята и зашъткаха успокоително, а Корнелия закри ушите си с длани и излезе от стаята. Спусна се отново по стълбите покрай втренчените погледи на робите, покрай малкия Паулиний, който продължаваше да обикаля самотно из къщата, докато баща му гниеше в затвора.

— Лельо Корнелия? — с надежда се обади той, лапнал палец.

Обикновено тя го прегръщаше, засипваше го с порой от нежни думи и си играеше с него цял следобед, но сега само го целуна по челото и излезе навън.

Мина покрай банята, която толкова често бе използвала като алиби, за да се среща с поддръжниците на Вителий и да предава сведенията, помогнали на Вителий и на Фабий Валент да завземат властта. „Каква глупачка съм била!“ Някаква позната й подвикна от портата на банята — достолепна матрона в синя стола — и Корнелия свърна в друга посока — по тясна улица с плътно скупчени къщи.

„Нищо чудно да ме изпратят в изгнание.“ Чувстваше се много спокойна и хладнокръвна. Тулия беше права — мъже като Фабий Валент си отмъщават, когато им отказват. Фабий щеше да потърси разплата въпреки благоразположението на императора към семейството им. Малък остров, осеян с водорасли може би. Поне ще бъде тихо. Корнелия копнееше само за тишина. Дочу шумотевицата от Форума срещу нея и сви по друга тясна, засенчена улица.

„Ако ме принудят да се омъжа за този варварин, ще се самоубия преди сватбата. Диана ще занесе главата ми на церемонията, та да я целуне младоженецът. Но това е всичко, което ще получи от мен.“

Корнелия спря и се озърна. Колко бе вървяла? Намираше се в непознат квартал. Квартал, който не искаше да опознае — занемарени сгради, надвиснали застрашително над главата й, миризма на нечистотии, процеждаща се от канавките. Бездомно куче притича, оголило зъби, тълпа голи деца профучаха край нея, гонейки се с крясъци. Две дрипави жени пред ниска врата си шепнеха, прикрили уста с длан, и Корнелия внезапно се сети за робата си от фин лен, за изящно изработените сандали и обиците от злато и абанос. „Може би ще ме ограбят и убият, преди Фабий да нареди да ме екзекутират.“ Тръгна назад, търсейки уличката, отвела я от Палатинския хълм в бедняшките квартали, но откри само още сгради, още мрачни улички, още задушлива воня. Група мулетари, оплескани с тор, минаха край нея и задюдюкаха сред облак от винени изпарения. Корнелия вирна брадичка и се насили да не бърза. Налагаше се да помоли да я упътят… Един мъж, седнал на табуретка, се облягаше върху стената на окаяна сграда и наблюдаваше улицата. Поне изглеждаше трезвен.

— Извинете — приближи тя и се закова на място, когато той я погледна. — … Центурионе?

— Не съм центурион — отговори Друсус Семпроний Денсус. — Изхвърлиха ме от Преторианската стража, домина. Не знаехте ли?

— Чух… Много несправедливо.

Той сви рамене, съвсем различен сега от гордия войник в ризница и с червенопер шлем. Просто широкоплещест мъж в груба туника, облегнат върху стената на съборетина в гетото. Очите му бяха равнодушни и неприветливи.

— Изгубих се — каза глупаво Корнелия.

— Така си и помислих. — От някогашния тон на непоклатима любезност нямаше и следа. — Патрицианките обикновено не се разхождат тук.

— Ще ме упътиш ли?

— Дай ми обиците си и ще те упътя.

Корнелия вдигна рязко ръка към обиците от злато и абанос, полюшващи се край врата й.

— Обиците?

— Вече не получавам центурионска надница, домина. Трябват ми пари.

Тя свали обиците, които Пизон й беше подарил, и ги пусна в мазолестата длан на Друсус Денсус. Той стана бързо и й махна към вратата зад него.

— Трябва да кажа на съдържателката, че тръгвам.

— Съдържателката?

— Почакай вътре. Ще те ограбят, ако останеш сама тук.

Корнелия го последва предпазливо през ниската врата. Зад нея се простираше мрачен коридор и ниши с парцаливи завеси. До първата имаше закачалка за мантии, но отблизо различи, че всъщност е недодялана статуетка на бог Приап[1] с похотливия му поглед и огромен фалос. После видя избледнелите фрески по стените и усети как лицето й почервенява.

— Стаята в дъното — рязко посочи Денсус. — Чакай там, ако не искаш да те вземат за ново момиче.

Той изчезна в една от нишите и Корнелия побягна по коридора. Иззад тънките завеси долитаха стенания, накъсано дишане и ритмично похлопване. Подмина я мъж, наместващ колана си, и Корнелия се втурна благодарно в последната стая и затвори вратата. „Не си невинно момиче“, напомни си тя. „Знаеш какво е публичен дом.“ Но въпреки това страните й горяха. Огледа се припряно.

Стаята беше малка, болезнено спретната и мъчително гореща. Имаше тясно легло, провиснало по средата, табуретка и незапалена лампа. В стенната ниша стояха две грубовати статуетки. Взе ги. Марс и Минерва — боговете на войната и стратегията. Войнишки богове.

Вратата се отвори и Денсус влезе. Корнелия се обърна, стиснала статуетките.

— Тук ли живееш?

— Шокирана ли си?

Той затършува под тънкия дюшек.

— … Не.

— Изхвърлям клиентите, ако се държат грубо с момичетата. В замяна съдържателката ми предоставя стаята.

Извади късия си гладиус изпод дюшека.

— Задържал си го?

— Заслужил съм го. Дванайсет години служих в Преторианската стража.

Той огледа намръщено острието, затършува пак под дюшека и извади точило.

Тя посочи малката стая.

— Луксът не те влече много — Корнелия се опита да разведри разговора.

— Крадат всичко. Затова държа тук само боговете пазители и леглото. — Прокара острието по точилото. — Курвите задигат каквото им попадне пред очите.

Корнелия седна върху паянтовата табуретка.

— Дали не е опасно да ме изпращаш? Близките ми те познават. Робите — също. Някой може да те предаде.

— Ти можеш да ме предадеш.

Той захвърли точилото.

— Няма. И дори да поискам, никой няма да ме изслуша. Сега съм трън в очите на вителианците. Поне на част от тях.

— И ти ли си предателка?

Загърби я и затършува за мантията си.

— Вероятно. Генерал Валент иска да ме омъжи за един от командирите си.

— Това не е предателство.

— Може да стане, ако му кажеш да върви при Хадес — усмихна се Корнелия, чувствайки се някак лека като перце. — Нищо чудно да ме арестуват, когато се прибера у дома.

— Нямат право да те арестуват, защото си отклонила предложение за брак.

— Вече имат — сви рамене тя. — Имат право да те арестуват за всичко, което не е по вкуса на вителианците. Затова най-добре не идвай.

— Така или иначе няма да ти върна обиците. Поне да те изпратя. — Денсус се обърна, преметнал през ръка груба кафява мантия. — Да вървим!

Корнелия го изгледа от табуретката.

— Сестра ми беше в Бедриакум. Каза, че си се бил храбро.

— Няма значение. Да тръгваме.

— Обвинили са те несправедливо в предателство. — Корнелия стана и продължи: — Знам, че не продаде Галба и Пизон…

— Много благородно от твоя страна — лешниковите му очи се втренчиха в нейните. — Трябва ли да ти благодаря?

— Просто се опитвам…

— Радваш се, задето ме изгониха от Преторианската стража, нали? Намираш го за заслужено. Не спасих сенатор Пизон и не съм достоен да служа.

— Не!

Тя отстъпи крачка назад, стъписана от гнева му.

— Очакваш да се кланям и да ти бъда признателен, понеже не ме смяташ за изменник? Мислиш, че ще започна да се извинявам отново, задето убиха безценния ти съпруг? — Денсус захвърли мантията си на пода. — Писна ми, домина! Постарах се да го спася. Не успях, но се опитах. Приключих с извиненията!

Той се обърна. Дъхът му излиташе пресекливо и забързано в тясната стая. Корнелия видя как пръстите му се отпускат и свиват върху дръжката на гладиуса и проговори на изопнатия му гръб:

— Никога не съм си помисляла, че трябва да те изгонят от Преторианската стража. Няма по-добър войник от теб. По-добър си от префектите, чиито заповеди изпълняваш…

— Онези, на които позволяваше да ти смучат врата зад спуснатите завеси? — Обърна се рязко към нея със стиснати челюсти. — Не е кой знае какъв комплимент.

— Исках информация — нещастно отрони тя. — Префектът ми даде сведения, които предоставих на вителианците. Исках Отон да умре…

— Е, постигна го. Харесва ли ти резултатът? — Денсус захвърли прибрания в колчана гладиус през стаята. Той се блъсна в малката ниша и статуетките на Марс и Минерва се строполиха с глух тропот. — Капризни патриациански кучки… Играете си с живота…

— Не исках…

— О, да. Да… — Денсус рухна върху тясното легло и притисна квадратните си длани между коленете. Пръстите му трепереха. — Върви си. Намери си сама проклетия път до вкъщи.

С две крачки Корнелия прекоси стаята. Отвори уста, но никога не бе усещала съзнанието си толкова празно и опустошено от яростта му. Застана смутено до него. Де да знаеше как да постъпи! Виждаше само тила му, сведен между отпуснатите му рамене.

— Върви си вкъщи — обади се с удебелял глас Денсус. — Омъжи се за някой вителиански главорез и си мисли, че изпълняваш дълга си, когато нощем лежиш под него. Патрицианките винаги изпълняват съвестно дълга си.

— Невинаги.

Корнелия протегна ръка и докосна лицето му. Той се отдръпна, но тя пристъпи по-близо, обгърна главата му и я притисна до кръста си. Ръцете му се сключиха около нея болезнено силно. Корнелия прокара пръсти през къдриците му и раменете му се изопнаха. През тънките стени долитаха женски стенания и мъжко ръмжене. „Публичен дом в гетото, зловонен летен ден, набеден за предател войник…“, помисли си безучастно тя. „Нито една поема не започва така.“