Глава четиринайсета

— Кажи му, че съм излязла — помоли Корнелия. — Кажи му, че съм болна.

— Глупости! — сряза я небрежно Тулия. — Защо не се преоблечеш? Синята стола например? Не, няма време. Закачи една брошка върху това черно нещо; разголи малко гърди. Новият ти съпруг ще иска да види какво взема.

— Не мога да сляза, не мога…

— Не ставай смешна. Радвай се на късмета си. Полезно е за семейството ни.

Тулия придърпа надолу деколтето на Корнелия, затършува из ковчежето за бижута, извади обеци от злато и абанос и й ги закачи. „Пизон ми ги подари“, помисли си Корнелия със свито сърце, „а сега ме разхубавяват за нов съпруг.“

— Тай чака да даде официално съгласието си. Ти само дай знак на роба — нареди й Тулия. — Сигурно ще организират сватбено пиршество във ваша чест…

Корнелия усети, че й се завива свят.

— Не мога…

— Можеш, разбира се.

Малките лакирани нокти на Тулия се впиха болезнено в китката на Корнелия.

— Длъжна си. Не ме разочаровай. Живееш в къщата ми, ядеш от моята храна…

— Имам ли избор? Конфискуваха дома ми!

— … дължиш ми един изгоден брак!

Тулия я улови за ръката, издърпа я от стаята и я повлече по стълбите. На площадката долу Гай пристъпваше нервно от крак на крак, когато Тулия профуча край него, помъкнала сестра му след себе си.

— Гай… — Корнелия се освободи от хватката на Тулия и се обърна към брат си. Не бяха близки като деца, но сигурно… — Сестра съм ти, Гай. Моля те…

Гай обаче само й се усмихна гузно. Тулия сграбчи отново ръката й я затегли навън.

— Ощипи се по бузите — нареди й Тулия. — Пребледняла си като мъртвец. Върви в градината! Чакат те до фонтана.

— Тулия, няма…

Корнелия се люшна назад, защото осеяната с пръстени ръка на снаха й се стрелна и я зашлеви — първо по едната буза, после по другата. От очите й бликнаха сълзи.

— Поне доби цвят — констатира Тулия и блъсна Корнелия към градината. — Усмихни се!

Двама офицери в тежки брони се извърнаха, дочули стъпките й.

— Домина Корнелия — усмихна се Фабий Валент и двамата се поклониха.

Лицето на другия се размазваше пред очите й. Насили се да възпре сълзите. Зад гърба й Тулия се отдалечи, трополейки по плочките. Пред нея фонтанът бликаше нависоко точно зад гърба на бъдещия й жених. Струята сияеше на слънцето като ослепителен ореол около главата му. Под краката й мъхът беше зелен и мек, цветове покриваха всички храсти, из въздуха се носеше аромат на жасмин. „Разцъфнала градина, прекрасен летен ден, възлюблен ме чака за среща“, помисли си като насън Корнелия. „Хиляди поеми започват така.“ Спусна се по двете мраморни стъпала към градината, без да усеща земята под краката си.

Фабий я стисна за лакътя. Кожата й настръхна от допира му, но днес той се усмихваше широко.

— Познаваш Цецина Алиен, разбира се?

Мъжът — следващият й съпруг — се поклони и Корнелия видя острите, красиви черти като през мъгла. Алиен, друг доверен съветник на Вителий, римлянин, живял толкова дълго в Германия, че не подстригваше късо косата си, носеше панталони като варварин и се наливаше с германска медовина на пиршествата, докато изгубеше свяст. Той се ухили, очите му пропълзяха по тялото й и обзелото я презрение се смеси с горчилката, надигнала се към гърлото й.

— Императорът ще ви организира сватбено пиршество, разбира се. Открай време те цени високо, Алиен…

Алиен наклони глава назад и поизви Корнелия да огледа хълбоците й. В гърдите й забушува гняв — гняв към Тулия и към Гай. „Бях съпруга на Луций Калпурний Пизон Лициниан, императорски наследник, потомък на Крас и Помпей Магнус. А сега ме продават на мъж като този.“

— … След сватбата я заведи в Бая, Алиен. Ако решиш да я изпробваш за няколко дни, аз ще поема делата тук…

Беше зима, когато Пизон дойде да поиска ръката й. Първо разговаря с баща й, както си му е редът, а после им позволиха да се поразходят няколко минути из замръзналата градина. От устите им излизаше пара, но от вълнение тя не усещаше студа.

— … Ще живеете в къщата на Авентинския хълм, онази с розовите мраморни колони. От нея се открива великолепна гледка към Тибър…

— Знам я — успя да каже Корнелия. — Не принадлежи ли на сенатор Септим Фулвий?

Фабий се усмихна.

— Сега принадлежи на новия ти съпруг.

Корнелия си искаше своята къща. Къщата, в която живя осем години със съпруга си. Искаше си мозайката с преплетени лозови клонки и пъпки, фреските с акантови листа и гроздове, статуите, които бе избирала лично за всяка ниша. Беше конфискувана отдавна и несъмнено приютяваше поредния блюдолизец.

— … Ще организираш много приеми, разбира се. Императорът очаква истинско пиршество, когато гостува за вечеря — поне шейсет ястия, — но ще се справиш. Далеч по-добре от глупавата уличница, за която се ожених.

Корнелия се посъвзе.

— Не наричай братовчедка ми…

— Трябва да уредя въпроса с брат ти — прекъсна я Фабий и стана делово от ръба на фонтана. — Зестрата и прочее. Няма да се бавя. Тъкмо вие двамата ще се поопознаете.

— Зестрата ми е скромна — успя да промълви Корнелия, отклонила очи от Фабий към мърлявия Алиен. — Ще си намерите много по-богата съпруга от мен.

— Искам теб.

Първите думи, които произнасяше. Говореше гърлено като германец.

— Ялова съм — отрони отчаяно Корнелия. — Бях омъжена осем години. Никакъв признак за дете. Сигурно предпочитате жена, която да ви роди синове?

— Ако пожелая синове — ухили се той, — ще си намеря друга съпруга. А теб ще задържа като конкубина.

Фабий се разкикоти и Корнелия го погледна. „Забавлява се дори повече от Алиен.“ Колко ли пъти Фабий Валент бе наблюдавал отдалеч патрицианските момичета като нея — надменни, недостъпни, които никога не би могъл да притежава. „Сега има всички ни и разполага с нас, както пожелае. Всички сме негови и го ненавиждаме. И това му харесва.“

— Цял следобед ще наглеждам преторианските префекти, но довечера ще вечеряте с мен. По здрач… не, нека да е час по-късно.

„Твой дълг е“, напомни си Корнелия. „Дълг.“

Тя кимна и грубите пръсти на Алиен се сключиха около нейните.

— Бъдещата ти съпруга е хубавица — Фабий прокара длан по ръката й. — Дали да не вечеряме само двамата с нея? Ще я изпробвам вместо теб.

Пръстите му досегнаха гърдите й и се сключиха върху зърното. Корнелия заби зъби в устната си. „Дълг, дълг…“

Той се усмихна още по-широко и я погали, втренчен в ухиления Алиен. Усещаше миризмата на помадата му.

— Ще я подготвя за първата брачна нощ.

Корнелия отблъсна ръката му и зашлеви ухиленото му лице, все едно е безочлив роб.

— Върви при Хадес, лепкав плебей! — Отдръпна ръка от Алиен. — И вземи германския си главорез!

Обърна се и закрачи с вдигната глава — покрай фонтана с блестящите му струи, покрай роба, който стоеше, стиснал празничната кана с вино, покрай Гай, готов да даде официалното си съгласие за брака.

— Корнелия? — възкликна озадачено той, но тя го подмина и тръгна към стълбите, към спалнята си и захлопна вратата.

Тишината вътре охлади кръвта, бучаща в ушите й. Сигурно последната тишина за дни напред. Седна на леглото и зачака. Не се наложи да чака дълго.

— Защо? ЗАЩО? — изпищя Тулия и заудря с юмруци по вратата. — Каза на човека, който е дясната ръка на императора, да върви при Хадес? Ти, егоистична, егоистична и неразумна…

— За в бъдеще, Тулия — студено я прекъсна Корнелия, — гледай да не подслушваш разговорите ми.

— Гай!

— Хайде, хайде… Сигурен съм, че нищо лошо не е станало — постара се да я успокои брат й. — Мъж като Фабий няма да се поддаде на женски прищевки. Тя ще се върне и ако се извини както подобава, Корнелия може…

— Няма да се извинявам — сряза го Корнелия. — Няма да се омъжвам. Няма да споря с вас. Няма да взема за съпруг никого от главорезите на Фабий и ако се върне, ще му го кажа отново…

— Но как? — Тай почервеня в тон с аленото лице на Тулия. — Знаеш ли какво ми каза на сбогуване? „Дръж по-стегнато юздите на жените си, сенаторе.“

— Мислиш, че човек като него няма да си отмъсти ли? — изпищя Тулия. — Ще изфабрикува обвинения срещу нас, ще ни конфискува имуществото…

— Съмнявам се, след като императорът е толкова благоразположен към Диана — отвърна Корнелия.

Ала Гай се нахвърли срещу нея.

— Да съсипеш семейството ли искаш? Живеем в други времена! Аз решавам за кого да се омъжиш…

— Да, и ще размисля, ако ми предложиш подходящ кандидат — не му остана длъжна Корнелия. — Но ти ме пращаш в леглото на някакъв германски варварин срещу услуга — две от императора… Не, не гледай към нея!

Очите му пропълзяха към Тулия.

— Знам, че идеята е нейна. Но тук ти си господарят, Гай, а не тя. Не се дръж като безгръбначно!

— Ти си виновен, Гай! — нападна го Тулия. — Ако не я беше разглезил, нея и всичките си братовчедки…

— Какви са тези крясъци? — примигна Марсела от прага, стиснала перо.

— Сестра ти отказа да се омъжи за приятеля на Фабий Валент! — извика Тулия. — Отказа!

Марсела стрелна с поглед сестра си.

— Не е много мъдро — произнесе се най-сетне тя. — Въпреки че и аз не бих искала някой от шайката му да ми стане съпруг.

Сбърчи съчувствено нос и си тръгна, затъквайки перото зад ухото си. Сред целия хаос за частица от секундата Корнелия се задуши от гняв към сестра си. Подкрепата на Марсела й беше необходима сега, искаше да усети как успокоителната й длан я обгръща през кръста, как гласът й пледира в нейна защита. Преди Марсела не би я оставила да се изправи сама срещу всички — щяха да застанат двете. Рамо до рамо срещу бурята. „Сега обаче я вълнуват само драсканиците и машинациите й.“

В този миг Тулия се спусна към Корнелия и започна да я налага с пестници по главата.