Навсякъде се валяха парчета мрамор и длета, потънали под дебел слой прахоляк, а робите се помайваха из ъглите и си бъбреха, без дори да се преструват, че вършат нещо.

— Чичо Парис! — порица го Корнелия, когато Лолия отвори вратата на ателието. — Диана изобщо ли не се грижи за домакинството?

— Заета е — отвърна разсеяно чичо Парис. Пред очите му падаха кичури платиненоруса коса и той съсредоточено триеше мраморен къс с полираща кърпа. Отвсякъде го заобикаляха лица, лица от мрамор, камък и глина — от роби до сенатори и членове на семейството. — Някакъв британски варварин я учи да кара колесница. Видях го веднъж — прекрасно лице. Трябва да го извая.

Лолия се разкикоти, но Корнелия въздъхна.

— Чичо Парис, трябва да й забраниш.

Той примигна.

— Кой може да забрани нещо на Диана?

— Ами ако върши неблагоразумия? Съмнявам се, че само кара колесница.

— Аз също — засмя се Лолия. — Надявам се да й е забавно.

— Малките ми… — чичо Парис изгледа Флавия и Паулиний, които го зяпаха ококорено. — Чии деца бяхте? Няма значение, само не пипайте длетата ми. Не обещах ли на някого статуетка на кученце? Да видим…

Корнелия тръгна покрай полиците, препълнени е изваяния — стари и нови: недовършени фигури на нимфи и прислужници, веселото лице на Вителий с двойна брадичка, нещо, наподобяващо гала на Лолия със стрелите и колчана на Аполон…

— Тези четирите върху масата, чичо Парис… Пак ли си ни изваял?

— Да, като богини. — Бащата на Диана застана до работния плот, покрит с мраморни отломки и прах, където бяха подредени четири бюста. — Дълго размишлявах, докато открия най-подходящата за всяка.

— Диана, разбира се, е Диана — усмихна се Лолия към изображението на най-младата им братовчедка като девствената богиня на луната и лова с изящни скули, издялани от фин бял мрамор, с унесени и горди очи и полумесец, увенчал буйната й коса. — А аз?

— Церера. Богиня на земята и плодородието.

Сочните устни на изваянието се усмихваха нежно, а от мраморните къдрици стърчаха малки ушенца от житни зърна.

— Не е Венера? — усмихна се Корнелия. — Нима Лолия не е богиня на любовта.

— О, не — възрази чичо Парис. — Богините на любовта са ревниви и капризни празноглавки. Нашата Лолия е топла като земята. И като Церера обича дъщеря си повече от всичко на света.

— Мамо, мамо! Изчерви се!

— Не съм — Лолия притисна Флавия до себе си. — И без това не ставам за Венера с месестата си брадичка. Ами Корнелия? Юнона е, предполагам.

Корнелия погледна мраморното си подобие и се намръщи. Никаква императорска корона не увенчаваше мраморните й коси; най-обикновено було обкръжаваше лицето й.

— Веста — обясни чичо Парис. — Богиня на дома и семейното огнище. Понеже така или иначе няма да станеш императрица.

— Чичо, моля те… — прекъсна го Лолия.

— Не, прав е — усмихна се горчиво Корнелия.

— Марсела ли е това? — попита озадачено Лолия, вперила поглед в бюста. Мраморните очи се цъклеха празни и зловещи и вместо коса, върху главата се виеха змии.

— Да… — отвърна бавно Корнелия. — Но в чий образ?

— Ерис — отвърна чичо Парис.

Богинята на раздора и хаоса, сееща бедствия, откъдето мине? Корнелия наклони объркано глава, но чичо Парис се бе отдалечил.

— Велики богове! — прошепна Лолия. — Понякога е съвсем смахнат.

Корнелия се зае да опакова бюста на Лолия като Церера и нареди на един роб да го отнесе в носилката. Не й се мислеше за собственото й превъплъщение като Веста. Богиня на домашното огнище и семейството. Ала без съпруг, без домашно огнище, без дом.

Прегърнала задрямалата Флавия, Лолия влезе в къщата, която по-скоро й служеше като затвор, и чу плющене. Предчувстваше прекрасна начумерена вечер, съдейки по убийствения поглед на Флавий, когато я свари в леглото с Тракс.

— Слез, Флавия, ще те занеса в спалнята, ако ти се спи…

Нов трясък. Лолия се озърна, но нито една статуя не беше паднала от пиедестала си, а по пода не се валяха отломки. Извика роб и му нареди да донесе мраморния бюст и да го сложи в празна ниша в преддверието. Дано придаде уют на къщата…

Острото плющене прозвуча отново. И нещо като приглушен стон.

— Какво е това? — попита Лолия. Робинята сви рамене и впи очи в пода. — Кажи ми!

— Господарят… — промълви момичето.

Внезапно Лолия се вледени.

— Фабий? Къде е? Какво прави?

— В атриума… Моля ви, господарке, не можахме…

Ново свистене. Този път Лолия чу вик. Вдигна поли и затича. Флавия я последва по петите. „Не, не, невъзможно…“ Но беше.

Беше Тракс.

Стоеше гол пред колона в атриума. Ръцете му бяха вдигнати нависоко и завързани за колоната. За миг на Лолия й се стори, че носи червена мантия, но той, разбира се, не носеше никаква мантия. Червени ивици опасваха гърба му, по който се стичаха десетки ручеи кръв. Кръвта шуртеше по бедрата му и се оттичаше от стъпалата. Лолия застина ужасена. Фабий стовари отново камшика.

Тракс извика задавено през стиснати зъби и краката на Лолия се раздвижиха. Прекоси тичешком атриума и улови ръката на Фабий, вдигнала отново камшика.

— Не. Недей! Какво правиш!

Фабий я перна силно. Тя се завъртя, блъсна се в декоративна каменна пейка и падна на колене. Фабий оголи злостно зъби, но устните му се разтегнаха и в усмивка, която я смрази до мозъка на костите.

— Само аз спя с жена си! — каза той, обърна се и стовари камшика върху раменете на Тракс.

Тракс изкрещя. Лолия се изправи с мъка и посегна към камшика, който Фабий пак беше вдигнал във въздуха. Той я удари по гърлото — силно и точно — и тя се строполи, останала без дъх. Фабий я улови за косата и я изправи. Очите му се озоваха на сантиметър от нейните.

— Хвана ли те още веднъж с друг в леглото — просъска той, — ще набия теб. Разбираш ли?

— Да — проплака Лолия. Чуваше дълбокото дихание на Тракс, което напомняше хлипане. — Да, разбирам.

— Добре.

Фабий я изгледа още една дълга минута, стиснал косите й, и после се олюля. Малката Флавия се беше хвърлила към него и малките й юмручета го налагаха с всичка сила. Той я отблъсна с една плесница и момиченцето се удари в каменна саксия с лилии.

— Флавия!

Лолия се спусна към дъщеря си, но ръката в косите й я възпря. Фабий я задържа още миг, размахал камшика в другата си ръка, и сетне я бутна настрани. Лолия се стовари на колене върху плочките и запълзя към детето, което лежеше, свито на топка, и тихо плачеше.

Фабий захвърли камшика и той изтрополи глухо. Като в просъница Лолия забеляза как съпругът й оглежда Тракс — кървава каша, притисната към колоната.

— Изхвърлете този боклук — нареди Фабий и Лолия чу ботушите му да отекват, отдалечавайки се по дългия коридор с колони.

Щом стъпките му заглъхнаха, Лолия се изправи мъчително на крака, прегърнала Флавия.

— Трябва да те оставя за малко, миличка, пусни ме…

Дъщеря й обаче я стисна още по-силно, сякаш залепна за нея. Наложи се да развърже Тракс с една ръка. Чуваше как другите роби пристъпват зад нея, но никой не дойде да й помогне — естествено, сега Фабий Валент им беше господар, а волята му — закон. Бори се дълго с възлите. Тракс, отлепил чело от колоната, я наблюдаваше с няма признателност. Очите му я пронизваха като ножове. „Ако не бях го задържала при мен, ако не бях си въобразила, че Фабий няма да си направи труда да го накаже…“

Спомни си какво й каза Корнелия, когато се счепкаха веднъж: „Някой ден ще разбереш каква уличница си.“

Сега разбра.

Последният възел се разхлаби под треперещите й пръсти и Тракс рухна. Не само гърбът му кървеше. И двете му очи бяха подпухнали и насинени, носът му беше разбит. Златната му красота бе съсипана, но Лолия нямаше време да я оплаква.

— Тракс… Тракс, моля те, трябва да станеш. Само няколко крачки?

Той я улови за ръката и се изправи бавно.

— Домина — промълви. Окървавената му длан досегна гърлото й, където юмрукът на Фабий беше оставил синина. — Съжалявам… домина…

— Шшт… Ела с мен.

Прегърнала Флавия, Лолия поведе Тракс през коридора. Усещаше как робите надничат иззад ъглите, онемели от жестокостта на Фабий. Тракс оставяше кървави следи по красивите мозайки, а бюстовете на предишните собственици на къщата се взираха надолу в сляп укор. „Дори да живея тук сто години, това място няма да стане мой дом.“

Лолия извика носилката и помогна на Тракс да легне по корем в нея. Гърбът му още кървеше обилно и тя го покри с розовата си мантия от фина вълна, потупвайки леко материята да попие кръвта. Недостатъчно, но засега се налагаше да се задоволят с толкова. Флавия изхлипа, когато разтвори ръчичките й, ала Лолия я изтръгна безмилостно от прегръдката си и я настани в ъгъла на носилката.

— Не плачи, миличка — помоли я Лолия, обляна в сълзи. — И не пипай Тракс. Боли го.

— На къде, господарке? — попита носачът.

— В къщата на дядо — отвърна със задавен глас Лолия. — Кажи му, че робът се нуждае от лекар. Да му осигури най-добрия. Кажи му, че ще изпратя бавачката на Флавия и нещата й.

— Докога ще гостуват на дядо ви, господарке?

— Завинаги. — Лолия се извърна и избърса очи. — Не искам да остават в тази проклета къща.

Същата вечер в Домус Ауреа Лолия носеше смарагдите си, защото огърлицата прикриваше синината върху врата й. Влезе в просторната зала, уловила съпруга си под ръка, грейнала в усмивка срещу стотината гости, когато императорът им подвикна за поздрав и им помаха да влязат, стиснал препечен врат на фламинго. Стоя излегната на ложето до съпруга си, смя се на шегите му, яде паунски гърди и пи вино. Изпълни дълга си.

„Засега“, мислеше си тя, вперила поглед в съпруга си над ръба на чашата. „Но ще дойде ден… Само почакай.“

[1] Волтурналии — празник на 27 август в чест на бога на р. Тибър. — Б.пр. ↑