Лолия вече седеше в леглото, прилично облечена в оранжева коприна, а едрият й златокос роб я разхлаждаше с ветрило от щраусови пера. Туниката му беше надяната наопаки. Когато Корнелия влезе в спалнята, той беше върху Лолия. Единият глезен на братовчедка й обгръщаше хълбока му, а другият — врата му.

— Не си ли го пробвала с Пизон? — продължи Лолия. — Изисква се гъвкавост, но е истинско блаженство.

— Не обичам да обсъждам тези теми — сбърчи нос Корнелия и кимна на роба. — Свободен си.

Той погледна Лолия.

— Да — усмихна се тя и въздъхна, когато едрият гал се поклони и се втурна признателно навън. — Клетият, тази сутрин е ужасно смутен. Фабий също ни хвана.

— Съпругът ти?

— Да. Нахълта в спалнята ми рано-рано и ни свари да правим мост. Пробвала ли си го? Заставаш на четири крака и…

— Какво направи Фабий? — попита припряно Корнелия, усетила, че червенината се завръща. Лолия се отличаваше със свян колкото разгонена котка.

— О, изгледа ни зловещо и излезе. — Лолия завърза робата си по-плътно около кръста. — Всъщност се надявах да ме хване. Време е да разбере.

— Да разбере какво?

— Е, Фабий е плебей и главата му е пълна с нелепи идеи за поведението на съпругите. Изведнъж се оказва, че трябва да му сервирам любимите ястия, да проверявам температурата на водата във ваната му и да се държа като девствена весталка. Поне пред хората. Насаме иска курва.

— Едва ли е назадничаво и плебейско, съпругата да спазва благоприличие — отбеляза Корнелия.

— Разбира се, че е, скъпа. Да не мислиш, че Виний или Салвий са вдигали врява за Тракс? Не, естествено. Но Фабий трябва да понаучи нещичко за патрицианските съпруги. — Лолия стана и за изненада на Корнелия в очите й просветна искрица жестокост. Макар и вятърничава, Лолия не беше жестока. — Аз плащам сметките, нали? Не ми ли се полага тогава нещо лично?

— Къде е Фабий сега?

В действителност Корнелия не съжаляваше, че са се разминали.

— Сплашва Сената. Осмелят ли се да му противоречат, той им припомня, че мечът му е възкачил Вителий на трона. Напоследък това се нарича политика.

Излязоха от спалнята и тръгнаха към атриума по коридор с високи колони.

— Това значи е новият ти дом? — попита Корнелия и огледа жасминовите лехи, десетките статуи, езерца и фонтани с водни лилии. — Много е… внушителен.

— Имаш предвид отвратителен — сви рамене Лолия. — Фабий конфискува имението от поддръжник на Отон. Нанесохме се миналата седмица. Дори не съм разгледала още всички стаи, а той настоява да организирам сватбено празненство.

— Кой ще се жени?

Лолия седна върху сребърна пейка със спирални орнаменти до покрита с мъх каменна саксия и нареди да им донесат плодове и ечемичена отвара.

— Ти, разбира се.

— Какво? — Корнелия застина във въздуха над стола, в който се канеше да се настани.

— Фабий каза… — Лолия млъкна.

— Какво каза Фабий? — Корнелия се вледени въпреки слънчевите лъчи, струящи през открития покрив на атриума. — Намекна ми нещо на конните състезания, но…

— О, скъпа. Фабий не намеква. Той само заповядва.

Лолия махна с ръка да отнесат каната с ечемичена отвара, преди прислужницата да успее да я сервира.

— Донеси вино, Фиби. Трябва ни нещо по-силно. — Напълни бързо една чаша и я пъхна в ръката на Корнелия, без да си прави труда дори да разреди виното с вода. — Пий! Та така… Фабий иска да те омъжи за някой от приятелите си. Не знам дори кой. Възнаграждава всички. С пари, с имения, с жени…

— Фабий няма законно право да се разпорежда с мен.

— Положението се промени, Корнелия. Вече не живеем в Рим, в онзи Рим, който познаваме. Управляват ни хората, възкачили императора на престола. Фабий се смее, когато приятелите му ме опипват по време на пиршествата, прибира всичко от къщата на дядо, на което хвърли око, и ме кара да се разхождам из спалнята само по бижута… — Лолия разтърка глава, разчорляйки червеникавите си къдрици. — Изморява ме.

— Няма да позволя да ме връчат на някой тържествуващ войник като торба с плячка!

— Е, разбираш значи как се чувствам… — поклати глава Лолия. — Свиквай.

— Как… — прошепна Корнелия.

Лолия сви рамене.

— Всеки съпруг с прищевките си…

И двете замълчаха. Корнелия си спомни самодоволната усмивка на Фабий и още по-самодоволния му глас: „На млада вдовица като теб сигурно й текат лигите за нов съпруг.“ Тя потрепери.

Лолия извърна лице и подхвана пресекливо друга тема. Диана. Разбира се, сега всички говореха за Диана. С нечовешки усилия Корнелия се вслуша в думите на Лолия.

— … знам дали си чула новата епиграма за нея от Марциал? „Жената ловец, устремена в целомъдрен полет, най-после пленена от императорската воля.“

— Диана не би… — Корнелия неволно сбърчи лице при мисълта за червендалестото лице на императора на Рим и издутото му от преяждане тяло. — Не и с Вителий.

— О, съмнявам се. Познаваш Диана, не би се посвенила да откаже дори на императора. А и не става за любовница. — Лолия прокара пръсти през струята на сребърния стенен фонтан до тях. — Ако някой я отведе в леглото, ще го зяпа с великолепните си очи, докато свърши, и после ще го попита какви са според него шансовете на Червените да спечелят на Сатурналиите. Обезсърчителен подход.

Корнелия си спомни императорското пиршество след състезанията миналата седмица, където младата й братовчедка седеше с кръстосани крака на ложето до Вителий, размахваше гъше бутче и обсъждаше разгорещено състезателни стратегии чак до зори. Той очевидно намираше новата си любимка за много забавна и антуражът му побърза да последва примера му. Цял шлейф обожатели се точеше след Диана, убеждавайки я да подшушне на императора по някоя добра дума за тях. Диана отказваше безцеремонно на всички, чиито молби не касаеха конете.

— Навремето се безпокоях за доброто име на Диана — призна Корнелия, — но сега мисля, че е твърде странна, за да заживее развратно. Някак си ще е твърде обикновено за нея. Тулия, разбира се, непрекъснато я нарича „императорска курва“.

— Тулия е курва — изсумтя Лолия, сипа си чаша вино и отпи щедра глътка. — Не би нарушила обета си, о, не. Но е готова да ни натика всичките в леглото на императора, стига да извлече изгода. Започна ли вече да мърмори на Диана да издейства да назначат Гай за легат?

— За губернатор — въздъхна Корнелия.

— Виждаш ли? — сви отвратено рамене Лолия. — Приятно ми е да се повъргалям в леглото с роба си, но съм по-добра от Тулия. Поне не съм лицемерка.

В този момент дотичаха малката Флавия и Паулиний. Лолия настани и двамата в скута си и ги зацелува шумно. Корнелия наблюдаваше тъжно как Флавия се смее, а Паулиний се противи енергично.

— Флавия, трябва да поразведрим леля ти Корнелия. Какво предлагаш? — посъветва се сериозно с дъщеря си Лолия. — Да се нагиздим и да отидем на някое забавно място? На театър например или на Марсово поле?

— На цирк — обади се тутакси Паулиний.

— У чичо Парис — настоя Флавия.

— Не бих нарекла чичо Парис забавен…

— У чичо Парис, защото обеща да ми направи малко мраморно кученце.

— Е, решено тогава.

— Защо решава тя? — намръщи се Паулиний.

— Защото е момиче, а момичетата винаги постигат своето. Бъдещата ти съпруга ще ми благодари, Паулиний, ако ти го набия отсега в главата. Отиваме у чичо Парис.

Корнелия се изненада, че Лолия поведе Паулиний за ръка и тръгна да облече сама Флавия, вместо да повика бавачката.

— … да, ще поканим и леля Марсела — обеща Лолия на дъщеря си, когато след десет минути се върнаха, издокарани в розови рокли в тон. — Като в добрите стари времена.

— Не си правете труда — предупреди ги Корнелия. — Ще ни откаже, защото драскулките й обсебват цялото й внимание.

— За какво пише?

— Кой знае?

Сигурно търси думи за новия Рим? Корнелия определено го намираше все по-странен всеки път когато излезете из града. През лятото Рим обикновено е сънливо място. Робите крачеха лениво, запътили се да изпълнят господарско поръчение, волове и мулета дремеха под изцъкленото слънце, плебеите се потяха в жежките си вонливи стаи. Всички, които можеха, търсеха спасение в летните си вили в Бая, Брундизиум или Тиволи, седяха по балконите с изглед към морето и похапваха грозде, галени от прохладния бриз. Връщаха се в града най-рано за Волтурналиите[1] Сега обаче…

Корнелия се качи в носилката, взе Паулиний в скута си и градът ги притисна през розовите копринени завеси, когато носачите заприпкаха към малката къща на чичо Парис на най-отдалечения склон на Палатинския хълм. Рим беше претъпкан — тревожно явление. Това лято нито един патриций не замина за лятната си вила. Първо вестта за гибелта на Отон вцепени всички и никой не посмя да тръгне, за да не помислят, че бяга. А когато Вителий пристигна в града, остана тук въпреки жегата, за да укрепи позицията си, и всички останаха с него. Летните игри, които в нормални години се провеждаха пред полупразни трибуни, сега се радваха на многобройна публика. Циркус Максимус се пукаше по шевовете при всяка надпревара, а не минаваше нощ без пир за стотици гости в Златния дом. Загърбени бяха мрачните вечери на Галба с възкисело вино и отегчителни дискусии за римската икономика, както и Отоновите елегантни празненства с красиви хора, разменящи си остроумни забележки. На сегашните пиршества редовите войници пиеха редом със сенаторите и сенаторите се напрягаха да пият като редови войници, а императорът се хвалеше, че гордостта не го възпира да подбира коне за Сините. Нищо чудно, щом обикновен командир на легион като съпруга на Лолия се бе превърнал в стожер на трона. Беше лято — жарко и изпепеляващо — и светът се бе преобърнал с главата надолу. „Нов Рим“, както каза Лолия… и Корнелия не го харесваше никак.

— Милостива Юнона! — огледа неодобрително тя преддверието, когато влязоха в къщата на чичо Парис.