— Ще подкрепям когото желая — невъзмутимо заяви Диана. — Божествени колела, какво ли не бих дала центурион Денсус да е тук!

Корнелия примигна. Отдавна не беше се сещала за това име. Откакто я придружи до дома й от Марсово поле преди битката при Бедриакум и й наговори толкова груби думи.

— Защо ти е точно той?

— Защото е почитател на Червените. На първото надбягване през тази година ги подкрепяше с мен. Щом посмя да се изправи сам срещу петима пред храма на Веста, не би крил предпочитанията си и сега, независимо какво смята императорът.

Диана скочи на крака и изруга, понеже Зелените взеха първи завоя, а Корнелия помаха на преторианския страж, застанал прав в дъното на ложата. Нов мъж, не го познаваше, но вителианците бяха внедрили много от своите хора в преторианската стража.

— Какво стана с центурион Друсус Семпроний Денсус?

Недоумяваше защо пита. Сигурно беше загинал в битката при Бедриакум. Иначе досега да го беше видяла да придружава Вителий с другите преторианци.

— Обвиниха го в предателство, домина.

— В предателство?

— Оцеля в битката, домина. Но после генерал Валент преся преторианците. Уволни мнозина, задето са предали Галба.

— Но защо повечето само са ги уволнили, а него са нарочили за изменник?

Трибуните скочиха с рев на крака, ала Корнелия нито виждаше арената, нито чуваше крясъците.

— Генерал Валент реши, че той е продал Галба и наследника, домина. Възможно е дори да е убил наследника, кой знае. Според Валент сега центурионът трябва да послужи за назидание, щом Отон го е превърнал в такъв герой.

— Това е нелепо!

— Кое е нелепо? — прекъсна ги глас.

Корнелия вдигна поглед и видя Фабий Валент, стиснал чаша от синьо стъкло.

— Центурион Друсус Денсус да бъде обвинен в предателство — отвърна тя откровено. — Категорично не е замесен в смъртта на съпруга ми. Бях там, знам какво се случи.

— Но не е успял да спаси Пизон — сви рамене новият съпруг на Лолия.

— Не по своя вина. — Денсус се държеше грубо понякога, но несъмнено не беше предател. — Екзекутираха ли го вече?

— Не. Така и не го заловихме. Разбра някак си и избяга. Няма значение. Вече никога няма да служи на императора.

— Но… — тя млъкна.

Фабий се усмихна.

— Смятай, че сме отмъстили за съпруга ти.

— Не търся отмъщение, генерале.

„Вече не. Не и след смъртта на Отон.“

— Аз решавам какво търсиш.

Корнелия обърна невиждащи очи към арената и попита Диана:

— Коя обиколка е?

— Петата.

Диана седеше на ръба на стола и безмълвно движеше устни. Сините и Червените непрекъснато си разменяха водачеството.

Фабий проговори много тихо, прокарвайки пръсти по ръката на Корнелия.

— Трябва ти съпруг, а един от приятелите ми си търси жена. Казва се Цецина Алиен.

Зрителите закрещяха, понеже Белите се опитаха да изпреварят Сините от вътрешната страна на пистата; колесничарят на Сините сви навътре и блъсна Белите. Колесницата се разпадна; едно колело се затъркаля бясно по пясъка, а цвилещите коне препуснаха на свобода. Втурнаха се право към Червените и Диана заруга ужасно, когато налетяха върху тях сред вихрушка от огнени гриви и червени юзди.

— Диана! — скастри я Корнелия, възползвайки се от възможността да пренебрегне сервилния глас на Фабий и да изнесе на братовчедка си стегната лекция за злините, които навлича лошият език.

По-къса лекция от обичайното — Корнелия също не беше на себе си.

Вителий се разсмя гръмогласно и заудря доволно парапета, защото Сините поведоха. Далеч назад Червените разплетоха поводи и препуснаха отново.

— Няма да наваксат дистанцията — простена Диана и потъна отчаяно в стола си.

Нейните ветрове обаче напрегнаха дълги муцуни в бесен галоп, залепили червени гриви към лъскавите си вратове, и разстоянието започна да се стопява. Изоставаха с половин обиколка, с една трета… Подминаха Зелените, които сякаш стояха на едно място. Кожите им изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени от потта.

— Познаваш ли Цецина Алиен? — попита Фабий, доближил устни до ухото на Корнелия. — Чешит е, но е добра партия. На млада вдовица като теб… сигурно й текат лигите за нов съпруг.

Корнелия облиза устни, вперила отчаяно поглед в арената. Видя как колесничарят на Сините поглежда назад и размахва камшик над главите на кестенявите си жребци. И двата впряга взеха последния завой с главоломна скорост.

— Хайде! — крещеше Диана, но финалът дойде твърде бързо, изопнатите муцуни на Червените се изравниха с оста на Синята колесница. — О… — оброни глава Диана, а синьо-зелените й очи се просълзиха. — О, клети мои ветрове, малко не ви достигна.

— Наистина не бива да се разчувстваш толкова на състезания — порица я Корнелия.

Усети ръката на Фабий върху лакътя си и се впусна припряно в още по-дълга лекция за порядъчното патрицианско поведение. Диана седеше, оглушала и отпусната в стола; наблюдаваше как колесничарят на Сините поема на победна обиколка, поощряван от възторжени женски възгласи, и как императорът потупва приближените си по гърбовете. Корнелия почти не чуваше трибуните, обсебена от допира на Фабий. „Милостива Юнона! Той решава бъдещето ми. Не бива да го пренебрегвам.“

Дерик — колесничарят на Сините — скочи в императорската ложа, прашен и широко усмихнат, и императорът му връчи победната палмова клонка.

— На пиршеството довечера ще седиш до мен! — извика императорът, поаленял от задоволство, и го обгърна през рамо. — Ще вдигнем тост в чест на победата над страхливите червени копелета!

Премина вихрушка от червена коприна. Корнелия посегна към ръката на Диана, но закъсня. Вителий вече гледаше изненадано стройното алено момиче под носа му.

— Недей… — Диана насочи показалец към императора на Рим — да обиждаш моите Червени! Те се надпреварваха достойно. По-добри са от твоите Сини.

Дерик се засмя, вперил очи в нея изпод сърдечната прегръдка на императора.

— Домина Диана е почитателка на Червените — ухили се той. — И не умее да губи, но…

— Млъкни! — сряза го тя.

Гостите в ложата зашепнаха, а Вителий сбърчи вежди. Корнелия замръзна в стола. Гай застина със зяпнала уста. Лолия поклати умолително глава, но, приковала присвитите си синьо-зелени очи в императора, Диана продължи:

— Червените извадиха лош късмет, цезаре. Белите ги изблъскаха от пистата. Много впрягове биха се отказали от надпреварата, но не и моите Червени. Препуснаха отново и без малко да победят Сините ти, защото безценният ти Дерик беше толкова зает да брои палмовите клонки, че намали скоростта. Млъкни! — нареди тя на настръхналия колесничар. — Той караше лошо, цезаре, а това е по-зле от лош късмет. Затова не наричай конете ми страхливци. — Мушна показалец в масивните гърди на римския император. — Моите Червени могат да победят безценните ти Сини, когато пожелаят.

Гробна тишина. Диана стоеше, вирнала брадичка. Алените й поли се развяваха, косите й се спускаха по гърба като водопад от бяло злато. Червендалестото лице на императора беше застинало, очите му искряха и ненадейно Корнелия зърна човека, когото три легиона в Германия бяха провъзгласили за император.

Диана се взираше гневно в императора без капчица страх. Дерик я изпепеляваше с поглед. Корнелия пое вледенен дъх и се приготви да разведри мълчанието с някаква любезна реплика.

Внезапно императорът отметна глава и се засмя.

— Права си — съгласи се той. — Твоите Червени се състезаваха достойно. Не биваше да ги наричам страхливци. — Обгърна я през раменете и се обърна към императорския иконом. — Сложи и тази кибритлийка до мен довечера. Ще обсъждаме стратегии, домина, и ще те принудя да признаеш, че моите Сини са по-бързи от твоите Червени.

— Не са! — отвърна Диана изпод ръката му с пламнали очи.

Тих смях се понесе из ложата, когато Вителий й се усмихна и нареди да донесат вино. Корнелия също се засмя, усетила как коленете й се подкосяват. „Диана! Смахната малка глупачка!“ Само Диана е способна да се измъкне безнаказано. Само Диана.

Корнелия чу как Фабий шепне на иконома:

— Сложи домина Корнелия до Алиен на пиршеството довечера. Или до Суоний — и той ще оцени една сочна млада вдовица.

Смехът на Корнелия замря. „Първа дама на Рим“, помисли си тя. „Бях първа дама на Рим. А сега съм само сочна млада вдовица.“

Заповяда на пръстите си да не треперят, заповяда на очите си да не овлажняват, да не блуждаят и да не примигват. Спомни си как през мъчителните седмици след смъртта на Пизон си повтаряше: „Бъди мрамор. Бъди лед. Да видим колко сок ще изстискаш от колона от черен мрамор, Фабий Валент.“

[1] Легат — представител, пратеник, офицер. — Б.пр. ↑

[2] Вомитариум — помещение за повръщане. — Б.пр. ↑

Глава тринайсета

— Паулиний!

Едва пристъпила прага на спалнята на Лолия, Корнелия се извърна рязко и побутна сина на Тулия навън.

— Отиди да си поиграеш в атриума!

— Велики богове! — възкликна развеселено Лолия сред шумолене на коприна. — Защо го отпрати? След няколко години и той ще прави същото.

— Паулиний! — нареди му строго Корнелия, съзряла любопитното му изражение. — Отиди да намериш Флавия и си поиграйте.

— Само не си играй на това с дъщеря ми! — изкикоти се Лолия. — Поне засега.

Синът на Тулия се втурна навън, а Корнелия остана, приковала поглед в мозайката.

— Може ли да се обърна вече?

— Да, да… Не се преструвай на толкова целомъдрена, Корнелия! Няма да се вкамениш при вида на гол мъж!

— Съжалявам, трябваше да почукам — Корнелия се постара да не се изчервява. — На Паулиний му е мъчно за баща му, а Тулия не му обръща никакво внимание, та реших да го доведа да си поиграе с Флавия, но…

— Велики богове! Цялата си поаленяла!