„Дядото на Лолия им даде точно каквото искат“, помисли си отново Корнелия. „А сега те съсипват красивата му къща.“

Е, пораженията не бяха сериозни. Те просто празнуваха. Какво толкова. Логично беше да са поразхайтени, разбира се — бяха надвили Отон все пак и сега искаха да се позабавляват на воля. Нищо лошо.

Някой повърна върху обувките й.

Дядото на Лолия въздъхна зад рамото й.

— Май наистина ще трябва да им инсталирам вомитариум.

— Е, това е по-добре — въздъхна облекчено Корнелия.

Преди празничните състезания с колесници в ложата на императора цареше оживление — гостите обявяваха залози на висок глас, смееха се, разменяха си грубовати шеги — но шумотевицата беше просто весела врява. Корнелия изобщо не възнамеряваше да гледа състезанията през този ден — деня на Лукария, празника на дъбравите, — винаги в разгара на лятото и винаги жежко. Книга и чаша студена ечемичена отвара в хладината на атриума бяха за предпочитане пред лепкав следобед край арената. Ала сутринта един безучастен преторианец донесе свитък, който Тулия разгърна и откри императорския печат.

— Фабий Валент ни кани в императорската ложа в Циркус Максимус — оповести доволно Тулия. — Особено теб, Корнелия. Слава на боговете за връзката ти с Галба и Пизон. Създаваше ни неприятности, когато Отон се възкачи на трона, признавам, но Вителий очевидно смята да почете всеки, дори съвсем бегло свързан с…

— Нищо чудно императорът да е решил да те омъжи за някой от поддръжниците си — намеси се Гай и дръпна свитъка от ръката на съпругата си. — Лолия не е единствената, способна да сключи изгоден брак.

— За пръв път си прав, Гай. — Тулия изгледа строго Корнелия. — Надявам се да проявиш благоразумие, Корнелия.

— Защо не намерите изгодна партия за Марсела? — Корнелия сложи ръце на кръста, за да не ги свие в юмруци. — С Луций не са си проговорили, откакто се върнаха от Брикселум — с радост ще се разведе с нея. Или на Диана — на седемнайсет е вече, крайно време е да се омъжи.

— Няма да те насилвам, разбира се — потупа я Гай по ръката. Сега лицето му беше покрито с набола брада по примера на Вителий, който за разлика от Отон не си правеше труда да се бръсне. — Но искам да те видя отново задомена, Корнелия…

— Гай, не изглупявай! — сряза съпруга си Тулия. — Важното е не щастието, а връзките! Трябва да използваш връзките си с Галба, Корнелия. В името на семейството!

„Не изпълних ли достойно дълга си?“ Корнелия се качи в стаята си и облече най-траурната черна роба, която успя да намери. Не сложи дори обеци да смекчат строгите одежди.

— Как ще си намериш добър съпруг, ако приличаш на оплаквачка? — скастри я Тулия. — Нямаш фигурата на Марсела, затова малко старание не е излишно. Гай, кажи й, че така няма да постигне нищо.

— Нищо няма да постигне, вярно — Марсела надникна иззад писалището в разхвърляния си кабинет и огледа весело сестра си от главата до петите. — Но по друга причина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако искаш да не привличаш внимание, не носи черно. Много ти отива.

Корнелия се взря в отражението си в стъклото. Черната рокля превръщаше къдриците й в абанос — лъскав ореол от коприна и коса обкръжаваше бледо лице.

— Предполагам, че ти няма да дойдеш, Марсела?

— Боли ме главата.

— Често страдаш от главоболие напоследък — изплъзна се неволно от устата на Корнелия. — Поне когато става дума за състезания, игри или нещо друго, което те отегчава. Но никога не пропускаш императорските вечерни увеселения и дискусиите в Сената.

Марсела се усмихна и разклати мастилницата с ръка.

— Предай ми всички интересни слухове, които чуеш на състезанията, моля те. Разбрах, че губернатор Веспасиан е разбунил духовете в Иудея.

— Милостива Юнона! Стига метежи! — примигна ужасено Корнелия. — Кой ти го каза?

— Младият Домициан. Не бива да поддържа връзка с баща си, но го прави.

— Не бива и да разпространява такива слухове. — Корнелия загриза ноктите си. Пръстите й все още приличаха на разранени израстъци. — Още ли е влюбен в теб?

— Лудо. Съобщи ми, че най-късно след година ще е принц, щом баща му стане император. — Марсела се подсмихна, цялата оплескана с мастило и с коси, нехайно сплетени на плитка, спускаща се по рамото й. — Искаш ли да ти прехвърля Домициан? Щом ще те омъжват, най-добре си избери бъдещ принц на Рим.

— Защо не проявиш малко съчувствие? — скастри я Корнелия. — Съпругът ти вече спечели благоразположението на Вителий и замина за Крит. Не се налага да го търпиш и никой не се опитва да те сватосва!

— Да — Марсела се протегна лениво като котка. — Погрижила съм се да ги откажа.

— Напоследък изглеждаш много самодоволна, Марсела.

Излезе от стаята, сподиряна от кикотенето на сестра си.

Когато Корнелия пристигна, императорската ложа приличаше на синьо море — сини знамена, сини цветя по пода, сини сливи и черно-сини миди в купи от лапис лазули, сини рокли и сини мантии. Фабий Валент носеше небесносиня тога, а сапфирите на Лолия бяха по-големи от сапфирите на кротката, дребничка съпруга на Вителий. Огромното шкембе на Вителий се издуваше под синя туника. Около врата му висяха половин дузина колесничарски медальона, всеки символизиращ неговата легендарна подкрепа за Сините. Дерик — звездният колесничар на Сините — заемаше почетното място до императора, самодоволно ухилен в раирана синя туника. Корнелия се почувства като врана сред стадо пауни и благодарно се настани в дъното на ложата. Вителий обаче се обърна да поиска още вино, забеляза я и й махна да дойде. Тя пристъпи към него, привела глава в поклон.

— Домина Корнелия Прима.

Отблизо по червендалестото лице на императора личаха спукани вени и лоени бучки по врата, резултат от дългогодишното обилно пируване. Този следобед обаче около него витаеше съвсем лека миризма на вино и вдигнатата ръка не потрепери.

— Длъжник съм ти, скъпа.

— Изпълнявах дълга си, цезаре.

Очите й останаха сведени, както подобава.

— Не защото ни информираше. А понеже изгуби съпруга си. — Вителий сниши глас: — Много съжалявам.

Корнелия го изгледа стъписано. Отон й бе поднесъл изискани, неискрени съболезнования. Семейството й предложи сдържана утеха; сестра й и братовчедките й — безмълвни прегръдки. Никой не каза просто: „Съжалявам.“ В гърлото й заседна буца. Вителий се усмихваше мило.

— Ще те възмездя — обеща той и притисна пръстите й в масивната си длан.

Фабий Валент се ухили над рамото му.

Корнелия се оттегли с припрян реверанс. Стига да не възнамерява да ме възнагради с нов съпруг…

Диана, седнала в дъното на ложата, се набиваше отдалеч в очи. Седеше намръщена, сякаш не забелязва погледите на императорските офицери и придворни — като никога неодобрителни, а не възторжени. Сред морето от синьо тя изпъкваше — петно от безапелационно яркочервено, по един медальон за всеки от любимите й коне около врата, развяла червени поли и с алени панделки, вплетени в платиненорусата й коса.

— Няма да обърна гръб на Червените само защото императорът залага на противника — заяви тя, забелязала вдигнатите вежди на Корнелия. — А и ти не носиш цветовете на префърцунените Сини.

— Да — съгласи се Корнелия и седна. — Какво си направила с ръцете си?

Изглеждаха твърди като варовик и мазолести.

— Шшт! Парадът започва.

Конете поеха на церемониална обиколка по пистата от изравнен пясък — пет отбора, дефилиращи тържествено под знойното месингово небе. Сините излязоха първи. Дерик насочи камшика си към тълпата, а тя възнагради прословутия жест с възторжени възгласи. Жените възклицаваха и хвърляха цветя; Вителий изрева и стовари месест юмрук по облегалката на стола. Диана бърчеше чело и ръкопляскаше само на любимия си впряг от огненочервени коне, които бе нарекла Анемои като четирите вятъра. Корнелия призна мислено, че жребците са красиви — алени като хамутите си, те сякаш танцуваха пред колесницата, нетърпеливи да се впуснат в бяг. Когато заеха местата си на старта, Диана нададе вик, заглушен от гръмогласните облози на Фабий Валент и императора.

— Здравейте, любими мои — Лолия се настани до тях, размахала ветрило от паунови пера. — Милостиви богове, каква жега!

— Как е новото ти семейство? — попита Корнелия, понеже арената поглъщаше цялото внимание на Диана и не й беше до любезности.

— Новият ми съпруг е… енергичен. Неуморен по-скоро. Слава на боговете, че по цяла нощ играе на зарове с Вителий и се задява с уличници, иначе нямаше да ме остави да мигна. — Лолия надникна към пистата, където колесничарят на Сините — Дерек — се пъчеше в синьо-златистата колесница. — Надявам се Диана да не научи, че навремето пофлиртувах с Дерек. Никога няма да ми прости.

— Спала си с колесничар?

— Да. И от мен да знаеш — бързината е качество на арената, но не и в леглото.

Корнелия едва възпря напушилия я смях.

Кафеникавите жребци на Сините се втурнаха напред, преди сигналният шал да падне, та се наложи да ги обуздаят и да ги върнат обратно. Фалстартът изтръгна ропот от тълпата и за да я поразсея, Вителий заподхвърля номерирани дървени топчета към човешкото море долу. Всяко от топчетата в кошницата носеше награда — расов бик, впряг коне, дори лятна вила. „Новият ни император очевидно е щедър.“ Плебеите се хвърлиха в борба за топчетата и нетърпеливите възгласи прераснаха в крясъци, а после — в победоносни викове. Фабий нареди на Лолия да се върне до него и пъхна син шал в ръката на императора, когато конете се подредиха отново на старта. Диана се приведе напред, прехапала устни. Вителий хвърли шала и конете полетяха по пистата.

Трибуните ревнаха. Зрителите окуражаваха колесничарите, сключваха облози. Вителий се надвеси през парапета, крещейки за Сините. Диана задъвка устни. На първата обиколка Червените изпревариха всички след зрелищен остър завой и от императорската ложа проехтя само нейният радостен възглас. Фабий я изгледа намръщено.