— Чудесно! По-добре да ме беше хвърлил в змийско гнездо!

Корнелия извади по-добър късмет — седеше до Диана. Стъписа се обаче, когато шалът на Диана се смъкна от раменете й.

— Какво си правила? — възкликна тя, впила очи в моравите синини, осеяли ръцете на младата й братовчедка. — Да не би баща ти най-сетне да е решил да те вкара в правия път с колана?

— Не — сви рамене Диана. — Паднах от колесница.

— Всичко това от едно падане?

— Е, колелата минаха малко през мен.

Ордьоврите заприиждаха като върволица — зелени и черни маслини, врабци в пикантен яйчен жълтък, печени наденички с джанки и зърна от нар, рагу от стриди и черни миди. Лолия се обърна първо да си измие пръстите в купата с розова вода, но Фабий зарови нетърпеливо ръка в подноса с наденички. Подчинените му го последваха, подвиквайки си един на друг през ложетата. Не можеха да очакват, разбира се, легати[1], прекарали половината си кариера в Германия, да спазват стриктно етикецията.

Трио флейтисти влязоха в залата и засвириха, ала ненадейно тръбен зов заглуши мелодията.

— Императорът!

Нов човешки поток — преторианци в червено и златно, още дузина германци във варварски панталони, тук-там някоя ярко гримирана жена, самият император — шумен и засмян в оплескана с вино тога. Дядото на Лолия се спусна към него, привел ниско глава. Придърпаха напред почетното ложе. Вителий се пльосна върху него с доволно ръмжене и махна на Фабий Валент да дойде.

— Булката е красавица, а?

Императорът потупа Лолия по бузата. Гостите заприиждаха да му предложат усмивките си, поклоните си, отчаяните си надежди, че никой няма да разбере колко ослепително са се усмихвали и колко ниско са се кланяли на Отон.

„След два месеца Отон ще потъне в забвение“, усмихна се Корнелия, наблюдавайки как Гай и Тулия раболепничат пред Вителий. Когато пристигна вестта на смъртта на Отон, настъпи час-два предпазлива паника — плебеите хукнаха по улиците да обезглавят статуите му, да трошат бюстовете му по градските форуми и да окичват с гирлянди статуите на Вителий. Извадиха дори старите статуи на Галба и ги окичиха, понеже Вителий обяви, че отмъщава за Галба. Всички приятели и познати, които по времето на Отон страняха от Корнелия, сякаш е чумава, сега се тълпяха пред прага й, стискаха ръката й и изразяваха съболезнования за загубата на Пизон. „Толкова достоен мъж, домина Корнелия. Щеше да стане велик император. Възнамерявах да ви посетя по-рано, разбира се…“

„След седмица никой не би признал, че е подкрепял Отон.“ Корнелия скъта дискретно тази мисъл. „А след месец ще го зачертаят от всички хроники и от всяко съзнание в Рим.“

Поднесоха основното ястие — фазан, изпечен с перата, печена свиня с печените й прасенца, подредени около нея, цяла змиорка, сервирана върху печени зеленчуци.

— Ще взема главата! — извика императорът и му я поднесоха върху сребърен поднос, инкрустиран с гранати.

Трупа африкански танцьори влезе в залата да забавлява гостите — вихрушка от позлатени къдрици и намаслена абаносова кожа — но барабанната музика едва се чуваше, заглушена от възторжените крясъци на германците.

— Скъпа домина Корнелия!

Императорският иконом се втурна напред. „Хитър грък, служил и на тримата императори с еднакъв плам“, помисли си презрително Корнелия. Сигурно щеше да служи и на следващите трима.

— Запознаха ли ви с генерал Фабий Валент? Той настоя изрично…

Отведе я до ложето на младоженците и я представи раболепно. Корнелия се поклони ниско на новия съпруг на Лолия.

— Генерале, искам да ви поздравя за грандиозната победа при Бедриакум.

Има ли значение, че бялата му ленена туника е осеяна с мазни лекета, а латинският му е малко недодялан? Той срази войската на Отон и короняса Вителий. „Фортуна не подбира инструментите на отмъщението. Не ги подбирах и аз.“

— Вие значи сте домина Корнелия?

Изтри длан в гърдите си и й помаха да се изправи. Лолия бе отишла до съседното ложе да поговори с приятели и Фабий Валент посочи на Корнелия да седне на мястото й.

— Казаха ми, че сте сред онези, на които трябва да благодаря за победата си. Информирахте ни добре за придвижването на Отон.

— Да, генерале — усмихна се тя. — Действах в името на императора.

— Нашият император.

— За мен, генерале, Вителий е единственият император.

Фабий се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Бивша съпруга на Пизон Лициниан, нали?

— Да.

— За малко да станете императрица значи. Жалко за съпруга ви. Ще видим какво можем да направим по въпроса.

— Не искам награда — започна Корнелия, но Фабий вече се бе извърнал настрани да привлече вниманието на императора.

Тънка нишка безпокойство стегна сърцето й. Ако смяташе да остане неомъжен символ на трагедията до края на дните си, навярно трябваше да се облече в траурно черно…

Робите се появиха, олюлявайки се под тежестта на следващите блюда. Екзотични този път — фламингови вратове, паунски мозък, дроб от щука, езици от чучулиги, свински бъбреци, слонски хоботи и уши, обилно поръсени с магданоз. Когато се върна на канапето си, й сервираха кефал — рибата беше още жива, удряше с опашка и лениво отваряше уста в соса от минога. Някои твърдяха, че бавната смърт подобрявала вкуса на рибата.

— Установявам — посочи Марсела от съседното ложе, — че предпочитам храната ми да е мъртва, преди да се озове в чинията ми.

Тулия възклицаваше и цъкаше с език, но, сбърчила нос, Корнелия махна с ръка да отнесат блюдото. Дядото на Лолия, естествено, бе стигнал до известни крайности в стремежа си да впечатли императора.

„Никога не е стигал до крайности преди“, прошепна тих гласец в главата й. „Сервираше на Галба пестеливи вечери… на Отон организираше изискани пиршества… а сега за Вителий — такова разточителство. Точно каквото искаше всеки.“

Гръцки поет зарецитира ода, посветена на новия император, но от пияните германци не се чу нито дума. Започнаха да стават от ложетата и, олюлявайки се, тръгваха към градината, дърпаха танцьорките и припяваха пиянски песни. Двама се скараха за кана с вино и се вкопчиха един в друг. Дядото на Лолия нареди на неколцина яки роби да ги разтърват, ала из цялата зала избухваха пререкания. Корнелия видя, че чашата й е празна, но вместо вино помоли за ечемичена отвара.

— Прибирам се у дома — обяви Диана. — Това е нелепо. И отегчително.

Стана от ложето, отскочи от рус здравеняк от Агрипинензис, изблъска ръката му от гърдите си и изчезна.

Императорът захвърли оглозган паунов скелет и избърса мазните си ръце в сините копринени възглавнички.

— Къде е вомитариумът[2]? — подвикна той на дядото на Лолия, който застина за миг, но се окопити и се усмихна.

— Позволете на домакина ми да ви придружи до банята, цезаре.

Дядото на Лолия не успя да прикрие напълно отвращението си и Корнелия не можеше да го вини. Никой от семейство Корнелий не използваше вомитариум. Император Вителий обаче се заклатушка през залата, продължавайки да дъвче залък от катеричово месо в сладък сос.

— Диана беше права — промърмори Марсела. — Хрониката ми за Вителий ще се обогати с интересна глава.

— Марсела, не ме оставяй сама!

Без да й обръща внимание, сестра й се смъкна от ложето, заобиколи олюляващ се германец, размахал ваза от алабастър над главата си, и излезе; дори не се обърна. Корнелия трепна обидено, но остана до Тулия и Гай и си залепи неловка усмивка в тон с техните.

Императорът се върна, клатушкайки се, облегнат върху рамото на Фабий Валент. Робите внасяха нови блюда — гъши яйца, сладкиши със стафиди и ядки, охлюви в сладък сос, подноси с лъскави плодове. Корнелия не вкуси нито залък. Едва се движеше от пресита. Императорът обаче се нахвърли отново на храната, тъпчейки се с фрикасе от бадеми и желирани рози.

Излегнат върху ложето, Фабий събори чашата си с вино и поля Лолия. Тя се подсмихна тъжно и започна да попива лекетата с червеното було, а съпругът й отпрати робите, притичали с чисти кърпи и легени с вода.

— Да смъкнем тези мокри дрехи — ухили се той и свлече бялата й туника по раменете. Впи устни в шията й, ръцете му заиграха по гърдите й.

Корнелия забеляза как по лицето на дядото на Лолия се изписва неприкрита ярост, но Лолия му кимна рязко да не се намесва.

— Ще се оттеглим ли? — предложи тя ведро на новия си съпруг.

— Да видим как изглеждаш под рубините.

Фабий я сграбчи за ръката и я повлече по стълбите. Другарите му задюдюкаха възторжено. Робите замръзнаха в коридора, където чакаха да съпроводят сватбеното шествие до дома на младоженеца. Стискаха запалени факли и кошници с орехи, които да хвърлят пред невястата за късмет, а флейтистите бяха готови да възпеят момента, когато пренасят булката през прага на новия й дом. Корнелия предположи, че за тази вечер сватбеното шествие се отлага. Дядото на Лолия извърна глава, потупвайки безцелно по чашата си с вино и Корнелия долови гневния му шепот.

— … вулгарни прасета… да залеят малкото ми съкровище с вино като уличница… не са достойни да целуват сандалите й…

Той излетя навън. Треперещите му устни бълваха безпомощна ярост. Корнелия огледа красивата зала от син мрамор. Цветята, храната, робите, музиката — съвършен декор за малкото му съкровище. „Татко никога не ме наричаше така“, помисли си Корнелия. Наричаше ли я другояче, освен „Ей, малката?“ Е, редно беше глава на патрицианско семейство да спазва известно благоприличие дори в дома си…

— Ще изляза да подишам чист въздух — каза Корнелия на Гай и тръгна към градината.

Небето вече чернееше — повече от пет часа ли бе продължило пиршеството? — и навсякъде гъмжеше от германци на Вителий. Двама се бореха, съблечени до кръста. Приятелите им ги окуражаваха с възторжени възгласи. Борците се блъснаха в каменна нимфа, поддържаща сандъче с летни орхидеи. Тя рухна и се превърна в отломки и смачкани цветове. Друг войник лежеше под люляков храст и хълбоците му подскачаха ритмично над една от танцьорките. Русокосият гигант, който се опита да сграбчи Диана, бе извадил камата си и дълбаеше очите от слонова кост на една от абаносовите статуи, опасващи стените. Локви повърната храна осейваха цялата градина. Някой беше повърнал и във фонтана, от който продължаваше да блика аминейско вино.