— Мъж със скромно потекло — изсумтя Корнелия, но незлобливо.

Макар и най-обикновен авантюрист, Фабий Валент беше дясната ръка на Вителий, генералът, удържал победата при Бедриакум, човекът, сразил Отон.

— Вителий го цени високо — Лолия намести огромния си пръстен с рубини и перли. — Засега ще живеем в Златния дом, но Фабий ме уведоми, че до края на седмицата ще си има свой дворец. Мисля, че ще прогони сенатор Квинтилий от огромното му ново имение на Целийския хълм. Онова с водните градини. — Тя въздъхна леко. — Вече е заграбил лятната вила на някакъв претор в Бая. И конфискува къщата на горкия Салвий в Брундизиум.

— Горкият Салвий! — След смъртта на Отон Корнелия бе склонна да прояви съчувствие към брат му. Той се завърна в Рим далеч по-скромно, отколкото го напусна — смирен и непретенциозен без властническия ореол на брат си. „Дори не си пука кокалчетата вече“, отбеляза тъжно Лолия.

Вителий го бе пощадил, поне засега, но всички в Рим го отбягваха. Дядото на Лолия благоразумно уреди развод на малкото си съкровище и си прибра зестрата до последната сестерция. Два дни по-късно Фабий Валент я поиска за съпруга.

— Готово — заяви Лолия и се огледа без особена радост. Прислужниците се скупчиха край нея да я понапудрят за последно или да добавят някоя декоративна фиба в косите й — козметичката, фризьорката, маникюристката, стилистката, шивачката и момичето, което се грижеше за кожата й, строени като центуриони. Зад тях на опашка се редяха робините като легионери, грейнали от гордост от съвършеното си творение.

— Не изглеждам ли чудесно — въздъхна без капчица ентусиазъм Лолия, но зараздава монети на жените. — Съжалявам за огледалото. Вземете си почивен ден. Вероятно ще се забавлявате повече от мен.

Корнелия побутна настрани чашата с вино и последва Лолия навън. На три от предишните сватби на Лолия тя придружаваше младоженката. Сега обаче Тулия очакваше Лолия при останалите й гости, гласеше припряно диплите на кораловочервената си роба и хокаше сина си Паулиний.

— Добре, добре… — Тулия огледа Лолия от главата до петите. — Нов съпруг за лятото. Да се надяваме, че ще го задържиш по-дълго.

— Изненадвам се, че Гай издържа толкова дълго — отвърна със сладък гласец Лолия. — Маркус Норбан явно е надарен с нечовешко търпение. Гласът ти стърже като нокти по мрамор.

Тулия тръсна изкуствените си къдрици, сляпа за решителните опити на малкия Паулиний да се изкачи по ръба на фонтана.

— Гай не се оплаква.

— Скъпа, ти не позволяваш на Гай да каже и дума. Вече никой не знае какво мисли.

— Толкова се радвам да видя отново малкия Паулиний — намеси се припряно Корнелия и свали сина на Тулия от ръба на фонтана. — И Маркус ли е тук?

— Не, не чу ли? — прозя се Тулия. — Вителий го хвърли в затвора за нещо си, та засега Паулиний ще е при мен. Чудя се дали да не го изпратя извън града за известно време. Не искам да свързват името Норбан с мен.

„Клетият Маркус.“ Корнелия остана поразена от тази новина и все още я обземаше безпокойство, когато се сетеше. Маркус Норбан — в тъмница заради престъплението да носи кръвта на император Август в жилите си. Вителий сигурно щеше да го освободи скоро. Нали започваше нова ера? Нищо лошо нямаше да се случи, щом Отон умря. Нищо лошо.

Е, най-малкото можеше да се погрижи за невръстния Паулиний, докато баща му е в затвора. Особено след като Тулия притежава майчински инстинкти на камък. Корнелия открай време обожаваше Паулиний — енергичен и забавен чаровник.

— После ще ловиш жаби — сгълча го тя и го свали пак от фонтана. — Олеле, Паулиний, трябва да те подстрижем! Ще го направя собственоръчно утре, а после обещавам да си играем дял ден!

— О, богове! — въздъхна Лолия и нервно отпрати един паж да извика дядо и от залата за приеми, където се суетеше около празничната трапеза. — Време е да започваме, а Фабий още го няма.

Тулия изгледа рубините на Лолия — по-големи от нейните.

— Сигурно му е писнало от теб по-бързо, отколкото на другите.

— Той иска парите ми, скъпа Тулия, а на кого му писва от пари? На теб — никога — усмихна се Лолия. — За щастие Фабий ще похарчи моите по-бавно, отколкото ти пилееш парите на Гай. Знаем как разори Маркус, преди да се разведеш с него.

— Аз предлагам на съпрузите си по-привлекателни примамки от парите.

— Например? — попита Лолия. — Най-скучният секс в Рим?

В този момент се появи дядото на Лолия, намести перуката си и ги изпепели с поглед. Тулия изсумтя неодобрително и млъкна, а Лолия целуна малката Флавия, която грееше в усмивка в прегръдките на дядо си, окичена с празничен цветен венец. „Велика Юнона!“, помисли си Корнелия, „само Флавия е засмяна!“ Сватбеното шествие се изниза мрачно пред вратата.

— Искаш ли да вървим заедно, Паулиний? — попита Корнелия, понеже майка му го бе забравила напълно.

— Да, моля — просия той и пъхна ръчичка в нейната. — Мама мрази сватбите.

— Така ли?

— Или мрази само сватбите на леля Лолия — замисли се той. — Или леля Лолия.

„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Поредната сватба. Корнелия настани Паулиний в скута си и зачака. Рубините на Лолия примигваха на слънцето като десетки алени очи, свещеникът се дразнеше, че младоженецът закъснява и бави церемонията. Фабий Валент най-сетне изтрополи по стъпалата, следван от група свои командири и германски военни. Странна сбирщина — груби провинциалисти с чорлави коси, покрити с белези ръце и недодялан латински. Съвсем различни от сенаторите в строги тоги от антуража на Галба и елегантните придворни от свитата на Отон. Дори не бяха римляни. Ала колкото и недодялан да беше, Фабий Валент и мъжете му сега владееха Рим. „Вчера е бил никой“, дивеше се Корнелия, докато поредният съпруг на Лолия повтаряше клетвата, намигвайки на хората си. „Нищо и никакъв командир на легион. Днес всички му се кланят доземи.“ В какви странни времена живееха!

„Фабий Валент поне е красив“, зарадва се Корнелия за Лолия. Беше висок и смугъл и добре сложен, в ризница, която не си бе направил труда да свали, на четирийсет и шест, но жизнен като наполовина по-млад мъж. Очите му измерваха одобрително рубините на Лолия, докато изпълняваше безучастно церемонията. Жертвеният бик се замята уплашено пред стълбите на олтара и едва третият удар на ножа разпори врата му. Лоша поличба, но нима някой предсказа краха на предишните бракове на Лолия?

Корнелия усети как сестра й застава до нея — мълчалива и безразлична в бледосиня роба с нефритени мъниста.

— Добре ли си? — прошепна й тя.

— Разбира се — отвърна равнодушно Марсела.

Със същия поглед измерваше всеки друг от семейството, осмелил се да любопитства, само че навремето ги издебваше и възнаграждаваше Корнелия с дяволит поглед зад гърба им. Сега обаче Корнелия не забеляза никаква следа от някогашните съзаклятнически искрици в очите й. „От кога ме приравни с другите? Кога станах поредният роднина, когото се налага да търпи?“

— Гай! — долетя иззад тях съскащият шепот на Тулия. — Защо не ми купи онези сапфири? Всички гостенки са натруфени като за коронация!

Диана дойде по средата на церемонията. При появата й сърцето на Корнелия се сви болезнено за миг. Диана закъсня и за предишната сватба на Лолия, понесла нещо неописуемо в кожена торба, нещо с ужасна разкривена гримаса.

— Лельо Корнелия, стискаш ме! — възмути се малкият Паулиний и тя отпусна смъртоносната прегръдка около пълничкото му телце.

Диана зае мястото си — този път с празни ръце.

— Трябва да се радваме, предполагам, че не носи отрязан крак — изкикоти се сподавено Тулия.

Диана се обърна и я изгледа втренчено.

— Мога да го уредя.

Лолия и Фабий Валент се уловиха за ръце; съюзът беше сключен. Семейство Корнелий заръкопляскаха, германците на Фабий нададоха нечленоразделни възгласи.

— А сега да празнуваме… — промърмори дядото на Лолия, въртейки гривните си. — Велики богове, готвачите ми…

Ала просторната зала беше подредена безупречно, когато сватбеното шествие се завърна. Копринените ложета — парфюмирани и осеяни с възглавнички, робите — усмихнати и изрядни, статуите — окичени с цветни гирлянди, а от фонтана навън бликаше златисто аминейско вино вместо вода. Дори небето блестеше безупречно синьо в тон със сините мраморни колони, опасващи залата, и с метличините, разпръснати по мозаечния под. „Дали дядото на Лолия е подкупил Аполон за слънчев ден?“, почуди се Корнелия, веейки си с една ръка. „Не бих се изненадала.“

Паулиний бе увиснал върху рамото й, сгорещен и раздразнителен.

— Тулия, Паулиний е изморен. Трябва да подремне.

— Е, извикай бавачката му!

— Не, аз ще го сложа в леглото…

Бавачката обаче вече тичаше към тях. Сбърчила укоризнено чело, грабна момчето от ръцете на Корнелия. Очевидно и тя споделяше мнението на Тулия, че на патрицианките не бива да се позволява да се грижат за децата си. Паулиний й се усмихна сънено, докато го отнасяха, и сърцето на Корнелия се сви. „Мечтаех за такъв син. Мечтаех, молех се и плачех, а Тулия…“

Не биваше да мисли за старите мечти. Никога нямаше да има деца; никога нямаше да се омъжи отново. Животът й принадлежеше на Пизон. Поне успя да отмъсти за него. Вече пораснали, Паулиний и всичките й неродени племенници и племеннички щяха да си шепнат за леля Корнелия — побеляла, но още в черно. „Щяла да стане императрица“, щяха да обсъждат с благоговение предаността й, „но съпругът й умрял и тя посветила живота си на паметта му. Минали са петдесет години, а още носи сватбената му халка…“

Германците на Фабий се втурнаха с дюдюкане към винения фонтан, грабейки сребърни чаши от ръцете на робите. Фабий поведе Лолия към почетното ложе, подвиквайки над главата й на подчинените си. Корнелия забеляза как сестра й погледна унищожително иконома, когато установи, че е настанена на ложето до Тулия.