А сега — Вителий.

Марсела знаеше, че е дебел, подпийнал любител на спорта с помътен разум. Не особено умен — несъмнено пионка в ръцете на други амбициозни мъже. Какво би могла да направи с Вителий?

Седна върху изгладена плесенясала пейка и погледна към града. Рим. Описа прилежно историята му върху дузина свитъка, но какво щеше да излезе от хрониките й? Никой не публикуваше женски творения и никой не ги четеше. Ала упорстваше, защото смяташе, че не й остава нищо друго. Защото жените не създават история, разбира се. Отредена им е само ролята на наблюдатели.

Но ето я сега — Корнелия Секунда, известна като Марсела, извисена над цял Рим, над телата на трима мъртви императори.

Никой друг не знаеше — нито съпругът, който я презираше, нито сестрата, която сбърчваше болезнено лице при вида на свитъците й, нито видиотените й братовчедки, които мислеха само за любовници и за коне. Никой не знаеше. „Но аз знам.“ Марсела се засмя звучно, представяйки си изражението на ненавистната си снаха, ако онази узнае, че е отговорна за краха на трима императори.

Да твориш история е далеч по-приятно, отколкото да я пишеш.

— Марсела! — сепна я груб глас иззад гърба й. — Отбих се у вас. Робите ми казаха, че си излязла и аз последвах носилката ти.

— Милостиви богове! Домициан! — тя се обърна и се усмихна на набитата фигура, изкачваща хълма към нея. — Каква преданост!

— Всеки ден, докато те нямаше, се молех да останеш невредима. — Черните му очи я пронизваха с невиждана настойчивост. — Несий каза, че ще оцелееш, но аз не му повярвах, докато не чух, че си се върнала.

— Е, нали твърдеше, че Несий никога не греши?

Домициан… малкият син на брилянтния и находчив Веспасиан, губернатор на Иудея — единствения в империята, чиято армия съперничеше на войската на Вителий. Веспасиан бе декларирал преданост на Галба, на Отон. Дали сега щеше да декларира преданост на Вителий? Собствените му мъже бяха поискали да го провъзгласят за император след смъртта на Нерон или поне така беше чула…

— Слава на боговете, че си невредима — грубо отсече Домициан и я сграбчи.

— Да, да, невредима съм.

Тя се засмя и понечи да го отблъсне, но той задърпа робата й и ръцете му се оказаха изненадващо силни. Събори я на земята и се вмъкна в нея, преди устните му да досегнат нейните. Пламенният му език изпълни устата й чак до гърлото. Повдигна й се, но необуздана тръпка премина през корема й и ненадейно тя отвърна ревностно на ласките му. Сключи бедра около него и задърпа туниката му, забивайки зъби в скулата му, когато се опита да я целуне отново. Той зарови лице в гърдите й, но тя го избута задъхана и го претърколи върху тревата. Възседна го, впила нокти до кръв в гърдите му. Той извика в припадащия здрач и се загърчи, а Марсела вдигна лице към луната с оголени зъби.

— Моя си — дишаше тежко той, вкопчил ръце в нея. — Моя си.

„Не, ти ми принадлежиш.“ Тя се претърколи върху тревата, увивайки се в раздърпаната си стола. „Домициан. Син на Веспасиан. Какво мога да направя с теб?“

Трябва да действа крадешком, разбира се. Тихомълком, неусетно. Но защо не? Всичките й опити да действа открито — със съпруга си, с брат си, с всекиго — удряха на камък. Пренебрегваха я, обръщаха й гръб или безочливо я тъпчеха. Беше ли успяла някога да постигне своето с честност? Нито веднъж. Само подмолно.

Слънцето се скри зад хоризонта. Звездите грееха в синьо-моравото небе над осветения с факли град. Рим. Градът, видял само през тази година, макар да беше едва пролет, цели трима императори.

„Защо не четирима?“, помисли си безгрижно Марсела.

[1] Пикти — най-древният от известните народи, населявал Шотландия. — Б.пр. ↑

Част трета

Вителий


„Ако бе живял по-дълго… Империята нямаше да стигне да засити апетита ту.“

Йозефус

Глава дванайсета

Април 69 година след Христа — декември 69 година след Христа

Корнелия не успя да възпре усмивката си дори когато Лолия замери огледалото с гребена.

— Това е! — намръщи се Лолия, докато прислужниците шъткаха успокоително и метяха парчетата. — Край! Това е последната сватба. Дано Вителий да се задържи на трона, защото трима съпрузи за една година са предостатъчно!

Лолия продължи да се мръщи и след като прислужниците разчистиха счупеното огледало и започнаха да увиват къдриците й в червения булчински воал. Корнелия се изтягаше на ложето, усмихваше се към тавана от син резбован мрамор и подрънкваше с гривните върху китката си. Носеше светложълта рокля, златни гривни красяха и двете й ръце, а тъмната й коса беше прибрана със златна диадема, опасваща челото й. Свали черното в мига щом чу вестта за смъртта на Отон. В мига щом разбра, че Пизон е отмъстен.

Сега Корнелия вдигна безмълвен тост за това и изгълта до дъно чашата с ечемичена отвара. После стана припряно.

— Дай да ти оправя косата, Лолия. Плитките ти не са наместени добре на тила.

— Както желаеш. Трябва да съм благодарна, предполагам, че изобщо ми говориш.

— Е, разбрах, че не си виновна — отвърна благосклонно Корнелия и намести фибите върху непокорните плитки на Лолия. — Задето подкрепи Отон имам предвид. Все пак идеята да се омъжиш за брат му не беше твоя.

— Не беше — съгласи се лаконично Лолия. — Не очаквай извинение, защото не съм направила нищо лошо.

Погледнаха се за миг в огледалото, с което прислужниците замениха счупеното. Лолия перна един конец от ръкава си с ненужна сила. Корнелия плъзна осеяна със скъпоценни камъни фиба в събраните й червени къдрици.

— Ще присъства ли императорът на сватбеното ти тържество? — промърмори тя помирително.

— Най-добре да дойде — отвърна рязко Лолия. — Дядо похарчи двеста хиляди сестерции за тържеството само защото Вителий обожава деликатесите. Готвачите са изгубили ума и дума.

Корнелия си представи приятното месесто лице на новия император. След победата при Бедриакум Вителий прекоси триумфално Италия, спирайки във всеки град за тържествено посрещане и пиршество. Пролетта беше преляла в мокро, жежко лято, когато Вителий влезе в Рим — вървеше пеша, следван от гордите орли на легионите. Легионерите крачеха в елегантен строй, а германските подкрепления шестваха във вълчите си кожи. Корнелия наблюдаваше съсредоточено как новият император се изкачва по Капитолийския хълм, за да принесе жертва на Юпитер по случай победата — висок мъж с масивни рамене и масивен корем, червенолик, широко усмихнат и леко накуцващ. Едър, недодялан, добродушен любител на спорта, а не вероломен парфюмиран аристократ като Отон.

— Ще дойде ли Диана? — тросна се Лолия. — Много е странна напоследък. Изчезва и се връща цялата в синини. Е, май е по-добре да не идва. Император Вителий подкрепя Сините и няма да е приятно да го наругае в лицето. — Лолия изви глава, за да огледа начервените си скули в огледалото. — Ще дойде ли поне Марсела?

— Не знам. — Корнелия приглади за последно гъстата коса на Лолия и се върна на ложето. — Все още е много умислена след битката при Брикселум.

— Пострадала ли е в битката? — прекъсна я рязко Лолия. — Не ми се стори наранена, когато се върна. И сега не ми се струва. „О, клетата аз, наблюдавах истинска битка.“ Също като инцидента с император Нерон, каквото и да се е случило — удобно оправдание да отбягва всичко, което не й допада.

Корнелия се размърда неловко. Вътрешно споделяше мнението й, но както винаги защити сестра си:

— Не говори така, Лолия.

— Не е ли вярно?

— Не е, разбира се. — Корнелия си спомни последната тържествена вечеря у Гай, последните състезания в Циркус Максимус, последната сватбена церемония на Лолия — Марсела ги пропусна. „Не намирам сили“, оплакваше се Марсела, трепкайки с мигли, и всички побързаха да я насърчат да полегне и да отдъхне. Само че когато Корнелия се осмели да влезе в малкия й кабинет, тя не отдъхваше… а седеше пред бюрото с перо в ръка и с искрящи очи.

— Няма ли да ми разкажеш за Брикселум? — попита я Корнелия. — Ще те разбера… не съм Тулия.

— Няма нищо за разказване — сви рамене Марсела — „твърде енергично“, помисли си Корнелия. — Поредният император умря. Тази година се случва доста често.

— Смъртта на Отон не ме натъжава особено. — Варварско задоволство се надигна в гърдите на Корнелия. — Де да бях с теб в Брикселум! Щях да се изплюя върху трупа му.

— Едва ли — отвърна замислено Марсела. — Той умря доста смело.

— И моят съпруг загина смело!

Съзерцателността на Марсела се изпари с едно мигване.

— Разбира се.

Корнелия погледна безизразното лице на Марсела.

— Да те оставя ли сама?

— Много съм изморена — отвърна бързо сестра й. — След Брикселум…

— След Брикселум ме отбягваш! — сряза я Корнелия и излезе ядосано.

Лолия се взря в огледалото и нареди унило на прислужницата:

— Рубини. Трябва да напомня на Фабий колко съм богата. Само това го интересува.

Тя протегна ръце да закопчаят рубинените гривни около китките й и наклони глава назад да й сложат тежките, падащи до раменете обеци.

— Що за човек е новият ти съпруг? Допада ли ти? — Корнелия пропъди мислите за сестра си и се върна към любезностите. Месеци наред се чувстваше толкова угнетена от скръб, а после — обсебена от отмъстителност, че не й оставаше време за учтиви разговори — и, разбира се, изобщо не разговаряше с Лолия. Сега обаче всичко бе простено. — Генерал Фабий Валент — усмихна се Корнелия. — Дядо ти не е изгубил нито миг да го оплете в мрежите си.

— Дядо не е направил нищо. Фабий душеше за най-богатите наследнички в града и след няколко дни почука на вратата ми. И трябва да знаеш, че дядо не остана доволен — обича да проверява съпрузите ми. Винаги се уверява, че са благонадеждни, преди да стане и дума за сватба. Вителий обаче разрешил на генералите си да си изберат римски невести по свой вкус, та дядо беше с вързани ръце. Аз — също. — Лолия сви рамене. — Е, ако не беше Фабий Валент, щеше да е някой друг.