Колкото и пъти да подхващаше разказа си за битката при Бедриакум, той започваше с тези думи. Четирийсет хиляди загинали. По-късно Марсела разбра, че не са толкова много — може би десет хиляди, но не четирийсет. Никой не знаеше със сигурност. Четирийсет хиляди обаче беше числото, което отекваше в съзнанието й. „Четирийсет хиляди“, съобщи задъханият вестител на император Отон.

Марсела седеше безмълвно сред крясъците и острия смях и преглеждаше бележките си.

„Вителий не беше с войската си. Движеше се назад с подкрепленията. Командирът му нападна призори Плацентия, където генералът на Отон лагеруваше с три кохорти преториански стражи. Преторианците се биха като диви зверове и отблъснаха атаката.“

„Като диви зверове“ — цветисто сравнение, неподходящо за безпристрастна и трезва хроника. Марсела обаче видя как преторианците се завръщат като богове на войната да докладват на императора си в Бедриакум, на няколко мили от бойното поле. Трима офицери донесоха вестта — зашеметени и тържествуващи. Единият беше центурион Друсус Денсус.

— Вителианците побегнаха, цезаре — с ликуващ глас съобщи главният центурион. — Принудихме ги да подвият опашки.

— Ха! — Отон тупна доволно с юмрук по дръжката на стола.

Той не беше поел на поход в оскъдица. В грубата войнишка палатка императорът седеше в собствения си позлатен стол от Домус Ауреа до сребърна кана с любимото си вино. Личният му бръснар го бръснеше два пъти дневно, а личните му музиканти го веселяха. Отдръпнали пръсти от струните на лирите, музикантите му застинаха, любопитни като останалите от многобройната императорска свита да чуят разказа на преторианците. Марсела седеше в дъното на палатката с малкото други жени, придумали съпрузите или любовниците си да ги вземат със себе си, и надигаше глава, за да вижда по-добре.

— Научихме, че Фабий Валент е на няколко дни път от тук, цезаре — докладва Денсус. От рана над лакътя му струеше кръв към пръстите му, но той сякаш не я забелязваше. — С Цецина Алиен са враждували в миналото. Няма да се спогодят и когато обединят сили.

— Да пием тогава за смута в редиците на противника! — Отон вдигна чашата си на фона на буря от въодушевени възгласи.

„В името на безопасността император Отон се премести на няколко мили по-далеч в Брикселум. Отведе значително подкрепление и остави няколко наблюдатели, които да изпълняват ролята на вестители и да му носят новини за битката.“

Един от наблюдателите беше Луций Елий Ламия. Почти не продумваше на Марсела, откакто напуснаха Рим.

— Не е редно жена да наблюдава битка — отсече той, когато тя обяви намерението си да остане с него край бойното поле.

— Съжалявам — рязко отвърна Марсела. — Да не би да ти се стори, че искам разрешение?

Изгледа я с нескрита омраза.

— Заради теб ставам за смях!

Марсела се усмихна.

— Мисля, че го дължиш изцяло на себе си, Луций.

— Ти, своенравна кучко… Ще се разведа…

— Направи го — насърчи го Марсела и се отдалечи. — Междувременно аз ще наблюдавам битката.

Император Отон очевидно се развесели, когато чу молбата й.

— Колко дръзко! — засмя се той. — И какъв късмет, че си се родила в римско семейство, скъпа Марсела. Ако беше дъщеря на пикт[1], щеше да си боядисваш лицето в синьо и да размахваш бойна секира.

— Не, цезаре — поклони се Марсела. — Аз съм само съзерцател.

— Е, опиши стилно поразителната ми победа и непременно ми дай да прочета разказа — потупа я той по ръката. — С удоволствие ще намеря време.

И макар да знаеше, че ще забрави за хрониката й още щом й обърне гръб, жестът му беше толкова неподправен, а усмивката — толкова топла, че Марсела се изчерви от удоволствие. Той отпътува бляскаво за Брикселум, заобиколен от преторианци. Заливаше се от смях и хвърляше зарове с всички млади придворни, които се стараеха извънмерно да му подражават. Марсела чу, че същата вечер отишъл на театър, докато войската му се готвеше за битка няколко мили по-далеч, и целият град се възхитил от самообладанието му. „Вярвам го“, мислеше си Марсела. Представяше си го как се настанява в ложата, обкръжен от сияйните си приятели, парфюмиран, окичен с гривни и съвършено невъзмутим, и как подхвърля монети на актьорите с комедийни маски.

„Генералите на Отон започнаха битката с два легиона, а трети чакаше, ако потрябва подкрепление. В центъра на строя се намираха преторианските стражи.“

Научи имената на легионите по-късно, когато й остана време да сглоби фактите. По онова време бойното поле представляваше просто гъмжило от мъже в ризници и върхове на копия. Отдалеч не различаваше легионерите, но една кохорта мина съвсем близо под хълма, където стояха Луций и другите наблюдатели, и внезапно въоръжените мравки отново станаха мъже. Светли гали с изгорели от слънцето лица, смугли испанци, египтяни с медна кожа, по-тъмни нубийци. Мъже от всички краища на Империята, някога непознати, а сега стълпени в страшна и жестока анонимност.

„След известна суматоха преторианците в центъра се счепкаха с легионите на Вителий. Не хвърляха копия; бореха се щит срещу щит.“

Марсела знаеше, че на бойното поле цари хаос, но смяташе, че отвисоко ще вижда по-ясно. Луций и другите наблюдатели — включително тя самата, въпреки гнева на Луций и презрителните погледи на останалите — се бяха разположили на хълм, сравнително отдалечен от битката. Известно време Марсела успяваше да проследи мъчително бавното движение на двете тълпи мъже, които се влачеха мудно по пътя един срещу друг като китове в родилна агония. После обаче прахолякът от хилядите маршируващи крака се надигна в топлата пролетна утрин и забули всичко в сива пелена, от която долитаха страховити писъци. Не подозираше, че битките са толкова шумни. Железните щитове се блъскаха, мъжете стенеха, олюлявайки се напред-назад в яростни гърчещи се линии, саби се сгромолясваха с трясък върху броните и над всичко се надигаха крясъците на ранените. Превиваха се, жестоко окървавени, превърнали се отново от въоръжени мравки в мъже, падаха и следващата редица запълваше дисциплинирано и разгорещено празнотата…

„По левия фланг Отоновия легион проби линията на вителианците и плени орела им. Вителианците се прегрупираха и отново се втурнаха напред. Заобиколиха легионерите в падината и ги избиха един по един. Генералите на Отон побягнаха, а вителианците пуснаха нови подкрепления. Централният преториански отряд остана сам.“

Сглоби всичко по-късно, разбира се — от хълма Марсела не виждаше нищо. Същата вечер попадна на легионер, един от малцината, спасили се от ужасната касапница по десния фланг.

— Кървава каша — изкоментира той, вперил празен поглед някъде над главата й, без нито да попита, нито да се поинтересува коя е тя и каква е. — Половината от нас имаха приятели от другия лагер. Насочвахме мечовете и осъзнавахме, че с човека отсреща сме делили маса в „Синята русалка“ само преди два месеца. Усмихвахме се смутено и подемахме отново двубоя, докато единият падне. Кървава каша, домина, повярвайте ми.

„С оголени флангове преторианците най-сетне се пречупиха и побягнаха.“

Какво друго да направят? По цялото бойно поле мъжете напускаха строя и побягваха, подхлъзвайки се в локви кръв, препъвайки се в трупове.

— Тръгваме! — просъска й Луций, впил пръсти в ръката й. — Претърпяхме погром. Достатъчно ли видя, кръвожадна кучко?

Изкатериха се в очакващата ги колесница, колесничарят шибна ужасено конете и пое към Брикселум. Отвсякъде го заобикаляха бягащи легионери — прашни, окървавени, изтощени. Неколцина вдигаха ръце и молеха да ги вземат. Едър аквилифер — знаменосец — се изпречи на пътя им, стиснал прокъсания си флаг, разкрещя се и заразмахва юмрук. Само дето не беше юмрук, а окървавен остатък от посечената му ръка. Марсела го мярна само за миг, преди конете да го стъпчат.

„Вителианците не виждаха причина да хранят мъже, които няма да им платят откуп, и хиляди оцелели бяха избити. Други избягаха в Брикселум, присъединявайки се към подкреплението на Отон с надежда за по-добър шанс при нова битка. Останалите се предадоха на Вителий на другата сутрин. Сред тях беше и братът на императора.“

Ставаше въпрос за съпруга на Лолия, който трескаво си пукаше кокалчетата на пръстите и съветваше Отон да предприеме незабавна атака, без да дочаква бегълците от легиона. Позволиха му да живее. Засега. Марсела си помисли, че независимо дали братът на императора ще оцелее или не, Лолия скоро ще има нов съпруг. Пети поред, Фортуна да й е на помощ, а беше едва на деветнайсет.

„В Брикселум все още беше струпана многобройна войска, подсилена от спасилите се от битката. Неколцина съветници на Отон го поощряваха да поведе второ нападение срещу Вителий.“

Луций и Марсела пристигнаха с главоломна бързина в Брикселум, оставяйки далеч назад куцукащите легионери. Проправиха им път през водовъртеж от гръмогласни мъже, цвилещи коне и бдителни стражи и ги въведоха в палатката на Отон. Един поглед към изопнатото му лице подсказа на Марсела, че не са първите, донесли новини за поражението, но Луций се поклони и докладва.

— Благодаря, Луций Елий Ламия — каза Отон и махна на роба да му долее вино.

Вдигна чашата, без да трепне; по лицето му витаеше бегла усмивка, но очите му бяха обърнати навътре като празния поглед на статуя. Последваха часове на очакване. Марсела знаеше, че мястото й не е там, сгушена в ъгъла, но никой не се сети да я отпрати. Видя как вътре докуцука центурион Друсус Денсус, притиснал с топка дрипи раната върху врата си. Последният пратеник падна ничком и обяви, че четирийсет хиляди мъртъвци осейват бойното поле. Около позлатения стол на императора изригна вулкан от викове.

„Император Отон изслуша спокойно всички съвети, преди да вземе решение. След това…“

Тук разказът на Марсела секваше.

— Не скърбете, приятели — разпери длани Отон. — Аз реших.