Учеше я да кара колесница с четири спокойни разноцветни скопени жребеца.

— Бавни са — възрази Диана първия път, щом ги видя.

— Ще стигнеш и до нещо по-бързо — Лин й подаде овехтял кожен шлем, — ако те бива.

Само след един къс следобед той изостави учтивото „домина.“ Корнелия би се ужасила, но Диана нямаше нищо против. Любезните обръщения не бяха необходими за Лин — тайнствената му външност и без това държеше на разстояние всички.

— Искам да се науча да карам колесница — сподели му откровено Диана, преди той да се измъкне от императорската ложа след игрите. — Ще ме научиш ли?

— Защо искаш да се научиш? — полюбопитства Лин. — Не можеш да се състезаваш.

— Не — поправи го Диана. — Нямам право да се състезавам, защото не допускат жени. Но това не означава, че не мога. Ще знам, че мога, макар другите да не знаят. — Тя скръсти ръце и го погледна решително. — Виж. Ще спя с теб, ако ме научиш.

— Не е необходимо да отиваме толкова далеч — меко отвърна той. — Ела утре.

Диана не разбра защо се съгласи, но й беше все едно. Най-после щеше да се научи да управлява колесница. Като истински колесничар.

Показа й как да пази равновесие в клатушкащата се колесница, как да овързва тежките поводи около кръста си, как да балансира с тежестта си напора на конете. Разбра колко сила се изисква да насочваш конете по тесния завой и да поддържаш посоката и пламна от унижение, когато при първия опит излетя от пистата сред фонтани от кал.

— Отново — извика Лин.

Крачеше по калта край пистата, скръстил ръце зад гърба, и подвикваше указания. От косата му се стичаха капки, а черното куче го следваше неотлъчно. Сред локва кал Лин изглеждаше по съвсем същия начин, както в императорската ложа под златните слънчеви лъчи — спокоен, сдържан, недостъпен. Диана си помисли, че ще се уплаши, ако изражението му се промени.

— Надбягванията с колесници са опасни — предупреди я той първия път, когато излетя от завоя, и безучастно превърза ожулените й ръце. — Счупиш ли си врата, няма да се извинявам на семейството ти.

— Хвърли тялото ми в конюшнята на Сините — предложи разсеяно Диана, оглеждайки разкървавеното си коляно. — Ако извадим късмет, ще ги набедят за убийци.

Лактите и коленете й се покриха със струпеи, бедрата й почервеняха от блъскане в предната стена на колесницата, а овързаните поводи очертаха постоянен колан от тъмни синини около кръста й. В края на дългите следобеди слизаше от колесницата, краката й се подгъваха, ръцете й трепереха под тежестта на сбруите, когато разпрягаше кротките жребци и поемаше, олюлявайки се, към къщи.

— О, красавци мои, напредвам добре! — шепнеше тя, когато се отбиваше при своите Анемои в конюшнята на Червените. Четирите огнени жребеца пъхаха нетърпеливо муцуни в шепите й, защото вече я познаваха добре. — Де да можех да ви подкарам в истинско състезание!

Сънуваше понякога как носи червена туника с избродирани златни пламъци около врата, как се изправя в колесницата с изрисуваната глава на огнения бог и пришпорва четирите си огнени стихии към победата. Как държи победната палмова клонка — тези прости листа, които дори не натежават в дланта, но значат всичко.

Знаеше, разбира се, че никога няма да подкара Анемоите или да стисне палмовата клонка. Млади мъже от патрициански семейства понякога се състезаваха по арените, ако семействата им не ги бяха изпратили в легионите или в Сената, или на някое друго престижно място, но жени от никоя класа не стъпваха на арената.

Е, поне се научи да кара колесница.

— Вече мога да управлявам по-бързи коне, нали? — опита се да придума Лин.

— Твърде дребна си за по-бърз впряг.

— Напротив! Укрепнах! — Тя улови дланта му и я стисна с всички сили.

Въпреки кожените ръкавици ръцете й загрубяха като рога. Твърди като дланите на Лин.

— Ще си помисля — отвърна с бегла усмивка британецът.

Обнадеждена, Диана поведе жребците към конюшнята. Освободи ги един по един и надникна в съседното отделение.

— Помона лежи.

— Помона? — извика Лин от другия край на конюшнята, където окачваше сбруите.

— За разлика от теб аз измислям имена на конете. Червеникавокафявата кобила с бялата муцуна — време ли е да ражда?

Той приближи с тихите си дълги крачки, влезе при бременната кобила и клекна до нея. Тя изви очи към него, когато прокара длан по подутия й корем.

— Така изглежда.

Диана погледна небето навън, вече сумрачно притъмняло. Обикновено се прибираше у дома след обучението, но сега застана до ограждението и се облакъти върху гредите.

— Да помогна ли?

— Дръж й главата. Непрекъснато се опитва да стане.

Диана влезе при него и коленичи в сеното, уловила муцуната на кобилата.

— Шшш… — зашепна й успокоително, а Лин свали туниката и гривните си и заопипва сръчно утробата й.

— Жребчето се е обърнало лошо — прецени той. — Винаги ражда трудно. Дръж я, докато оправя положението.

— Да, сър — отдаде чест Диана и той й се усмихна.

Тя приседна до кобилата и й зашепна тихо.

— О… — последва миг търпеливо опипване. — Така е по-добре. Остави я да напъне.

Лин изплакна ръката си във ведро с вода и нахлузи туниката през глава. По цялото му тяло личаха стари белези — прорез през лявата ръка, кратер върху едното рамо, зараснала пробойна рана от копие върху смуглите ребра. Колко странно, че бе прекарал младостта си на бойното поле и бе убивал римляни рамо до рамо с баща си. „Радвам се, че са го заловили. Иначе нямаше да имам Анемои и да се науча да карам колесница“, помисли си Диана. „Но по-добре да не му го казвам.“

Зачакаха в уютно мълчание: Диана дъвчеше сламка, Лин стоеше със скръстени ръце пред гърдите.

— Не бива да замръкваш тук — погледна той към здрачаващото се небе отвън. — Близките ти няма да останат доволни. Навремето се разправяше, че щом слънцето залезе, татко похапва млади девойки за вечеря. Сигурно съм наследил репутацията му.

— Не ме е страх — усмихна се тя. — Колко остава, докато се роди жребчето?

— Малко. — Лин прокара огрубяла длан по муцуната на кобилата, просната върху сеното до крака му. — Семейството ти може би не ти създава главоболия, но не ми се иска разяреният ти баща да ми конфискува къщата и конете, твърдейки, че съм изнасилил дъщеря му и после съм я хвърлил в пастта на някой друид.

— Баща ми се разярява само ако му се счупи длетото — уточни Диана. — Както и да е… Така или иначе не съм целомъдрена.

— Някой колесничар, предполагам? — Той поклати глава. — Римските домини са много интересни. В целия град няма нито един истински войник, та се надпреварват за всяко подобие, попаднало им пред очите.

— Прояви малко уважение, велики предводителю на бунтовници! — изсумтя Диана. — Не беше колесничар, а потен преторианец. Вонеше на бира и издържа колкото да се свари едно рохко яйце.

— А! — Кратко мълчание. — Надявам се семейството ти да го е хвърлило на лъвовете.

— О, семейството ми не знае. Не е тяхна работа.

След метежа на Отон тръгна да търси главата на Пизон и в крайна сметка я намери у един преториански страж. Наложи се да я откупи, но той не искаше пари.

— Беше въпрос на чест… Горе-долу — проточи Диана, забелязала втренчения поглед на Лин. Не разбираше защо откровеничи с него, след като никой от близките й не знае, но продължи: — Аз взех решението. Затова не засяга семейството ми.

Само щяха да вдигнат ненужна врява. А така сянката на Пизон най-сетне намери покой и Корнелия се умиротвори. Струваше си в края на краищата.

— Друидите наистина ли ядат хора? — попита Диана.

— С имелови филизи. Гледай! Кончето!

Кончето се хлъзна в света — безкрайни крака и лепкава грива.

— Имаш си хубаво жребче! — възкликна Диана, докато Лин го подсушаваше с наръч сено. — Червено-кафяво. Ще го поискам за Червените.

— Почакай първо да изсъхне.

Жребчето се озърна с ококорени очи, когато майка му го подуши.

— Това е по-приятно дори от състезанията — усмихна се Диана.

— Любимата ми част.

Лин приклекна отново. Жребчето се помъчи да се вдигне на крака, а кобилата го побутна окуражително. След половин час то стана, олюля се нестабилно, но се задържа право, а мъхнатата му кожа поизсъхна.

— Определено червено-кафяв — заяви Диана.

Лин се изправи.

— Да го оставим с майка му.

Излязоха навън, сподиряни от черното куче. Вече се беше стъмнило и нощта беше топла. Звездите най-сетне грееха, неприбулени от облаци, и Лин вдигна глава към тях. Диана се почуди дали изглеждат различно от звездите, под които е отрасъл.

Докосна го по ръката.

— Утре?

— Утре.

Баща й не забеляза колко е закъсняла за вечеря, но той никога не забелязваше. Диана подозираше, че е странен баща, но и тя се смяташе за странна дъщеря. По-скоро бяха като жребец и кончето му — кръвно родство и известна привързаност, ала не биха си помислили да се месят в живота си. Странно или не, това ги устройваше.

— Имало е битка — уведоми я мъгляво баща й. Светлата му коса беше покрита с мраморен прах след деня в ателието. — Някъде около Бедриакум, казват.

— Нима? — възкликна Диана, чудейки се без особен интерес къде се намира Бедриакум, и изкачи тичешком стъпалата до стаята си, за да си преброи синините.

Погледна се в огледалото от полирано сребро и не видя момичето от свила — Корнелия Кварта, ухажвана от половин Рим. Видя девойка в стара вълнена туника, прокъсана на коляното, коса, заплетена в нехайна плитка, спускаща се по гърба, лунички край носа и ръце, осеяни със синини. Девойка, мечтаеща не за съпруг, а за пестеливите похвали на размирен вожд, превърнат в дресьор на коне. Погледна в огледалото и видя колесничар.

Глава единайсета

Четирийсет хиляди загинали.