Корнелия успя да се усмихне и му позволи да я издърпа по-навътре в носилката.

— А морските сили на императора? — прошепна тя. — Ще наклонят ли везните?

— Разбира се — той впи устни в сгъвката на лакътя й и спусна завесите. — Императорът иска да атакува Нарбонензис.

— Нарбонензис? — Корнелия съумя да не отскочи назад, когато устните му си запроправяха път нагоре по ръката й и стигнаха до врата. Светлината се процеждаше мъглива и водниста през копринените завеси. „Дали наистина не съм в подводен свят?“

— Нима? Кога?

— Юпитер знае! Дай ми целувчица…

Корнелия извърна лице и устните му засмукаха врата, вместо устата й.

— Защо Нарбонензис? — попита тя и го погали по тила.

— За да всее смут в Галия, естествено. Да забави армията на Вителий, която се движи на юг. Смъкни се по-надолу…

С усилие на волята тя се застави да лежи неподвижно, докато той смучеше врата й и издишваше винени изпарения в ухото й. Отдръпна се със звънлив смях, когато ръката му се заигра с гърдите й.

— Не тук… сестра ми ще ме търси.

— Ще дойдеш в театъра тази вечер, нали? Да си уредим среща после в Градините на Азиатик? — Прокул се пльосна по гръб, стисна ръката й и я плъзна нагоре по бедрото си под туниката. — Не би ме изпратила на смърт без подобаващо сбогуване, нали?

— Ще видим — Корнелия му се усмихна възможно най-обнадеждаващо, въпреки че в гърлото й се надигна жлъчка, и отдръпна длан, преди да докосне… каквото и да било. „Мрамор. Бъди мрамор.“ — Вдовица в моето положение… Разбирате…

— Естествено, естествено. Центурионе! — Прокул промуши ръка през завесите и щракна с пръсти. — Изпрати тази дама до дома й.

Сините завеси се разтвориха. Корнелия срещна кестенявите очи на центурион Друсус Денсус и тутакси извърна поглед.

— Да, префекте! — отдаде сковано чест центурионът.

Префектът махна разсеяно с ръка и нареди да му долеят още вино. Друсус Денсус протегна десница да помогне на Корнелия да слезе от носилката и горчилката отново се надигна в гърлото й.

— Марсела! — извика тя, но Марсела наблюдаваше съсредоточено строевата подготовка на преторианците. Несъмнено си водеше записки за следващата си противна хроника. — Марсела, да се прибираме у дома!

— Ти върви — разсеяно й извика тя, а вятърът развя светлокафявата й коса. — Аз ще дойда след малко.

Корнелия се усмихна сдържано на Денсус. Възможно най-сдържано, разбира се.

— Не е необходимо да ме придружаваш, центурионе.

— Изпълнявам заповед на префекта, домина. Улиците гъмжат от войници. Не е безопасно. — Той махна с ръка за носилка, но Марсово поле вече гъмжеше от носилки, все заети, разбира се. — Ще стигнем по-бързо пеша.

— Както кажеш.

— Вие… — заковал поглед над главата й, той безмълвно посочи към рамото й.

Корнелия сведе очи и забеля за, че брошката на черната й роба се е смъкнала, разгалвайки червен белег от пиявичестата уста на префекта. Дръпна нагоре черния вълнен плат и усети как гърдите й все още са неприятно изтръпнали от грубите ръце на префекта. „Струва си“, напомни си тя. „Всяка информация, която ще ни помогне да сразим Отон, е безценна.“

Центурионът й проправи път през Марсово поле към по-тихата улица отвъд парадната арена. Тази сутрин пак валя, затова навсякъде се бяха образували кални езерца. Корнелия се надяваше центурионът да изостане, но той вървеше редом до нея с развяна червена мантия.

— Иде още дъжд — вдигна той глава към небето, когато навлязоха във Форум Романум. На запад се скупчваха буреносни облаци, черни като въглени. — Небесата са разгневени.

— Центурионе — рязко го прекъсна Корнелия. — Дължа ти извинение.

Лицето му се изопна.

— Отношенията ви с префект Прокул не ме интересуват, домина.

— Наистина! — Тя спря пред колоните на базилика Емилия. — Как се осмеляваш? Нямах това предвид.

— Домина, аз…

Край тях изтрополи каруца и каруцарят наруга мулетата. Колелата вдигнаха кални фонтани и двамата отскочиха встрани. От устата на Денсус излетяха няколко войнишки ругатни, преди да се усети.

— Съжалявам, домина.

— Няма нищо.

Тя бръсна една кална пръска от ръкава си. Продължиха през Форум Романум покрай базиликата. Две проститутки с шафранени перуки и в тъмни роби заподвикваха насмешливо на Денсус, но замълчаха под свирепия му поглед.

— Дължа ти извинение за думите, които изрекох, когато беше болен. — Корнелия не отлепяше очи от улицата пред тях. — Не биваше да ти крещя. И не биваше да те отбягвам на увеселението в Златния дом, когато се опита да ме заговориш. Сгреших.

— Не успях да защитя съпруга ви!

— Не си виновен.

Корнелия усети как лицето й поаленява при спомена какво му наговори тогава. Държа се истерично, истерично и срамно като плебейка. От това се срамуваше повече, отколкото ако той беше видял как я опипва онзи пиян простак, наричащ се префект. Имаше оправдание, макар Денсус да не го знаеше. Ала не беше оправдано, потомък на рода Корнелий да се държи като плебей.

— Не е необходимо да се извинявате, домина.

— Тогава да не го споменаваме повече.

Продължиха мълчаливо напред. Центурионът й протегна ръка за помощ да прескочи широка канавка. Корнелия я пусна бързо. Призляваше й от червената му мантия и от шлема е пера. Все още й се повдигаше при вида на преторианските стражи.

„Но за това не е виновен той.“

Думите обаче не значеха нищо. Дължеше му извинение, ала не беше искрена.

— Възстанови ли се от раните? — Гласът й прозвуча сърдечно, но официално.

— Да, домина.

— Радвам се, че императорът те е възнаградил за предаността.

Пренебрегна протегнатата му ръка и прескочи сама прелялата канавка.

— По-добре да не беше го правил.

— Не разбирам?

— Преторианската стража не струва много напоследък — кратко отвърна той. — Знаете ли какви са задълженията ми, домина? Водя жени при префект Прокул.

Корнелия се изчерви. Намираха се в подножието на Палатинския хълм — оставаха само няколко пресечки.

— Той е лош човек — обади се Денсус. — Надявам се, че знаете.

Корнелия ускори ход. Няколко пресечки не беше достатъчно близо.

— Ще ти бъда благодарна, ако не…

— Ще бъда искрен, домина — той се обърна към нея със стиснати челюсти. — Сигурно се опитвате да защитите семейството си. Или си търсите нов съпруг. Може би сте самотна. Не ми влиза в работата.

— Наистина! — прекъсна го гневно Корнелия, но гласът на центуриона, кален в строеви подготовки, я надвика.

— Префект Прокул приема нова жена всяка нощ. И проститутки, и благороднички.

Корнелия стисна зъби, за да възпре горчилката, напираща в устата й. Още усещаше грубите устни на префекта върху врата си.

— Сутрин не помни имената им, мадам, каквото и да им обещава нощем — продължаваше упорито Денсус. — И никога не пожелава някоя втори път, независимо колко го умоляват. Смее се и ги нарича „нагли кучки“, ще ме прощавате, и поръчва други.

„Не!“ Горчилката се надигна като вълна. „Не! Бъди мрамор!“

— Каквото и да целите — сигурност, компания или социално положение, — намерете си по-добър мъж. И на собствената си сестра бих казал същото. Опознах сенатор Пизон добре и смятам, че и той би искал да ви предупредя…

Името му го отключи — името на съпруга й и белезите от другия мъж върху врата й. Корнелия се преви и повърна в канавката. Повръщаше отново и отново, впила пръсти в гърлото си. Олюля се и Денсус я докосна по рамото.

— Домина…

— Не! Стига си повтарял колко съжаляваш!

Корнелия отблъсна ръката му и си избърса устата. Чувстваше се омерзена и унизена, разтреперана и непотребна. Раздробени парчета мрамор, които не успява да сглоби. „Не ме съди“, прошепна несвързано на Пизон, „не ме съди. Правя го за теб.“ Но не можеше да го обясни на този обикновен войник. „Нямаш право да говориш от името на съпруга ми, Денсус.“

— От тук ще се прибера сама. — Корнелия изопна рамене и непоколебимите кестеняви очи се изравниха с нейните. — Сбогом, центурионе.

Обърна се и заизкачва тежко павирания склон покрай имението с груби колони от син мрамор към изискания дом на семейство Корнелий, който напусна като младоженка и където се върна вече вдовица. „Правя го за теб, Пизон.“ Вдъхна дълбоко студения въздух и крайниците й отново натежаха. Галатея наопаки — разтреперана плът, превърнала се с усилие на волята в студен мрамор.

Обърна се само веднъж пред портата на къщата, когато робите я отвориха, и видя Денсус в подножието на хълма. Чакаше да се увери, че ще се прибере у дома невредима. Загрижеността му не означаваше нищо. Нищичко.

Корнелия огледа лекьосаната си роба и вдигна очи към иконома.

— Произшествие с канавка — поясни тя. — Съобщете на домина Тулия, че веднага отивам в банята.

Братът на Вителий щеше да се зарадва на последните новини, които научи от префекта.

— Закъсня — поздрави Лин ап Карадок.

— Каза по пладне — примигна Диана.

— По пладне вчера.

— Вчера валеше.

— Колесничарите не се боят от дъжда.

— Да. Съжалявам.

Идваше всеки ден, учейки се да благославя дъжда, който отново се изливаше над Рим. Небесата се разтвориха, макар и по-милостиво отпреди, и баща й се затваряше в ателието по цели дни, заобиколен от длета и мраморни късове, а всички останали бяха твърде заети да следят кога тръгва и кога се прибира Диана. Императорът замина с армията си и с Марсела; Тулия се вайкаше от калта по подовете й; Корнелия пишеше писма от сутрин до вечер. Диана беше свободна.

Подкупи един от робите на баща си да я придружава до конюшнята отвъд градските стени. Изкачваше сама калния хълм и пристигаше стоплена, задъхана и подгизнала. Влизаше усмихната в конюшнята, приглаждаше с ръце мокрите си коси и Лин й подхвърляше четири юзди.