— Не всички са красиви — Марсела изгледа набит сенатор в къса бродирана туника — мода, наложена от Отон, но пагубна за по-възрастните. — И не всички са остроумни — добави тя, дочула края на особено измъчена епиграма.

— Какъв е смисълът тогава?

Диана се обърна към статуята на коня и се покатери пъргаво върху нея. Седна странично върху мраморния гръб. Хладният вечерен бриз подхвана ефирната й бяла рокля и разголи коленете й, но тя продължи да размахва крака, пренебрегвайки втренчените погледи.

— Диана — тросна се Марсела. — Слизай от там. Винаги ли трябва да си център на вниманието?

— Все ми е едно. — Диана се приведе да вземе чаша вино от императорски роб, твърде изискан да покаже изненада. — Правя каквото си искам.

— Колко мило от твоя страна.

— Диана! — просъска Тулия, втурнала се към тях с подскачащи къдрици. — Слизай от там! Не виждаш ли как те зяпат!

— Нека зяпат — ухили се Диана.

— Разгалваш крака на публично място като робиня… Що за идея?

Диана се пресегна, изхлузи сандалите си със златни каишки и ги провеси през мраморното ухо на коня.

— Върви си — посъветва тя Тулия — или ще съблека всичко.

— О, домина! — възкликна подпийнал трибун и обгърна Тулия през рамо. — Не си отивайте!

Гостите наоколо подеха думите му в пиянски хор.

— Гай! — Тулия отблъсна трибуна и гневно се отдалечи.

Диана се облегна на мраморния конски врат и вдигна лице към звездите.

— Пожела ли си нещо? — не се сдържа да попита Марсела.

Необуздана девойка върху статуя — толкова красиво! „Толкова красива, че всичко й се разминава безнаказано.“

— Пожелах си промяна.

— Промяната настъпи. Щом Пизон и Галба умряха, светът се килна. Не го ли усети?

— Животът на Корнелия се промени може би — сви рамене Диана, вперила очи в небето. — И на Лолия. Но не и моят.

— Тогава го промени — подхвърли й Марсела през рамо и се отдалечи. — Ти поне можеш.

И нейният живот не беше променен, но той и без това никога не се променяше. „Независимо колко се старая.“

— Чух, че Луций ще придружи армията на север като наблюдател! — стисна я Корнелия за ръката. — Вярно ли е?

— Да — сви рамене Марсела. — И недей да ми се сърдиш, задето Луций работи за Отон. Знаеш, че би се съюзил с всеки, готов да му предложи по-висок пост.

Корнелия сякаш не я чу.

— Излага се на опасност. Не се ли тревожиш?

— О, едва ли ще е толкова опасно. Луций не поема рискове за нищо на света. Освен това Отон няма да бие много път, защото Вителий напредна далеч на юг. Двете армии ще се срещнат някъде на север, ще последва битка и толкоз. Отон тръгва с осем хиляди войници. Предполагам, че ще спечели.

— Толкова много? — Гласът на Корнелия прозвуча остро. — Не знаех.

— Това е Несий! — заяви Домициан. Сляп за намръщените лица на Корнелия и Марсела, той дръпна пред тях закръгления млад астролог в роба, осеяна с лъскави символи. — Препоръчах го на императорския иконом, когато императорът търсеше астролози, за да предсказват бъдещето на гостите му. Несий, моята Марсела не вярва, че никога не грешиш! Кажи какво й готви съдбата, за да я убедиш…

Младият астролог имаше пъргави светли очи и отработена професионална усмивка — усмивка, която потрепна за миг, когато се приведе над ръцете на Корнелия и Марсела.

— О, добри ми домини. За мен е чест да тълкувам такива прекрасни длани. — За радост на Марсела последва известно загадъчно мърморене. — Домина Марсела, гответе се за дълго пътуване. Много скоро при това… Домина Корнелия… — продължи Несий, поемайки неохотно подадената длан. — Сърцето ви е разбито, но не се безпокойте! Идва мъж, който ще облекчи раните. Много скоро. А сега ме извинете. Фортуна ме зове другаде.

Очите му се спряха за миг върху Корнелия и Марсела, после той изчезна припряно в тълпата.

— Виждаш ли? — усмихна се Марсела на Домициан. — Шарлатаните веднага разпознават циници като мен. „Дълго пътуване.“ Не успя ли да измисли нещо по-оригинално?

— Несий не е шарлатанин! Каза, че ще стана велик генерал и принц на Рим и…

— Десетки пъти са гадали бъдещето ми — намеси се Корнелия горчиво. — И никой не спомена, че ще овдовея. А сега трябва да ликувам, защото ще срещна незнаен мъж?

— Ако беше вдовица, щях да те поискам за жена. — Пръстите на Домициан се впиха жадно в ръката на Марсела, а Корнелия поклати замаяно глава и се отдалечи. — И да си само моя.

— Едва ли ще успееш да ме вместиш в люлката си — пошегува се Марсела.

— Не съм дете! — ядоса се той. — Не ми се подигравай!

Падна мрак, а виното продължаваше да се лее. Под съвършено оформените корони на дърветата грейнаха нови златни глобуси. Отон събираше всички погледи — ярко слънце, заобиколено от бледи луни. Несий тълкуваше длан след длан за радост на закръглените матрони с белосани лица. Лолия следваше надлежно новия си съпруг, а Диана се издигаше над всички върху мраморния си кон — като богиня в лунна колесница на небесния свод. Гай се опита да я нахока, ала точно в този момент трупа акробати заподскача на фона на барабанен ритъм и Диана сви длан като фуния около ухото си, преструвайки се, че не го чува. Той се отдалечи с въздишка.

— Винаги наблюдаваш всички — сбърчи чело Домициан.

— Това умея — отвърна Марсела.

Корнелия се беше върнала до колоната си — с изопнато, гневно лице, цялата в черно — и въртеше сковано гривната от злато и абанос около китката си. Един преторианец поизправи рамене и приближи до нея — центурион Друсус Денсус, очевидно оздравял, въпреки че все още изглеждаше изтерзан. Каза нещо на Корнелия или поне опита, но тя го загърби и се отдалечи. „Значи Отон е върнал галантния центурион на служба“, помисли си Марсела. „Добре е, че понякога възнаграждават предаността.“

— Центурионе! — извика му сърдечно тя, когато мина, накуцвайки, край нея. — Радвам се, че си се възстановил от раните.

Той я погледна объркано.

— Съжалявам, домина… Познавам ли ви?

— Спаси ми живота.

Той я изгледа неразбиращо. Марсела го бе посетила да му благодари, но тогава той лежеше сънено върху леглото, унесен от маковата отвара, и явно не я помнеше.

— Аз съм Корнелия Секунда — впусна се в обяснения тя, а Домициан се намръщи ревниво, че заговаря друг красив мъж. — Сестрата на домина Корнелия. Ние сме четири — ти ни спаси пред храма на Веста. Братовчедка ми Лолия е ей там, а Диана е онази върху статуята.

Лицето му се проясни.

— Помня домина Диана… косата й… — той посочи къдриците от бяло злато, които се бяха изплъзнали от златните гребени и се спускаха по мраморната грива на коня. — Само че тогава беше окървавена.

„Помни Диана, разбира се.“ За кой ли път Марсела потисна обзелото я раздразнение.

— Върна ли се вече на служба? — попита тя, забелязала колко сковано се покланя.

Носеше червено-златното преторианско снаряжение — твърде протоколно за увеселение.

— Не, гостенин съм.

— От кога гостите носят оръжие? — вметна Домициан.

— Така разбират какъв съм — Денсус кимна над чашата си с вино към пъстрата тълпа около Отон. — Сложа ли си туника и парфюм, ми се подиграват, че се опитвам да им подражавам. Със снаряжението съм в безопасност.

Значи центурионът също се числеше към особняците на Отон. „Бивш бунтовник, който развъжда коне, и единственият верен воин в Рим“, помисли си Марсела. „Превърнати в зрелища на императорските пиршества.“

— Ще участваш ли в похода срещу Вителий?

— Да. После… — той сви широките си рамене. — Може би ще се оттегля от преторианската стража.

— Защо? Нямаш причини да се срамуваш.

— Провалих се, домина. Сестра ви Корнелия… ми го заяви ясно.

— Империята се нуждае от хора като теб.

— Безсмислено е. Всичките ми другари станаха предатели заради парите на Отон. Не го виня, че ги подкупи, но те не биваше да се продават. А сега ме канят да играем зарове, да ходим заедно на баня и да гоним фустите по кръчмите. Все едно нищо не се е случило.

Пресуши чашата с вино. „Не е първият пиян тази нощ“, отбеляза си наум Марсела. Погледна я, без да я вижда, и в очите му просветнаха сълзи.

— Богове, каква бъркотия! — възкликна той.

— Наистина — съгласи се Марсела.

— Върви си! — отпрати го грубо Домициан. — Тя не разговаря с пияници.

Денсус се отдалечи нестабилно.

— Защо го направи? — попита Марсела.

— Защо разговаряше с него? Той е най-обикновен войник!

— Но ми спаси живота.

— И аз щях да те спася, ако бях там — промърмори Домициан.

„Кулминацията на вечерта ми“, рече си Марсела, „флирт с осемнайсетгодишно момче.“

Погледна неволно към Лолия, която се смееше с приятелите си; Диана клатеше крака върху гърба на мраморния си кон; Корнелия излъчваше непоклатимо достойнство до колоната си и се взираше ледено в поддръжник на Отон, опитал се да я заговори. „Винаги им прощават всичко. И на трите. Но не и на мен.“

— Невидимата Марсела — изрече гласно.

Нито привилегирована съпруга като Лолия, нито глезена дъщеря като Диана, нито дори скръбна вдовица като Корнелия — само нежелана съпруга, прехранваща се от подаянията на брат си. Положението щеше да е различно, естествено, ако беше красива като Диана или богата като Лолия, или отдадена на мъката си като Корнелия — богатството, красотата и скръбта винаги предизвикват снизхождение. „Но ако аз започна да спя с роби, да замерям вратата с вази или да се катеря по статуи, ще ме опекат жива.“

— Какво разгневено лице! — развеселено отбеляза император Отон, когато Марсела се поклони пред него. — Не идваш да ме кориш за поста на съпруга си, нали? Предложих му да остане в града…

— И той отказа — Марсела се изправи и погледна императора в очите. — Тоест, цезаре, все още ми дължите услуга?