— Бледосинята е твърде семпла — възрази Корнелия. — Не искаш ли да те забележат?

— Че кой ще гледа мен?

Марсела надяна бледосинята стола[1], потрепервайки от ноемврийския хлад, нахлуващ в стаята въпреки спуснатите кепенци.

— Всъщност никой няма да обърне внимание на булката. Всички ще гледат теб — бъдещата императрица на Рим.

— Глупости.

Корнелия завърза сребърния пояс около кръста на Марсела и лека усмивка затрептя върху устните й.

— Ако са глупости, защо си се облякла така?

Марсела измери с очи сестра си от главата до петите.

Корнелия Прима, на двайсет и четири, с три години по-голяма от нея и най-възрастната от четирите братовчедки, които всички наричаха събирателно „Корнелиите“, единствена нямаше прозвище. Строго елегантната й фигура бе облечена в кехлибарена коприна, носеше огърлица от топаз, а къдравата й махагонова коса обрамчваше като диадема овалното й лице с класически черти като на статуя. Сериозното й изражение също напомняше статуя. При всяка усмивка от двете страни на устата й се появяваха дълбоки трапчинки, но тя отдавна бе решила, че трапчинките не са изискани. Усмихнеше ли се, заприличваше на сестрата, помагала на Марсела да крадат сладкиши от кухнята. Сериозна, Корнелия напомняше досущ статуя на Юнона.

— Изглеждаш много царствено.

— Не достатъчно. О, защо не израснах висока като теб? — оплака се Корнелия и се взря в огледалото. — Ами фигурата, носът ти! Моят чип израстък просто не е изискан!

— Не е императорски, искаш да кажеш?

— Не го изричай гласно! Ще урочасаш Пизон.

— Къде е той между другото?

Марсела я избута и застана пред огледалото. Вдигна бързо косите си на тила и се протегна към кутията със сребърни фиби.

— Ще дойде по-късно. С императора. — Гласът на Корнелия прозвуча съвсем нехайно, но Марсела вдигна вежди и тя поруменя. — Дали ще го обяви днес…?

Марсела не си направи труда да попита за какво става дума. Всички в Рим знаеха, че император Галба се нуждае от наследник. И всички в Рим знаеха колко високо император Галба цени съпруга на Корнелия — Луций Калпурний Пизон.

Ноемврийското утро синееше студено. Дъхът на Марсела излетя на бели облачета във въздуха, когато слезе от носилката пред откритото светилище на Юнона и се присъедини към вече събралите се гости на сватбата. Корнелия беше отишла да помага на младоженката, стиснала в ръка острието на копието. „Да видим дали този път ще подейства по-добре“, помисли си Марсела и се скри сред група братовчеди, отбягвайки брат си и противната му нова съпруга. Пред светилището чакаше младоженецът с антуража си. Марсела отбеляза мълком, че не е апетитна гледка — петдесет и седем годишен, плешив, сбръчкан и изцъклен… но много високопоставен — консул и съветник на император Галба. Всички съпрузи на Лолия бяха високопоставени. „Най-богатата наследничка в Рим може да си позволи да избира.“

В студения въздух най-сетне се понесоха едва доловими трели и гостите се оживиха. Свитата на младоженката пристигаше — флейтистите свиреха, робите хвърляха цветя по улицата. Ето ги: гордия дядо на Лолия, роден роб, а сега най-богатия човек в Рим, накичен с празничен венец върху перуката, къдрокосо момиченце като кукличка — дъщерята на Лолия от първия й краткотраен брак — усмихнато в прегръдката на прадядо си… Корнелия, царствена като императрица, повела младоженката за ръка към новия й съпруг, и самата невяста в дълга бяла туника — Корнелия Терция, позната на всички като Лолия. Всепризнато не най-красивата от четирите братовчедки, но с овална брадичка и страстни устни, които изглеждаха едва ли не подпухнали, и с весели гримирани очи. Буйните й къдри, в които Корнелия надлежно бе затъкнала острието от гладиаторското копие, за да й осигури семейно щастие, този месец бяха боядисани в яркочервено и грееха в шеговита дисхармония с огненочервения булчински воал. Очертаното с черна линия око на Лолия смигна пътьом на Марсела, която сподави напушилия я смях.

Корнелия постави дланта на Лолия в ръката на сенатор Флакус Виний и застана сред гостите.

— Не е необходимо да ми отговаряш — промърмори й Марсела. — Нали не пропусна да обясниш на Лолия как, когато слага червеното було, е момиче, а когато го свали, ще стане жена?

— От къде си толкова сигурна? — прошепна й Корнелия, докато жрецът припяваше какви добродетели изисква бракът.

— Държа същата реч преди моята сватба. Трябва да си обновиш материала.

— Е, участвам в свитата й. Длъжна съм да я подготвя за предстоящото.

— На деветнайсет е и това е третият й съпруг. Повярвай ми, знае какво й предстои.

— Шшшт!

— Quando tu Gaius, ego Gaia…

Застанали ръка за ръка пред олтара, Лолия и сенаторът заповтаряха ритуалните думи.

— На моята сватба едва успях да изрека клетвата от вълнение — прошепна Корнелия и Марсела долови усмивката в гласа й.

— На моята си повтарях непрекъснато, че трябва да се събудя, защото това не може да е истина.

Лолия и сенатор Виний си поделиха ритуалната торта, седнали на високи столове, инкрустирани със злато. Рубините на Лолия блещукаха — гривни на двете китки, брошки на двете рамене, дълги обеци и огърлица около врата.

— Дядото на Лолия я отрупва с подаръци на всяка сватба — удиви се Марсела. — Татко ми подари само поздравително писмо, изпратено с четиримесечно закъснение от Галия. И не помнеше за кого съм се омъжила.

— Татко беше велик човек.

— Не различаваше и нас двете! Едва не забрави да ни задели зестра, за да се омъжим, и не се връщаше у дома от безценните си легиони дори веднъж на пет години…

— Великите мъже се вълнуват от въпроси, по-важни от домашните грижи — изсумтя Корнелия.

След като император Нерон му заповяда да се самоубие, Корнелия го оплака, както се полага, спазвайки всички традиционни ритуали, но Марсела не сметна за необходимо да се преструва на тъжна. Все пак почти не познаваше баща си — докато беше малка, той се подвизаваше в Галия, жънейки победа след победа. „Спечелените битки сигурно са разтревожили Нерон. Ето защо прекаленият успех е вреден за здравето“, помисли си тя. С малко шлифоване от това щеше да излезе добър афоризъм за амбицията. Съвсем подходящ завършек на разказа й за живота и управлението на Нерон…

Пред стъпалата към олтара доведоха бял бик, жрецът запретна ръкави и му преряза гърлото с два опитни замаха. Бикът измуча, но се строполи без съпротива пред олтара — добро знамение за младоженците. Марсела отдръпна бледосините си поли от ручейчето кръв, а иззад гърба й долетя нехаен глас:

— Закъснях ли?

— Да — отвърнаха едновременно Марсела и сестра й.

Диана, разбира се, както винаги закъсня. Докато Лолия нервничеше пред олтара с мъртвия бик, а жрецът се суетеше с кървавия нож и призоваваше богинята на семейството да приеме жертвата, Диана се шмугна зад тях.

— На малката арена имаше великолепно надбягване! Четирите арабски жребеца, които се състезаваха за Белите, победиха Белерофон и Зелените. Бога ми, Корнелия, какво толкова придиряш? Лолия няма да се обиди, че закъснях. Представяш ли си? Белите да победят Зелените! Вече се кълнат, че гръцкият колесничар няма да повтори победата на голямата арена, но според мен ще успее. Здрави ръце, добра координация, от осем месеца се състезава за Белите и, естествено, няма много победи, понеже и богът на слънцето Хелиос не би могъл да спечели с мулетата, които Белите наричат коне… Марсела, защо присвиваш очи?

— Защото надвикваш жреца и всички ти шъткат. Затова.

Сватбената церемония приключи. Жрецът довърши молитвите и сенатор Виний подаде ръка на Лолия. Марсела и сестра й се смесиха с останалите гости, които поеха в бавно шествие обратно към дома на дядото на Лолия. Сега всички крачеха по-бодро, предвкусвайки сватбения банкет. Тълпа шумни доброжелатели вече наобиколи новия съпруг на Лолия и тя махна на братовчедките си да застанат от другата й страна.

— Елате да ми правите компания! Ама че скучна сватба! Аз ли съм причината, или наистина всяка следваща е все по-отегчителна?

— Сватба като сватба, Лолия — въздъхна Корнелия. — Трета или не, опитай се да я приемеш на сериозно.

— Представям си го по-скоро като договор за наем, отколкото като брак — Лолия сниши глас, за да не я чуе младоженецът. — Сенатор Виний получава временно право да ползва мен и зестрата ми, докато обслужва интересите на дядо ми.

— Звучи справедливо — прецени Марсела.

— Съжалявам, че закъснях. — Диана се приближи невъзмутимо до Лолия и я хвана за ръката. По лицето й не се четеше нито капчица разкаяние. Половин дузина медали от състезания с колесници подрънкваха около врата й, по носа й като златна пудра сияеха лунички, а робата й от червена коприна беше закопчана толкова небрежно, сякаш всеки момент щеше да се свлече от раменете й. Всички мъже наоколо сигурно предвкусваха точно това. — Гледах страхотна надпревара!

— О, не започвай пак! — простена Марсела. — По-отегчителна си от целия Сенат накуп.

Корнелия Кварта бе красива и следователно й беше позволено, разбира се, да е отегчителна. Шестнайсетгодишна, най-млада от четирите, тя несъмнено беше и най-изящна с платиненорусите си коси, сияйната кожа и загадъчните синьо-зелени очи. Диана обаче не обръщаше и капчица внимание на ухажорите, които се трупаха пред прага й. Само конете караха очите й да заблестят; конете и колесниците, прелитащи по пистата на Циркус Максимус. Беше готова да запрати всичко останало в Хадес, включително мъжете, молещи я да се омъжи за тях. Именно отблъснатите кандидати й измислиха прозвището Диана — девствената богиня на лова, презираща мъжете.

„Обожавам Диана“, повтаряше Лолия, „но не я разбирам. Ако бях толкова красива, нямаше да остана девствена за нищо на света.“

Марсела също завиждаше на Диана, но не заради красотата или обожателите.