— Обичам скоростта — отвърна разсъдливо Диана; или поне с цялата разсъдливост, на която беше способна. — И опасността. Конете фучат с всички сили, а колесничарите жадуват победа. Не ти ли допада?

— Не. Изправял съм се срещу истински опасности.

Марсела пое дъх, за да го разпита за подробности, но Диана я изпревари.

— Аз не съм. Никой не ми позволява. Затова се утешавам да гледам. Но и аз бих жадувала за победи, ако умеех да управлявам колесница.

— Не е толкова трудно, колкото го изкарвате тук, в Рим. Умение да стискаш юздите, добър усет за време. Завиването е сложно, но се постига с практика.

— Наистина ли?

Диана вдигна ръка върху облегалката на стола и приведе глава към Лин, а Марсела почувства познатия гняв, че я загърбват. „Защо най-интересните мъже винаги разговарят с удоволствие с Диана — най-безинтересното момиче в Рим?“

— Отдавна сте в Рим — обърна се Марсела към британеца, пресмятайки бързо наум. Осемнайсет години в изгнание — едва ли е бил много по-голям от нея сега, когато са го довели в Рим, окован във вериги. — Доколко си спомняте Британия?

Лин я погледна хладно.

— Не съм толкова стар, та спомените ми да избледнеят, домина.

— Не казах, че не си я спомняте — уточни бързо тя. — Просто се питах дали често се връщате в мислите си там.

— Всеки ден.

Последните две лъвици застанаха хълбок до хълбок, озъбени и размахали лапи, но бестиариите ги нападнаха задружно и успяха да ги повалят. Скочиха върху падналите жилави тела, вдигнаха потни ръце да поздравят въодушевената тълпа, а император Отон се наведе наред и подхвърли шепа сребърни монети към арената.

— Мразя лова на животни — изкриви лице Диана.

— Биха се смело — отсъди Лин, докато бестиариите се оттегляха победоносно през Портата на живите, а прислужниците отнасяха мъртвите лъвове.

— Лъвовете или гладиаторите? — усмихна се Марсела.

— О, лъвовете…

— Способни ли са животните да проявяват смелост?

— Естествено — отговори бързо Диана.

— Но разбира ли лъвът смисъла на смелостта?

— Необходимо ли е да го разбира, за да го прояви? — възрази Лин ап Карадок.

— Брои ли се за смелост, когато си в безизходица?

— Да — отвърнаха в един глас Диана и британецът.

— Ти знаеш по-добре от мен, Диана — Марсела не устоя на изкушението да подкачи братовчедка си. — Все пак половината ти живот минава сред животни. Странно…

— Щом смяташ. — Диана отпи глътка вино, докато Портата на живите се отваряше отново с грохот и гладиаторите в пурпурни мантии излязоха за битката. — Аз просто не обичам да гледам как умират животни.

Лин наблюдаваше как гладиаторите смъкват мантиите и се разделят по двойки.

— А аз не обичам да гледам как умират хора, домина.

— О, наричай ме Диана! Всички ме наричат така.

— Британецо! — лъчезарният глас на император Отон надвика въодушевените възклицания в ложата. — Ела, впрегни варварския си опит в моя полза и ми избери кой боец да подкрепя! Изгубих последните два облога със Салвий и сега съм решен да го сразя.

— Разбира се, цезаре — Лин стана, поклони се учтиво и се облегна на парапета до императора. Марсела забеляза, че макар да е по-висок и по-широкоплещест, Отон го засенчва с ослепителното си присъствие.

Лин ап Карадок огледа набързо бойците на арената и посочи британец с щръкнала брада.

— Този!

— Той е два пъти по-дребен от останалите! Защо го предпочете?

— Винаги залагам на британци, цезаре.

— Колко сантиментално! — отбеляза Марсела.

Отон не я чу.

— Сто денария, Салвий! — извика и подхвърли надолу шепа монети.

Гладиаторите се нахвърлиха един срещу друг. Марсела сбърчи нос и извърна глава, преди да пролеят кръв, но синът на великия Каратак наблюдаваше съсредоточено, впил пръсти в парапета. Очите му следяха неотклонно бойците върху пясъка. Диана застана до него, стиснала чаша с вино.

— Нали не обичаш да гледаш как умират хора?

— Не обичам — отвърна той, без да отлепя очи от брадатия британец, който отскачаше насам-натам пред тризъбеца на пъргав грък. — Но умея.

Гъркът се пресегна чевръсто и събори британеца; онзи се затърчи в бавна агония със забито в гърдите острие. Императорът се обърна тъжно към Лин.

— Лош избор.

— Не казах, че изборът е добър, цезаре — уточни Лин. — Казах, че винаги залагам на британци.

Искриците просветнаха отново в очите на Отон — искриците, които винаги припомняха на Марсела непоколебимостта, скрита зад обаянието. Непоколебимостта, извършила успешен преврат с цената на смъртта на десетки съперници… В крайна сметка обаче Отон реши да се засмее и подхвърли монета на Лин.

— Добър отговор.

Британецът стрелна ръка и перна с опакото на дланта си монетата, която отскочи от парапета и се приземи на арената. Един гладиатор се втурна и я изрови от пясъка, а Лин му отдаде чест.

— Сигурно в родината ви няма гладиатори — намеси се Марсела. — Ще ми разкажете ли…

— Не — сряза я Лин ап Карадок. — Не обсъждам онези дни, домина. С никого.

— Не те виня — намеси се Диана. — Виж слоновете! Мисля, че те само танцуват и не ги убиват.

Тя подаде разсеяно чашата си с вино на Лин. Също така небрежно той отпи глътка и й я върна. Ревностните обожатели на Диана измериха британеца с омерзени погледи и Марсела усети как собствените й устни се присвиват в горчива линия. „Опитвам се да завържа интелектуален разговор с някого само за да се информирам, но Диана отново обсебва цялото внимание. Ако тя му беше хвърлила око, Маркус Норбан за нищо на света нямаше да си тръгне толкова бързо.“

Не след дълго императорът обяви края на игрите и — бляскав бог сред свита простосмъртни — поведе шествието към двореца. Преторът с влажни длани се спусна към Диана.

— Скъпа девойко, надявам се да приемете благосклонно предложението ми. Кога бих могъл да разговарям с баща ви?

Протестите на Диана погалиха слуха на Марсела. Обърна се да привлече вниманието на Лин ап Карадок, докато преторът е окупирал Диана, но британецът вече си беше взел мантията, възползвайки се от възможността да изчезне безследно сред тълпата от гости.

Лолия в сияйната сребриста рокля си проправи път през множеството и улови Марсела за ръката.

— Този път, скъпа, аз нося новини! — Усмихваше се, очевидно забравила как се спречкаха, докато мереха рокли. — Качи се в моята носилка да те поизмъча малко.

— Какви новини?

Настаниха се в носилката на Лолия — по-голяма и по-пищна сега, защото се беше сродила с императорското семейство.

— За съпруга ти — оповести Лолия, когато носилката се люшна нагоре и носачите поеха по улицата.

Марсела неволно си спомни как последния път, когато деляха една носилка, тълпата ги събори и се наложи да се спасяват с бягство.

— Чух как военачалниците на императора поздравяват Луций. Отон му предложи пост в града, но той предпочете да участва във военния поход.

— Като какъв? — изсумтя Марсела. — Платен търтей?

— Като наблюдател на битката — Лолия махна неопределено с ръка, а носилката им се сля с бавното шествие, пълзящо към двореца. — Ще разнася съобщения и прочее. Каквото там правят наблюдателите на бойното поле.

— Доколкото познавам Луций, не е свързано с мръсната работа.

— Поне ще ти се махне от главата, нали? Не се ли радваш?

— Предполагам… — Наблюдател на битката… „На мен ми подхожда повече, отколкото на Луций.“

Наблюдателността на съпруга й се изостряше само когато изникнеше възможност за израстване в кариерата.

— Слава на боговете, че войната е мъжко занятие — потрепери Лолия, когато най-после свалиха носилката им пред мраморните стъпала, отвеждащи към градините пред Златния дом. Лампите сияеха сякаш са златни мехурчета и робите вече се стичаха навън, понесли кани с розова вода за краката на гостите.

— Кал, легионери, опасности…

— И възможност да наблюдаваш историята — замислено добави Марсела. — Сблъсък между император и узурпатор, армии, решаващи съдбата на Рим… Чудесно би било да го видиш с очите си.

— Чудесно? — възкликна удивено Лолия. — Ще умират хора, хиляди и от двата лагера. Ще бъде ужасно!

— Поне ще е истинско. — Обзета от неочаквано раздразнение, Марсела огледа бижутата на Лолия, напудрената й кожа, чашата с вино в ръката й. — Някои предпочитат действителния живот пред пиршествата и виното.

— Аз не се посвених да си изцапам ръцете и да помогна на плебеите по време на наводнението — отсече рязко Лолия.

— Да, намери си повод да се измъкнеш от съпруга си и да останеш няколко часа насаме с домашния си любимец Тракс. Похвално, Лолия!

— Той не ми е домашен любимец!

Лолия издърпа ръка от дланта на Марсела и закрачи напред към залата за увеселения. Марсела не усети порив да я извика. Напоследък я доядяваше само при вида на братовчедките й. Дори на сестра й — ето я и нея, нацупена, наполовина скрита зад една колона. Не може ли поне да се опита да се усмихне?

Марсела взе чаша вино от най-близкия роб, стараейки се да заглуши горчивината. Нощта беше прекрасна все пак. Заобикаляше я обичайната екзотична свита на император Отон — сенатори, претори, консули и техните съпруги редом с актриси, астролози, колесничари, куртизанки, дори един-двама гладиатори, прославили се в днешните игри. Твърде много гости за официална вечеря и множеството се разпиля из градините, където позлатени мангали пропъждаха хладината на ранната пролет и полуголи роби в златни роби кръжаха с чаши затоплено вино и подноси с лакомства.

— Всички императорски тържества са еднакви — прозвуча ненадейно гласът на Диана зад гърба на Марсела. — Забелязала ли си?

— Красиво е.

— Да, но винаги е еднакво — Диана прокара длан по муцуната на мраморен кон, масивен и изящно изваян над жасминова леха. — Храната е вкусна, виното — скъпо, гостите — красиви, а разговорите — остроумни.