Отдалечи се с прозявка и Марсела го последва гневно.

— Как смееш! Не ми обръщай гръб!

Той обаче направи точно това и се скри в преотстъпения му кабинет. Марсела зърна разтрепераното си отражение в прозореца. Бузите й пламтяха от ярост, очите й припламваха, гърдите й се надигаха ядно. „Не съм красавица, но мнозина ще ме харесат“, помисли си разгневено тя и се отдалечи с тежки стъпки от затворената врата на Луций. „Мнозина!“

Сенатор Маркус Норбан определено я харесваше. Поиска разрешение да седне до нея и я заговори с обичайната си сериозна учтивост. А Маркус беше внук на божествения Август и толкова уважаван в Сената, че го назначиха единодушно за консул още щом навърши трийсет. „Ти не оценяваш съпругата си, Луций, но много по-изтъкнати от теб мъже ми се възхищават.“

— Как е момченцето ти, Маркус? — попита Марсела и си залепи най-ослепителната усмивка.

— Добре е. Засега.

— Засега? Не се е разболял, нали?

— Де да беше! Треската се лекува, но няма цяр за името Норбан. — Гласът на Маркус прозвуча тихо и Марсела стъписана забеляза колко изпито изглежда лицето му. — Подканиха баща ми да извърши самоубийство.

— Какво? Кой го застави?

— Кой мислиш?

Очите на Марсела се отклониха към Отон, който се смееше, отметнал глава.

— Защо?

Маркус сви рамене.

— Разумно е да отстраниш божествените потомци, преди да започнат да им хрумват идеи.

— И баща ти…

— О, да. Семейство Норбан се отличава с педантизъм. Дори до смърт.

— Съжалявам.

Очевидно не всички смятаха, че Отон превъзхожда Галба. Марсела скъта това наблюдение за дообмисляне. Междувременно тромпетите протръбиха, оповестявайки началото на лова на диви животни и розови листенца заваляха върху трибуните.

— Защо тогава си тук, Маркус? При тези обстоятелства…

— О, настояха да присъствам. Как иначе ще демонстрирам предаността си? А трябва да внимавам и за сина си.

Сянка от горчива тъга пробяга в погледа на Маркус Норбан, ала тутакси се стопи. Беше едва на трийсет и три, но възпитаник на по-стара, по-стриктна школа, според която е недостойно да показваш скръб на публично място.

Марсела му се възхити повече от всякога. „Една любовна афера сигурно ще го поразсее.“ А и несъмнено щеше да постави Луций на мястото му — съпругът й плуваше в свои води сред политиците, но край учени се чувстваше неловко.

— Да ти погостувам ли, Маркус? — улови го тя за ръката, оплескана с мастило в тон с нейната. — Утре вечер, да речем?

— Опасявам се, че напоследък не съм добра компания — той отдръпна дланта си и кимна рязко. — Моля за извинение. Вече се представих пред императора и смятам да се прибера у дома. Днес нямам сили за игрите.

Марсела примигна, когато Маркус Норбан излезе от императорската ложа, но реши да не се ядосва. Той се чувстваше объркан, разбира се, по-късно щеше с радост да приеме рамо, на което да се облегне.

„Колко ще продължи?“, помисли си тя и се извърна към арената. Висок мъж, привел глава към Диана, препречваше гледката. Братовчедка й, разбира се, привличаше мъжкото внимание с лекота, стига да поиска.

— … чудя се защо дресьор на коне гостува в императорската ложа — тъкмо откровеничеше Диана.

— Защо не?

Гласът му звучеше дълбоко и равно, който и да беше той, и Марсела го огледа по-внимателно. Не приличаше на обичайните ухажори на Диана — висок, около трийсет и пет — четирийсетгодишен, с широки ръце и оловносива, въздълга и буйна коса. И най-вече с бричове.

— Нов обожател ли имаш, Диана? — прекъсна ги заинтригувано Марсела.

— Какво? О, не! — Диана махна нехайно към мъжа в панталони. — Това е Лин. Лин ап Карадок.

Марсела избухна в смях.

— Шегуваш ли се?

Диана примигна.

— Защо? Той отглежда коне.

Сивокосият мъж отпи безразлично от чашата си. Обикновена бира вместо вино, забеляза Марсела — и белег върху врата, оставен явно от копие или от стрела, и огърлица от кован бронз около шията в племенен стил.

— Лин ап Карадок? Искаш да кажеш Каратак?

— Баща ми — сви рамене той.

Долу на арената пуснаха дресиран леопард — първото зрелище.

— Помня, че съм виждала баща ти из града — каза Марсела.

Навремето всички домакини в Рим се надпреварваха да канят най-заклетия римски враг на трапезите си. Ставаше въпрос за Каратак — мъжа, обединил британските племена, повече от десетилетие отблъсквал доблестно римските войски и най-сетне заловен и доведен в Рим. За назидание го разведоха из римските улици, окован във вериги, а после императорът го помилва като награда за храбростта му и му позволи да живее в града с оцелелите си роднини в разкош — под клетва, че няма да избяга, и под стража, за да не си го и помисля.

— С радост бих се запознала с него.

— Той почина миналата година, домина.

— Да, някой ми спомена. Съжалявам… Лин? Така ли ви беше името?

— Да.

Приличаше много на баща си, доколкото Марсела си го спомняше — същото спокойно, изсечено лице и плавни движения.

Диана все още изглеждаше объркана и Марсела се приведе да й обясни шепнешком. Диана я изслуша и се втренчи в Лин.

— И ти ли си бил бунтовник?

— Така биха ме описали мнозина. Във всеки случай убивах римляни още преди да навърша твоите години.

Диана се усмихна широко. На арената пуснаха зайци, които заподскачаха във всички посоки, и леопардът ги догонваше един по един, стисваше ги леко с челюсти и ги донасяше на дресьора си.

— Когато се запознахме, името ти ми прозвуча познато. Бавачката ме плашеше, че ако съм непослушна, великият Каратак ще ме изяде.

— Така въздействаше татко на хората.

Марсела усети как връхчетата на пръстите й запулсираха възбудено. Хрониката й за император Клавдий съдържаше няколко реда за бунта в Британия, но всички факти беше събрала от книги. Де да можеше да чуе разказ от първа ръка… несъмнено синът на великия Каратак бе наблюдавал баща си отблизо, нищо чудно да е предвождал лично набези и битки.

— Колко интересно! Срещам легенда! — усмихна се Марсела. — Казвам се…

— Баща ми беше легенда — прекъсна я безизразно той. — Аз развъждам коне.

— Е — намеси се успокоително Диана. — Много добри коне.

Лин се засмя. Един претор докосна Диана по ръката от другата страна.

— Ще се обзаложите ли от мое име, домина Диана? Ще ми донесете късмет при следващия тур!

„Хайде, тръгвай!“, помисли си Марсела, докато опитоменият леопард напускаше арената. „Тъкмо ще се опитам да развържа езика на британеца.“ Един нов източник на сведения е по-приятно забавление дори от любовна афера. Диана обаче отблъсна претора и се обърна отново към Лин, отмятайки кичур коса зад ухото си.

— Не отговори на въпроса ми — напомни тя. — Защо си тук? На твое място не бих седяла до римски императори, ако на младини съм се опитвала да отхвърля властта им.

— Нямам нищо против римските императори в Рим, домина — меко отвърна той. — Не харесвах римските императори в Британия. И съм тук, защото съм особняк. Не въздействам шокиращо на гостите като баща си, но съм единственият останал от семейството ми, а император Отон обича чудаци.

— Така нарича и мен — осведоми го Диана.

По арената се втурна подплашено стадо газели и запрепуска в панически кръгове. Четири лъва изскочиха с рев един по един от люка под пясъка.

— От кога живеете в Рим…? — Марсела се подвоуми как да назове бившия бунтовник — без фамилно име или титла и замени обръщението с приятелска усмивка.

— От осемнайсет години — лаконично отвърна той и погледна отново Диана. — Как са Анемоите? Жребците, които продадох на Червените.

— Спечелиха на Еквириите[1]. Не гледа ли състезанието?

— Избягвам състезанията.

Газелите се щураха ужасено, а лъвовете ги събаряха една по една.

— Е, на Еквириите беше вълнуващо. Противните Сини се оттеглиха от надпреварата, но Анемоите ми надбягаха с лекота Зелените и Белите. Белите се опитаха да ги изпреварят изненадващо, но…

— Не му е интересно, Диана — предупреди я Марсела.

Твърде късно. Поднос с плодове вече се беше превърнал в арена, зряла ягода — в Червените, парченце сирене — в Белите, а чепка грозде — в Зелените. Британецът слушаше с неразгадаемо изражение, ала на Марсела й се стори, че съзира искрица удивление в тъмните му очи. Е, Диана беше забавна по детински. „Но по-добре да го спася.“

— Значи вие й продадохте онзи впряг? — усмихна се Марсела, стараейки се да привлече погледа му. — Може би ще съжалявате. Сега говори само за тях.

— … три дължини преднина на последната обиколка — продължаваше Диана.

— Обичам да говоря за коне — обясни Лин. — Какво друго да обсъжда стар варварин като мен?

— Като споменахте… — вметна бързо Марсела — аз съм нещо като любител историк и винаги търся истината. Ако ми осветлите гледната си точка за бунта на баща ви, ако узная действителните събития, ще отдам дължимото на репутацията му.

— … Сега Червените са фаворити за състезанията на Цереалиите[2] Ще смажем Сините! — завърши най-после Диана, пъхна победеното кубче сирене — тоест Белите — в устата си и се усмихна широко на Лин.

И последната газела падна мъртва на арената. Една лъвица разкъса хищно трупа й, а черногривият мъжки зарева и заобикаля по пясъка. Отвори се нов люк и отряд бестиарии[3] излезе с мрежи, тризъбци и малки лъкове. Раздалечиха се и тръгнаха към черногривия лъв с блеснали под слънчевите лъчи остриета.

— Може ли да поговорим някой ден? — настоя Марсела. — С огромен интерес ще чуя разказа ви.

Британецът примигна бавно и вместо отговор погледна пак към Диана.

— Защо харесвате толкова много състезанията, домина?

Диана подхвърли гроздово зърно във въздуха и го улови замислено с уста. На арената долу черногривият лъв падна, озъбил паст, повличайки със себе си единия от стрелците. Мъжът изкрещя; лапите бяха разкъсали корема му през гърба и тълпата нададе вой.