— Все ми е едно!

Марсела я изгледа мълчаливо.

— Ела с мен — подкани я тя накрая.

— Никъде няма да ходя. — Корнелия се строполи отново върху леглото, но Марсела я дръпна с една ръка.

— Напротив.

— Къде? Къде ще ходим?

— Добър въпрос. Бих предложила да погостуваме ма Лолия, но ти не й говориш, а и тя ми изпрати вест, че отива в имението на дядо си, за да помага да раздават храна на бегълците от наводнението. Което навярно означава, че е в леглото със своя гал. Представяш ли си Лолия да си накаля обувките? — Марсела затършува за мантия. — И не забравяй каква жертва правя. Цял ден се опитвам да подхвана хрониката си за Вителий — най-новия император от север, чу ли за него? — но заради поръченията на Тулия и нелепия ти опит за самоубийство успях да напиша само шест думи.

— Вителий? — възкликна Корнелия, докато сестра й я увиваше в мантията. — Животът ми приключи, а ти мислиш само за противните си политически истории.

— Това ми остава, Корнелия. Ти поне си скърбяща вдовица, придава ти известно достолепие. Аз съм само ненужна сестра и нежелана съпруга. И марионетка на всички. Включително твоя, но не смятам да се нацупя, да си тръгна и после да те намеря мъртва. Хайде!

Побутна Корнелия по стълбите към препирнята, която още се вихреше долу. Горката Диана измерваше с унищожителен поглед Тулия, която сипеше укори.

— Ама че език! Внимавай какво говориш!

Диана вирна брадичка.

— Татко ругае по-цветисто, когато си счупи длетото.

— Все ми е едно какво говори баща ти. В къщата ми ти ще се държиш като възпитано момиче!

— Тогава няма да остана за вечерята — сви рамене Диана и се запъти към атриума. — Колко жалко.

— Чакай! — извика й Марсела. — И ние идваме!

— Не смей да ми обръщаш гръб, безочлива малка уличнице! — изкрещя Тулия на Диана.

— О, ние не ти обръщаме гръб, Тулия — подвикна й Диана над кокалестото си рамо. — Ние си плюем на петите!

— Имаш ли нещо против да побегнем с теб? — настигна я Марсела, влачейки сестра си. Дъждът се лееше като водопад през квадратния отвор в покрива на атриума. — На Корнелия й трябва убежище. Беше решила да се самоубие. И аз ще я последвам, ако остана още минута в тази къща.

— Къде отивате? — изкрещя им Тулия. — Празненството ми…

— Не искам убежище — избухна внезапно Корнелия в сълзи: горещи капки, които се смесваха със студения дъжд, биещ в лицето й от открития покрив. — О, защо се прибра по-рано? Защо?

— За да успея най-сетне да свърша нещо днес — измърмори недоволно Марсела. — Шест думи!

— Каква бъркотия, а? — подмина ги Луций, вперил нехаен поглед в пороя. — Марсела, ще поговориш ли с робите за тогите ми? Прекаляват с колосването.

Марсела го погледна в очите.

— Луций — отвърна му безизразно, пренебрегнала сълзите на Корнелия, потупващия нетърпеливо крак на Диана и гневните крясъци на Тулия, които долитаха от другия край на атриума, — онзи ден ми заяви категорично, че няма да ми осигуриш собствен дом. Тук съм гостенка, също като теб, и ако не ти харесват тогите, говори сам с робите.

После издърпа Корнелия навън под дъжда.

— О, богове! Не тези завивки, не бих ги дала и на куче — сбърчи нос Лолия. — Не остана ли нищо в складовете?

— Вчера ги раздадохме, господарке.

— Конски чулове тогава. Ако са чисти и топли, никой няма да обърне внимание, че миришат на коне.

Лолия се извърна и тръгна към кухнята, а прислужниците и робите я последваха по петите като патета. Флавия подтичваше зад нея, къдрокоса и безгрижна, но всички останали бяха смръщили чела.

— Господарке! — подхвана жално пекарят, когато Лолия влетя в кухнята. — Това е обидно! Готвил съм сладкиши за императори и за крале, а вие ме карате да пека хляб за плебса.

— Сладкишите не вършат работа в пороя. — Лолия надзърна през пролука в кепенците към двора навън, пълен със сгушени, търпеливи силуети — опашка от хора, привели глави в дъжда. — Небеса! Лее се като из ведро!

— Но, господарке…

— Опий, сигурно не си виждал нещо по-ужасно от ечемичено брашно, но случаят е спешен. Помагаме на нашите наематели и ще се погрижа да получиш допълнително възнаграждение. — Потупа го по побелялото от брашно рамо. — Хляб, моля те. Колкото е възможно повече.

Вдигна Флавия, остави я да седне върху масата с купа брашно за играчка и излезе от кухнята, сподиряна от едната страна от иконома, а от другата — от Тракс, непоклатим и сияен.

— Отворете портите. Днес опашката е още по-дълга.

Каква бъркотия. Дъждовете заваляха твърде късно, Тибър преля, Понс Силика рухна. Цели жилищни квартали се събориха и се превърнаха в купища стари тухли и хоросан; няколко хамбара се наводниха и зърното мухляса; магазините навсякъде захлопваха кепенци, защото бакалите бягаха към по-високите части на града. Пред прага на модерната къща, която Лолия делеше с новия си съпруг Салвий, вече плискаше вода и тя се оттегли с дъщеря си Флавия в просторното имение на дядо си, кацнало върху по-високата част на Палатинския хълм. Дори дядо й обаче претърпя загуби от наводнението — две от жилищните му сгради се срутиха и магазините му, отдадени под наем, на четири улици се принудиха да затворят врати.

— Не се блъскайте, никого няма да върнем. Подредете се на опашка.

Тълпата се втурна в двора — преди десет дни пленителна гледка със зимните си лилии и новопокаралата пролетна трева, а сега — море от кал. Лолия вече беше обучила робите, които посрещаха човешкия поток в стройна, спокойна редица и раздаваха хляб от кошниците, ечемичена супа от котлите и наръчи груби одеяла.

— Господарке! — оплака се икономът. — Някои са плебеи от другата страна на града. Длъжни сме да храним само нашите наематели.

— Нахранете всички, Елий. Можем да си го позволим.

Роби, плебеи, наематели — всички протягаха ръце, мокри до кости и разтреперани, а Лолия стоеше от едната страна с тежка торба медни монети и раздаваше пари и утешителни думи. При това го правеше умело, независимо че братовчедките й злословеха как никога не си цапа ръцете. „Те само приказват. Вярно, обичам да се веселя и да празнувам в добри времена, но поне знам как да запретна ръкави, когато се налага.“ Дядо й я беше научил — беше роден роб все пак, а робите не забравят откъде произхождат.

— Има достатъчно за всички — успокояваше ги Лолия. — Да, вземи още едно одеяло, щом е необходимо. Жено! Не бива да стоиш под дъжда в това положение. Кога ще се роди бебето? Върви в кухнята да се стоплиш край огнището, преди да тръгнете. Не, човече, дядо опрощава наемите ти, докато не възобновиш работа. Отвори пекарната, когато можеш, и не се безпокой за наема. Жено, поговори с иконома за повредения покрив. Ще го ремонтираме.

— Господарке — прошепна Тракс със смътния си галски акцент. — Не бива да стоите тук. Ще се разболеете.

— Не изглупявай. — Лолия подаде одеяло на жена с тревожни очи, притисната от две дрипави деца, стиснали я за полите. — Това ми е работата.

— Икономът ще ви замести.

— Той ще прибере монетите и ще продаде зърното.

— Не и ако го наблюдавам — възрази Тракс.

Той вече хвана един коняр да измъква чулове, за да ги продава на отчаяни просяци пред задния вход на конюшните. Вдигна го с една ръка, блъсна го няколко пъти върху покривните греди и го захвърли в прелялата, смрадлива канавка. „Харесвам дейни мъже!“, помисли си Лолия.

Тракс не се отдели от нея цял следобед. Подаваше й нови торби с монети, когато раздадеше и последните грошове. Намръщи се на един касапин, оплакващ твърде гръмогласно причинените му щети. Когато Флавия избяга от бавачката си и се втурна тичешком в двора, Тракс я забеляза пръв и я вдигна върху раменете си, преди дори да си накаля краката. Подхвърли я нависоко под капките, а тя размаха весело ръчички да ги улови. После я свали и я подаде на бавачката. „Под дъжда златните му коси греят ярко като под слънцето“, помисли си Лолия. Изглеждаше прекрасно мокър. Туниката прилепваше по широките рамене и дългите бедра, мускулите играеха под засиялата от капките кожа…

— Хлябът свърши, господарке — докладва икономът.

— Тогава затворете портите до утре.

Прислужниците раздадоха последните одеяла; Лолия подхвърли последните монети и позволи на разтрепераните деца да бръкнат отново в котела с купичките си и да ги отнесат. Тракс и конярите изпроводиха последните наематели през портите. Неколцина възроптаха, но Лолия беше въоръжила конярите с яки сопи и никой не посмя да вдигне врява. Отчаяни плебеи, търсещи убежище, бяха превзели не едно имение в града. Същата съдба очакваше и други, но не и нейното.

— Ето те и теб, скъпа моя. — Дядо й влезе от атриума, изтръсквайки мократа си мантия. — Има ли произшествия?

— Никакви.

— Гордея се с теб, съкровище — потупа я той по бузата. — Току-що уредих да докарат още една каруца с бурета с жито. Ще пристигне утре. Ще се погрижиш ли?

— Разбира се — подсмръкна Лолия. — Рухнали ли са още жилища?

— Не, но се налага да укрепим сградата, която наскоро купих до Пинцианския хълм. Покривът едва се държи. Утре ще наглеждам лично работниците. — Дядо й положи пухкава длан върху мократа й коса и се намръщи. — Отивай на топло, скъпа моя, отивай веднага. Не искам да се разболееш. Тракс, сложи я в леглото, моля те.

— Да, господарю.

Тракс метна последното одеяло върху раменете на Лолия. Лолия целуна отново дядо си по бузата и се заизкачва с натежали крака по стълбите към пищната си спалня в розово и сребърно. В нея се приютяваше винаги когато се връщаше в имението на дядо си. Между съпрузите, с други думи. Половината лампи в коридора не светеха и статуите съзерцаваха сенките с празни мънистени очи, сякаш дъждът е хвърлил в униние и тях. Спалнята миришеше на влага, розовите корнизи бяха потъмнели, а кепенците — спуснати да не пропускат дъжда.