„Успях“, помисли си Марсела. Само това не беше записала в хрониката за Нерон. „Мисля, че посвоему… убих император.“

[1] Бучиниш — от това растение се приготвя отровна отвара. — Б.пр. ↑

Глава осма

Робиня изпусна поднос пред вратата на спалнята й и избухна в сълзи.

— Разчисти бързо! — просъска й друга робиня. — Или господарката ще ти смъкне кожата!

Забързани стъпки. Тя подслушваше пред вратата, наострила слух за всеки звук.

Сандали зашляпаха отчетливо.

— Ах, този дъжд! — простена Тулия някъде из коридора, приближавайки припряно. — Лош момент улучихме, гостите ни ще трябва да плуват до входа.

С Гай организираха тържествена вечеря и в къщата цареше суетня. Това обаче не засягаше Корнелия. Тя нямаше да присъства.

Всъщност възнамеряваше да отиде някъде, но не и на противното им празненство.

— Морски таралежи и калкан? Не е ли твърде показно? — Тулия отново кореше иконома. — Защо не яйца от костенурка, сварени в черупката? Или и двете? Да, двете… Гай!

Корнелия се отдръпна от вратата и застана пред прозореца. Надзърна навън: сиви дъждовни пелени плющяха по улицата, а затънали до глезени в пороя минувачи, увити в мокра вълна, притичваха като мишки. Най-после миналата седмица зимните дъждове заваляха. Заваляха яростно. Вчера Тибър преля и срути Понс Силика — най-стария мост в Рим. Корнелия чу робите да шушукат, че това е лоша поличба за господството на Отон. Чудеха се дали Тулия ще отмени празненството. Дъждът щеше да провали всичко. Но не, Тулия не отмени вечерята.

— Защо да отлагаме? Никой от гостите не живее от другата страна на Понс Силика!

Само преди половин час Корнелия проследи как сестра й се втурва в дъжда, отпратена по поръчение на Тулия. Изчезна в миг зад мократа пелена и сърцето на Корнелия се сви. „За последен път виждам сестра си.“ Дали не трябваше да се сбогува… Но не. Разбереше ли, Марсела щеше да провали всичко. Най-добре да приключи, докато зорките й всевиждащи очи ги няма в къщата. Иначе целокупното домакинство беше погълнато от изнурителната подготовка за предстоящото увеселение. Нито Тулия, нито Гай, нито измъчените роби щяха да се сетят да я потърсят.

Време беше.

— Зоя — обърна се Корнелия към прислужницата. — Дай ми черната стола, ако обичаш. И оправи леглото.

Дали да не й поръча да поразчисти? Корнелия прокара пръст по прахоляка върху нощната масичка и сбърчи чело. Не искаше да се самоубие в мръсна стая.

— Гай, увери ли се, че икономът на Отон ще дойде? — долетя властният глас на Тулия откъм стълбите. — Гай, преди седмица те помолих да го поканиш!

Корнелия извади черната базалтова урна изпод леглото, където я беше скрила внимателно. Прахът на Пизон. Предишния ден нареди да го донесат от мавзолея. Той щеше да бъде с нея в смъртта. Сигурно сянката му вече я чака усмихнато. „Още малко, любими“, помисли си Корнелия, докато прислужницата застилаше леглото. „Още съвсем малко.“ Какво друго й остава? Стана почти императрица, беше обична съпруга, превърната в мрачна, непотребна вдовица. Най-добре да забие нож в безкрайната болка, стегнала сърцето й, и да сложи край на всичко.

— Тулия, ще вмъкнеш ли още един гост? — проехтя от другия край на коридора гласът на Луций, съпруга на Марсела. — Помпоний Олий, много ми помага…

— Още един? В последния момент? Луций…

„Защо не овдовя Марсела?“ Сестра й нямаше да трепне — Луций беше такъв префърцунен досадник, дори не си направи труда да й поднесе съболезнования за смъртта на Пизон, защото вече я смяташе за маловажна. „Защо не Луций вместо Пизон? Защо не Марсела вместо мен?“ Корнелия потърка очи и се насили да се усмихне на прислужницата.

— Донеси ми чаша вино, Зоя. И си свободна да си вървиш.

Почака я да излезе и извади камата, скрита под възглавниците. Безсмислено е да въвлича робите. Или ще отърчат да предупредят Тулия, или ще замълчат и после ще ги набият.

Прокара пръст по наточеното до блясък острие на камата и го остави върху масичката до черната базалтова урна. Никакви излишни чувства, никаква бъркотия, нищо плебейско; всичко както си му е редът. Самоубийството изисква да спазваш правилата все пак.

Корнелия си облече черната роба и завърза стегнато лъскавата си коса. Никакви бижута — твърде показно е. Една друга Корнелия се прочу преди много години с думите, че синовете й са нейните накити — е, тази Корнелия няма синове, но и тя ще се прослави. Ще я запомнят като добра и вярна съпруга, последвала съпруга си в смъртта, за да не изгуби достойнството си. Вече написа свитък с инструкции за погребението, както и прощални писма за всички от семейството. Много красиви послания между впрочем. Съчинява ги часове наред.

Отиде да затвори кепенците и видя Диана да гази през калта към входа. Светлите й коси лъщяха в дъжда като тюленова глава. Не беше взела носилка, не водеше и придружител. „Дано моят пример за съпружески дълг да я вдъхнови и да се държи по-прилично в бъдеще.“

Корнелия си сипа чаша вино и седна на ръба на леглото. Положи камата върху коленете си. По принцип трябваше да свири музика, за предпочитане арфа — най-сладкогласният инструмент. Несъмнено по-лесно щеше да отплава в обятията на смъртта на фона на хубава музика. Но за да свири арфа, трябва арфист… И, о всемогъща Юнона, каква е тази гълчава отдолу? „Защо не ме оставят поне да се самоубия на спокойствие?“

— … ще отговаряш лично, Гай, ако се удавят! — крещеше Диана.

— Диана, скъпа, вразуми се… Сигурен съм, че директорът на Червените ще съумее да изпрати конете си на сигурно място, ако конюшните се наводнят…

— Да, от другата страна на града, на цели часове път, след като Понс Силика рухна! Моля те да подслоня тук само моите Анемои, ако дъждовете се усилят. При татко няма място…

Корнелия затвори очи, пресуши чашата с вино, но цялото й умиротворение се изпари. И сто арфисти не биха успели да заглушат гласа на Диана.

Отвън долетя плющене на мокри мантии. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите.

— Велики Юпитер! — чу Корнелия възторжения възглас на Луций. — Малката Диана ли е това? Не съм я виждал, откакто навърши четиринайсет. Несъмнено е пораснала…

— Ако не си четириного, Луций, Диана няма да те погледне — сряза го Марсела.

Сърцето на Корнелия подскочи. Марсела трябваше да се върне след цял час. „Милостива Юнона, толкова ли се забавих?“

— … семеен лакей, това съм аз — възропта Марсела, изкачвайки се по стълбите. — Слугите не бива да излизат в такова време, о, не, ще се разболеят и ще умрат и петнайсет хиляди денарии отиват на вятъра! По-добре да изпратим Марсела, тя не е незаменима…

„О, защо просто не се прободох с камата, без да се церемоня?“, проплака мислено Корнелия. „Смъртта си е смърт!“

Някой похлопа на вратата.

— Корнелия? — извика Марсела.

Тя скочи да скрие урната.

— Корнелия, невъзможно е да спиш! Никой не може да спи в такава врява! — Марсела отвори рязко вратата. — Тази година убиха един император и коронясаха друг, но истерията вкъщи, когато Тулия организира увеселения, е ненадмината…

Марсела млъкна. Корнелия твърде късно се сети да скрие камата зад гърба си.

Марсела изви вежди, очите й обходиха стаята — от черната рокля на сестра си до чашата с вино и към базалтовата урна, която Корнелия не съумя да скъта добре.

— Велики Юпитер! — възкликна тя най-сетне. — Готова си на всичко, за да се отървеш от празненството на Тулия, знам, но самоубийството е твърде крайно средство.

Откъм коридора долетя звучна плесница, робиня избухна в сълзи, икономът забърбори назидателно. Долу Диана продължаваше да крещи на Гай. Корнелия се усмихна неволно, измъкна камата иззад гърба си и я завъртя в ръка.

— Всички къщи се огласят еднакво, когато подготвят тържество, нали?

— Но в нашата крещят най-силно — уточни Марсела.

— С Пизон организирахме много увеселения. — Яркият спомен стегна гърлото й. — Той винаги се суетеше в най-голямата суматоха и разпитваше къде съм прибрала най-хубавата му тога. Толкова се дразнех… но после сядахме в залата да изпием по чаша вино, докато робите разчистват, и обсъждахме какви смешни неща са казали гостите… — усмивката й потрепери и тя присви устни, за да не заплаче. — Сега не мога да си го представя засмян.

— Стига толкова! — Марсела пристъпи решително в стаята, подвиквайки през рамо на прислужницата на Корнелия да дойде.

— Върви си — Корнелия премрежи очи и прокара пръст по острието на камата. — Ще отида при съпруга си.

— О, не, нищо подобно — възрази Марсела. — Въпреки че ми иска да се насладя още малко на прекрасната сцена. Обмислила си съвършено всички подробности. Ако пишех история и ти беше императрица, щях да възхваля усета ти за благоприличие.

— Марсела, взела съм решение… Недей да… Какво правиш?

— Вразумявам те, това правя. Върни това в мавзолея — нареди тя на стреснатата прислужница, връчвайки й урната с праха на Пизон.

— Не можеш да ме спреш! — извика Корнелия.

— Напротив. — Марсела сграбчи камата, преди Корнелия да успее да я забие в китката или в гърдите си. — Държиш се абсурдно. Това пък какво е? Още една погребална урна? Поръчала си я за себе си? — Прочете гравирания надпис. — „Заедно в смъртта.“ Колко зловещо! Дали гравьорът ще се съгласи да му я върнем? Ще видим…

Внезапно Корнелия се почувства много нищожна и глупава, седнала на ръба на леглото в черната си рокля. Сякаш сега тя е малката сестра, а Марсела — по-възрастната и по-мъдрата.

— Не разбираш. Искам просто да отида при съпруга си.

— Е, Пизон искаше да живееш — отсече Марсела. — Преди да умре, те бутна нагоре по спасителните стълби. Защо не се съобразиш с желанието му?

— Не искам да живея — отрони нещастно Корнелия. — Искам него.

— Помисли за клетия центурион, който те спаси. Искаш ли да пропилееш усилията му на вятъра?