— Лолия!

В този момент в стаята влетя малката Флавия, мокра от главата до петите, следвана от намръщената бавачка. Момиченцето пъхна в ръцете на майка си шепа подгизнали водни лилии, а тя се наведе и й благодари възторжено с отънял глас. Марсела отклони очи, преглъщайки острите думи, а прислужниците се засуетиха отново край жълтата роба.

— Лолия — обади се най-сетне Марсела, — иска ми се да не беше казвала това.

— И на мен ми се иска да не бях го казвала — отвърна Лолия с приглушен от къдриците на Флавия глас. — Мисля, че за днес приключих с пробите.

Лолия вдигна дъщеря си и я прегърна силно. Излезе бързо, развяла наполовина тропосани копринени поли, а прислужниците хукнаха след нея.

— Мисля, че и аз приключих.

Марсела свали жълтата коприна, облече старата си стола и се качи бавно в носилката. Не пое към къщи обаче. Нареди на носачите да я откарат в Градините на Азиатик.

— Оставете ме! — заповяда рязко, когато носилката се спусна на земята, и тръгна сама по широките, виещи се алеи.

Красиво място — Градините на Азиатик. Просторни морави по южния склон на Пинцианския хълм с изрядно оформена зеленина, осеяна с пастелни розови храсти сред копринена трева и изящни статуи, потънали в мъх. Студени през февруари, но все така прекрасни. Тополите се извисяваха в здрачното виолетово небе, фонтаните ромоляха, бистрите езерца отразяваха декоративните мостчета. Марсела видя светлинните, просветващи край пътеките и сред дърветата — нямаше по-подходящо място за любовни срещи от Градините на Азиатик. Лолия бе дала своя принос в лавровите горички и зад туфите с орхидеи. „Но напоследък изглежда прекалено напрегната и рязка за сърдечни афери.“ Марсела никога не беше виждала Лолия да избухва — дори когато робинята й открадна любимите перли и когато трибунът я напусна заради египетска танцьорка. На лекцията преди няколко седмици беше унила, а сега си изпускаше нервите — странната истерия в града заразяваше и Лолия.

„Не знам какво ти причини Нерон, защото не пожела да разкажеш на никого…“

Марсела потрепери и се уви по-плътно в мантията. Свърна от алеята и тръгна по изсъхналата зимна трева към стройна тополова горичка. Дърветата полюляваха нежно черните си клони. Под тях беше умряла императрица, побягнала ужасено от преторианските стражи. Третата съпруга на император Клавдий. Настигнали я и отсекли красивата й, блудна главица.

„Ще ми се надсмее ли Лолия, ако узнае истината?“, помисли си Марсела. „Ще ми се надсмеят ли Корнелия, Диана, Тулия и Гай? Ами Луций?“

„Нерон не ме докосна и с пръст.“

— Скъпа моя! — погледна я той, когато икономът я въведе, и макар да се чувстваше вледенена от ужас, историкът в нея започна да си води съвестни записки. Таванът се въртеше, сипейки розови листенца върху римския император, седнал със златна лира в скута като музикант в гръцка туника и сандали.

— Цезаре!

Вече плувнала в лепкава пот, тя коленичи пред него, издокарана в роба от бледолилава коприна, надиплена така, че да разголва възможно най-малко гърдите й. Нерон й направи знак да се изправи и тя проследи с поглед движението на пръстите му с безупречен маникюр.

— Не, скъпа, тази вечер не съм цезар. Ще вечеряме сами като обикновен мъж с любимата му. Отдавна мечтая да съм прост музикант, който свири на гостите си. Или актьор… Чувала си ме да рецитирам, разбира се…

Жежка нощ в края на пролетта. Робите — до един синеоки и русокоси, избрани заради красотата си — заподнасяха ястие след ястие като елегантна балетна трупа. Всяко блюдо представляваше афродизиак, предназначен за любовна нощ — морски таралежи в бадемово мляко, черни миди от Британия, сладкиши с глазура от ядивни цветя. Марсела се насилваше да преглътне възможно повече. „Трябват ми всички афродизиаци на света, за да не ми призлее, когато спре да бърбори и се залови за работа.“ Нерон беше висок, но тумбест, с тънки като вретено крака и пъпчива брадичката. Перука с кестеняви къдрици покриваше люспестия му скалп. Очите му искряха твърде ярко, сякаш гори в треска. Или е болен от шарка.

— Или трябваше да стана поет — чувала си поезията ми, естествено. Поемата ми за любовта на Адонис към Афродита пожъна възторзи в Атина…

Прииска й се да побърза. На празненството предишната нощ й подхвърли нехайна покана. Не благоволи дори да поговори с нея. И защо да го прави? Тя беше мимолетна прищявка за една вечер. „Колкото по-бързо легне върху мен, толкова по-бързо ще приключи всичко и ще се прибера у дома.“

Той побутна златния си поднос настрани и погали ръката й с влажни пръсти. Марсела застина неволно, но той не гледаше към нея. Искрящите очи бяха приковани някъде между висока ваза с пурпурни орхидеи и полегнала мраморна Леда с любимия й лебед.

— Ще ти посвиря — съобщи той и нареди да му донесат лютнята. — Частно представление от императора, а?

— За мен е чест, цезаре.

Той приготви лирата под ореола от светлина, струяща върху фалшивите му кестеняви къдрици. Подхвана песен за пролетта.

— Моя творба! Кажи ми как ти се струва.

— Възхитително, цезаре.

Последва дълъг героичен епос за делата на Херкулес. Гласът му звучеше пискливо и немелодично.

— Ненадминато, цезаре.

Между песните той нареждаше да му доливат вино, но Марсела отдръпваше чашата си. Страхуваше се да не я налегне дрямка — Нерон бе екзекутирал сенатори, унесли се на рециталите му. Той обаче поглъщаше чаша след чаша с трескава припряност.

— А сега кратка песен за пролетта. Моя творба, разбира се. Кажи ми как ти се струва.

Същата песен, с която започна.

— Великолепно, цезаре.

Заредиха се още песни. Гласът му ставаше все по-писклив, думите — все по-завалени. Трескавите очи се стрелкаха навсякъде. Изпя епоса за Херкулес още два пъти като речитатив.

— От време на време обичам да пиша за героични подвизи, ала предпочитам любовните сюжети. Знаеш ли, че Сенатът заговорничи срещу мен?

Марсела понечи да каже „несравнимо, цезаре“, но осъзна какво я пита.

— Хмм… цезаре?

— Мислят, че не се досещам. Но аз чувам всичко. — Захвърли рязко лирата. — Смятат да ме обявят за обществен враг. И да изберат нов император.

— Невъзможно, цезаре…

— Ще се опитат. Но аз ще ги надхитря. Имам шпиони — додаде рязко. — Ще съжаляват. Ще облея в кръв стълбите пред Сената…

Закрачи напред-назад край ложето, прокарвайки пръсти по ръба му. Ноктите му бяха лакирани в розово.

— Смятат, че могат да гласуват срещу императора — каза на плочките. — Аз съм бог. На избори ли дължа божествения си статут?

— Не, разбира се, цезаре — предпазливо отвърна тя.

— Искат да възкачат на трона някой стиснат старик като Галба или Сабин. Да разрушат статуите ми… толкова много статуи имам… мама винаги казваше, че профилът ми изглежда съвършено, изваян от мрамор. — Той примигна. — Убих майка си. Знаеш ли? Не помня защо.

„Велика Фортуна! Моля те, измъкни ме жива от тук.“ Марсела седеше вледенена върху ложето, а по кожата й пропълзяваха тръпки. Нерон изгълта още една чаша вино, протегна я слепешката да я напълнят и пак я надигна.

— Ще плячкосат красивия ми дворец — огледа изящната, пищна зала. — Моят златен дом, Домус Ауреа. Усетих, че живея едва когато го построих. Те ще го разграбят, тези стиснати стари сенатори — ще разпродадат красивите ми роби, сладкогласните ми момчета и златната ми купа, която поръчах в Коринтия… но аз няма да го видя. Защото първо ще ме убият. Ще ме набучат с копия в собствената ми баня или в тоалетната… Боговете не умират така…

Марсела затърси думи, някакви думи. Услужливото й въображаемо перо обаче мълчеше.

— Светът ще изгуби велик творец, цезаре.

Трескавите му очи се стрелнаха изненадано към нея. „Помни ли изобщо защо съм тук?“ И дали изобщо я беше пожелал? Нищо чудно да я е поканил, за да покаже на последователите си, че ропотът в Сената не го е уплашил.

— Да, велик творец — кимна енергично той. — Трябва да го запомня. Не се е раждал друг творец като мен, нали?

— Да — съгласи се Марсела.

— Да… — повтори като ехо той, прекоси нестабилно помещението, просна се върху ложето и оброни глава в скута й. — Да — потрети и потрепери, а под благовонието от кехлибар, смирна и лилии се надигна зловонната воня на ужаса.

Мълвяха, че положил глава в скута на майка си и плакал, след като му донесли мъртвото й тяло.

— Никой няма да те прониже с копие, цезаре. Ти ще ги надвиеш.

Марсела усети как я облива пот. Щеше да заповяда да я удушат и да я хвърлят по Гемонийските стъпала, ако го ядоса — за да излее лошото си настроение, този човек бе убил с ритници бременната си жена. Марсела се насили да го погали по косата, въпреки че пръстите й горяха, сякаш докосваха въглени.

— Ще ги надвиеш.

— Ами ако не успея? — извиси той глас, все по-кресливо и по-кресливо. Искрящите му очи се отвориха и се впиха в нейните. — Ако не успея?

— Ще паднеш от собствения си меч — отрони неволно тя. — Като древните крале. Няма да видиш как плячкосват двореца ти и как обезглавяват статуите ти. Ще се пронижеш сам и ще седнеш до дясната ръка на Юпитер. Ще избягаш от всичко.

— Да — отрони той със стихнал глас. — Ще избягам от всичко. Ще избягам…

Той заспа, мърморейки. Марсела щеше да стои така цяла нощ, прислонила главата на императора в скута си, твърде вледенена да помръдне, но робите се спуснаха и го отнесоха сръчно, без да го събудят, по-свикнали с гледката от нея. Тя се заолюлява към къщи, влачейки като шлейф благовонията от ужасния въртелив таван. Прибра се при близките си, които не посмяха да я погледнат в очите. След два дни Сенатът обяви Нерон за обществен враг. Избраха Галба за император, а Нерон се скри и се самоуби, преди преторианците да го хвърлят в затвора. Избяга от всичко. Мълвяха, че последните му думи били: „Умира велик творец!“