— Понякога — промърмори Луций и се обърна на другата страна.
— Ами ако мнозина не споделят мнението ти? — попита Марсела гърба на съпруга си, а пръстите й затуптяха от желание да се забият в меката плът на врата му и… да се сключат здраво. — За разлика от теб, Луций, много мъже ме оценяват. Включително император Отон.
— Така ли измъкна обещанието му? — Луций се извърна и я погледна развеселено през рамо. — Надявам се да си изтръгнала и някое прилично украшение. Той спи с жените на всички. Изгубил им е бройката. Не си въобразявай, че си изключение.
— Стига! — просъска Марсела и стана рязко. Голата й кожа гореше толкова силно, чудно как не подпали завивките. — Бих предпочела да се омъжа за змия, Луций! Искам развод!
— Брат ти няма да позволи. — Очите на Луций оставаха влудяващо затворени. — Полезен съм му — познанствата, които завързах в Иудея тази година, му осигуряват подкрепа в Сената.
— Тогава ще поискам разрешение от императора!
— Добре. Той ще те ожени веднага за някой от поддръжниците си. Кой знае кого ще избере? — Луций се прозя отново. — Остави ме да поспя.
Марсела усети как косата й се изправя като нажежена тел. В пристъп на детински гняв тя смъкна завивките на Луций и ги захвърли върху пода. Озъби се безмълвно в отговор на възмутения му крясък, грабна робата си от стола и излезе от спалнята.
— Марсела! — препречи й пътя Тулия, когато влетя в атриума. — Съпругът ти се е върнал, робите ми казаха. Радвам се да го видя отново у дома след дългото пътуване. Ще организираме вечеря в негова чест…
— Добре — Марсела пристегна толкова рязко колана на робата си, че едва не се преряза през кръста. — Аз ще доставя бучиниша[1].
Тулия не я чу.
— … кесията му положително е поотъняла след дългото странстване. Подхвърли на Лолия да му уреди заем от ужасния си дядо…
— О, добър съвет! Ужасният й дядо обикновено държи да му връщат дълговете. Какво е направил Луций за него?
— Ами… удостоява го с честта да общува с един изтъкнат…
— Тулия! — Марсела оголи всичките си зъби в усмивка. — Луций е мухльо. Натрапва съпругата си на роднините й, харчи чужди пари…
— Няма да слушам злословия срещу този мил човек…
— С Луций се разбирате, естествено. И двамата сте използвачи до мозъка на костите. Според мен обаче заслужавате да ви хвърлят в Тибър…
— … повече от снизходителен към простъпките ти! — Тулия я изпепели с поглед, а копринените й дипли завибрираха от яд. — Не те упреква за безсмислените драсканици. Не те кори, че стана курва на Нерон…
— Какво те притеснява, Тулия? — попита Марсела. Пред вратата на атриума се трупаха ококорени роби, но думите излитаха сами от устата й. — Че станах курва на Нерон или че не изпросих губернаторски пост за Гай в отплата?
— Нагла кучка! Как смееш!
— Тя ли е курва? — Прекъсна ги ненадейно писъкът на Корнелия, появила се на прага като черен лебед в траурната си роба и с коси, виещи се в безпорядък около бялото лице. — Марсела е курва? Всички сте курви. Тай организира празненство в чест на Пизон, когато го посочиха за императорски наследник, Тулия тръбеше, че Пизон й е зет, Марсела беше с мен на стълбите пред храма на Веста, където го убиха… А сега всички пиете вино с убийците! Курви! — изпищя Корнелия. — Всички сте курви!
— Започваш да се повтаряш — скастри я подразнено Марсела. През последните седмици почти не виждаше сестра си — свита в леглото, тя плачеше ли, плачеше. — В името на Фортуна, Корнелия! Измисли поне нова обида.
Тулия настръхна.
— Няма да търпя да ме наричат курва в собствената ми къща!
— В друга къща ли предпочиташ да те наричат курва? — сряза я Марсела. — Сигурна съм, че ще успея да го уредя…
— … Няма да търпя такъв език! Гай, Гай! — изкрещя Тулия и братът на Марсела пристъпи на пръсти в атриума. — Какво ще кажеш на сестра си?
— Хайде, хайде… — избърбори нервно той. — Не е искала…
— Никога не ме подкрепяш!
— Мразя ви! — изхлипа Корнелия и захлопна вратата.
— Не можем ли да се спогаждаме? — закърши ръце Гай.
Марсела се втурна нагоре към писалището си, изкачвайки стъпалата по две наведнъж, и се опита да състави добра епиграма за абсолютния ужас на семейния живот, но музата й изневери. Извади недовършения разказ за управлението на Галба и описа смъртта му в няколко злостни параграфа. Яростта пришпорваше думите да се изливат с лекота — всяка капка кръв, всеки ужасен писък и ропот на тълпата. „Натруфена проза“, присмя се безмилостно над себе си Марсела. „Къде остана безпристрастието, което превъзнасяше пред Луций?“ Но вече не беше в настроение за хладнокръвно съзерцание. Нито за финес, нито за благоприличие, нито за благовъзпитаност. Докъде беше стигнала?
Докъде бяха стигнали всички тази година?
Едва след няколко дни гневът й стихна и Марсела успя да обмисли трезво новината, която научи от Луций — новината за Вителий. За два месеца градът вече бе видял двама императори. А сега говореха за трети.
„Никой не знае“, помисли си Марсела, „накъде да се обърна?“ Галба беше здравомислещ, пестелив, благонравен и порядъчен. Отон е налудничав, екстравагантен, обаятелен и находчив. „Жените, забулвали косите си по времето на Галба, сега разголват и коси, и рамене“, написа Марсела върху нова плочица, избутвайки настрани свитъка за Галба. „Сенатори, придавали си сериозен и компетентен вид по времето на Галба, при Отон наемат поети да им съчиняват епиграми, та императорът да ги помисли за остроумни и забавни. Рим е…“
Какъв? Зашеметен? Замаян? Изгубил равновесие?
Какъвто и да беше, Марсела се съмняваше, че перото й ще успее да опише странното нажежено вълнение, овладяло улиците. Треската зарази всички: Корнелия продължаваше да замеря вратата с вази, когато някой се осмелеше да похлопа по нея; Диана бълнуваше за проклетите си Червени, докато на събеседниците й се приискваше да я удушат; Лолия се смееше все по-истерично на празненствата, а погледът й зад черната очна линия ставаше все по-тъжен. Приливът се надигаше, потапяйки ги в разбунената си прегръдка.
„Потапя дори мен“, помисли си Марсела.
— Не го ли усещаш? — попита тя Лолия на другия ден, когато избираха нови платове. — Сякаш целият град се олюлява на ръба и губим равновесие?
— О, усещам го — сви рамене Лолия. — Всички го усещат. Освен Корнелия може би. Тя е щастливка.
— Не бих я нарекла щастливка.
Стаята приличаше на дъга от цветове — топове коприна се валяха навсякъде, прислужници се щураха насам-натам, понесли карфици, игли и макари. Марсела махна неодобрително към кораловата коприна, която прислужницата разгърна пред нея.
— Твърде ярка. Покажи ми бледожълтата.
— Е, според мен е щастливка. Не стана императрица, но за утеха получи трагична любов. — Лолия се завъртя пред огледалото, оглеждайки новата стола в нежнорозово с перлена шевица. — Прекалено семпла…
— Трагична любов? — Марсела разпери ръце, та прислужниците да надиплят бледожълтия плат около тялото й. — Не съзирам нищо трагично, освен края. С Пизон живееха прекрасно.
— Несъмнено. Но императорът трябваше да остави наследник. — Лолия отметна нежнорозовата коприна и застана гола пред тоалетната си масичка. — Помни ми думата, след година-две на трона Пизон щеше да се разведе с Корнелия и да се ожени за някоя мила девойка, способна да му роди синове.
— Нищо подобно. Щеше да си осинови наследник. Като Галба. Нито един от императорите ни не е предал трона на сина си.
— Да, и виж докъде ни доведе това. До убийства и преврати. — Лолия се намръщи на голия си образ в огледалото — гладка прасковена кожа както винаги, буйни червени къдри, бухнали в безпорядък. Марсела надникна към своето отражение над рамото на Лолия — висока колона в жълта коприна с тънка линия между веждите. „Дължа я на Луций и на Тулия“, помисли си гневно тя.
— Казвам ти… — продължи невъзмутимо Лолия — Корнелия щеше да е съвършена императрица, но едва ли за дълго. Година-две шушукане в Сената как император със синове ще стабилизира Империята, какво боричкане предизвиква осиновяването на наследник, как императорът е длъжен да се жертва в името на добруването на Рим… Мислиш ли, че Пизон щеше да устои?
— Е, няма да узнаем — Марсела погледна към шивачката, която тропосваше бледожълтия подгъв. — Ще му отива фина бяла бродерия…
— О, Корнелия знае — не спираше Лолия. — Но Пизон е мъртъв и тя може да се преструва, че Пизон щеше да стане владетел, съперничещ на Август, а тя да остане негова августа докрай. Всъщност той беше посредствен досадник, а тя — амбициозна за двамина. — Лолия сви енергично рамене, когато прислужниците пристъпиха напред и надиплиха около тялото й бледозелена коприна, бродирана с миниатюрни златни цветя и лозови листа. — Трябва й просто един добър любовник.
Марсела погледна към братовчедка си, докато друга прислужница занамества жълтите копринени дипли по раменете й.
— Съдиш много строго Корнелия.
— Е, не ми харесва да ме наричат курва само защото се омъжих за брата на Отон — отвърна рязко Лолия. — Една прищявка на Нерон погуби баща ви. Нали знаеш колко лесно е да изгубим всичко? Отон да конфискува семейните имения и да ни изпрати в изгнание? Той е обаятелен, но мислиш ли, че няма да го направи, ако му щукне? Всяка нощ коленича пред брат му и го уверявам в предаността на семейството ни, но това не означава, че съм уличница. Подсигурявам трапезата, покрива и копринените ни рокли — Лолия перна ефирните зелени дипли. — Грижа се дядо да е жив и да печели парите, които вие охотно заемате, стига да не се налага да признавате от къде идват. Грижа се дъщеря ми да остане невредима.
— Лолия, Корнелия не те смята за уличница. Сигурна съм.
— О, смята ме. Но ми е все едно. Някой трябва да го прави. Затова са жените — да се предлагат на полезни мъже. А кой освен мен би се наел? — Пухкавите сладострастни устни на Лолия образуваха права като конец линия. — Корнелия е непотребна. Държи се като плебейка, изгубила мъжа си в кръчмарски бой. Диана се радва на изтъкнати ухажори, но предпочита по цял ден да търчи около конете. Честно казано, Марсела, ти също не си ни от полза. Предпочиташ стана и свитъците, наблюдаваш ни отвисоко. Не знам какво ти причини Нерон, защото не пожела да разкажеш на никого, но определено успя да се възползваш от положението. Поредното извинение да не вдигаш глава от драскулките си.
"Дъщерите на Рим" отзывы
Отзывы читателей о книге "Дъщерите на Рим". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Дъщерите на Рим" друзьям в соцсетях.