Да. Корнелия покри главата си с мантията, осъзнала, че ходи по улиците с разбулени коси като плебейка. Да, Марсела е права. Трябваше да благодари на центурион Друсус Семпроний Денсус.

Внушителното мраморно имение на дядото на Лолия не беше далеч — Корнелия зърна светлините, искрящи в здрача. Несъмнено и той забавлява шайка отонианци. Отново я обзе ненавист. Доскоро горещ привърженик на Галба и Пизон, дядото на Лолия набързо я сватоса. Носеха се слухове, че е натрупал още богатства: бил разпродал освободените от бирниците на Галба къщи на новозабогатели приятели на Отон. Но той — един роден роб — не разбираше смисъла на предаността. „Трябваше да се досетя, че Лолия с робската си кръв ще му е лика-прилика.“

Все пак се радваше, задето са приютили бившия й телохранител. Не се налагаше да ходи чак до преторианските казарми, за да изрази признателността си — не че би стъпила в свърталището на предателите.

— Да съобщя ли на господаря, че сте тук, домина Корнелия? — поклони се прислужникът. — Има гости, но сигурно ще поиска да ви види…

— Не, не го безпокой. — Тя се вмъкна през входа за роби. — Заведи ме при ранения центурион.

Пищна стая, разбира се, като всички останали в разточителната къща. Облицована в син мрамор и с разкошни драперии. През сводестите прозорци на запад се откриваше изгледа към Палатинския хълм и последните пастелни багри на залеза. Центурион Друсус Денсус, изглежда, се чувстваше неловко тук и се смути още повече, когато въведоха Корнелия.

— Домина…

Опита се да се надигне, погледна към разголените си, превързани гърди и застина. Черните шевове на раната под окото му пълзяха по скулата му като стоножка.

— Не се тревожи — успокои го Корнелия, когато той се озърна отчаяно за туниката си. — Робите ми казаха, че още си слаб.

— Възстановявам се, домина.

С поаленяло лице той потъна обратно сред възглавниците с гъши пух.

Корнелия се огледа за стол, но реши да не сяда. Все пак нямаше смисъл да се задържа повече от необходимото. Внезапно си припомни, че косата й се спуска невчесана по гърба, а старата й кафява вълнена роба е омачкана от двете нощи неспокоен сън.

— Искам да ти благодаря за усилията, които положи да спасиш съпруга ми.

Денсус сведе очи към завивката със синя бродерия, която бавно мачкаше с квадратните си длани.

— Провалих се, домина.

— Направи всичко възможно. — Искаше да изрече думите ведро, но те прозвучаха безизразно. — Остана предан — опита отново тя. — За разлика от всички други.

Пръстите на Денсус продължаваха да мачкат завивката.

— И спаси мен. — Къде, о, къде бяха изтънчените думи, които навремето съумяваше да намери за всеки случай? Навярно изчезнаха с шанса да стане императрица. — Съпругът ми щеше да ти е благодарен.

Денсус се взря през прозореца, отбягвайки погледа й.

— Не си виновен, че мъжете ти се оказаха изменници. — Корнелия отметна кичур разчорлена коса и усети как ледена треска се забива в гърлото й. — Не си предполагал…

Носилката, в която се возеха с Пизон, следваше отблизо Галба. Чувстваха се поуплашени от тълпите граждани, струпали се наоколо, но спокойни. Корнелия седеше по-високо, вперила очи над главите на хората, но Денсус пръв забеляза Отоновите убийци. Свали я толкова рязко от носилката, че синината се задържа върху ръката й цяла седмица. После изкрещя на Пизон да слезе. Мъжете му се скупчиха около тях и ги изведоха от Форума, преди събратята им да съборят Галба от носилката му. Щяха да се измъкнат невредими, ако собствените му войници не бяха нападнали Пизон, крещейки, че Отон ще ги отрупа с богатства, ако му занесат главата на наследника. Така започна преследването, завършило толкова кърваво на стъпалата пред храма на Веста.

Денсус обаче не носеше вина. В никакъв случай.

— Спаси сестра ми и братовчедките ми — тя впери очи във възглавницата над рамото на Денсус. — Семейството ми ще се погрижи да те възнагради.

— Не искам възнаграждение, домина — прошепна той. — Преторианците не служат за пари.

— Повечето ти приятели не мислят така — отсече Корнелия. Денсус отново сведе очи към завивките, а тя — към пода. — Не биваше да го казвам. Трябва да си вървя…

Обърна се към вратата и той за пръв път я погледна.

— Домина…

— Закле се, че са предани!

Думите излетяха по своя воля и Корнелия се извърна рязко към него.

— Знаех имената на всички, а съпругът ми им плащаше от собствената си кесия и ти се закле, че са добри, верни мъже!

— Мислех, че са… — тялото му изглеждаше тъмнокафяво на фона на плътните бели превръзки, опасващи гърдите му, ала очите му зееха като ужасени дупки в сивото лице. — Бяха ми приятели, домина…

— Значи не умееш да преценяваш приятелите си — Корнелия не успяваше да възпре думите, прокрадващи се край ужасната ледена отломка в гърлото й. — Обеща да опазиш съпруга ми. „С цената на живота си“, така каза…

— И го вярвах…

— Защо тогава си жив? — изкрещя тя. — Защо?

Тя се спусна към него и го заблъска с юмруци. Той улови китките й.

— Защо съм жива и аз? — Устреми се да го удари отново. — Защо не ги остави да ме убият?

— Домина… — подхвана дрезгаво той, стиснал здраво ръцете й. — Съжалявам.

— Не искам да слушам извиненията ти, центурионе! — изпищя Корнелия. — Искам си съпруга!

Стори й се, че го чува да хлипа, когато се откъсна от ръцете му и излетя от стаята. Очите й горяха като сухи кости.

Сълзите й бяха пресъхнали.

[1] Едил — длъжностно лице, отговарящо за спортните състезания, строителния надзор, осигуряването на зърнените запаси и грижа за инфраструктурата; осигурява санитарен контрол над обществените бани. — Б.пр. ↑

Глава седма

„Римските съпруги трябва да умеят да тъкат“, повтаряше често сестра й. „Станът е символ на трудолюбие и добродетел. Дори богините в небесата седят пред становете си.“

— Дори богините в небесата търсят начин да изглеждат заети, докато сплетничат — съгласяваше се Марсела.

— Нямах това предвид!

Обожателят на Марсела също нямаше това предвид, впил поглед в нея с безочлив възторг.

— Римските жени вече не тъкат — констатира малкият син на губернатор Веспасиан, залюля чашата си с вино и пристъпи по-близо до нея. — Но аз одобрявам.

— Жадувам за одобрението ти.

— Наистина ли? — доволно попита Домициан.

„Ирония. Безполезно средство при младежите.“ Марсела прокара совалката напред-назад с чувството, че е много обиграна под бремето на своите двайсет и една години. Не сядаше често пред стана. Само когато я глождеше належащ проблем — тъкането винаги успяваше да изглади възлите в съзнанието й. Днес я измъчваха много възли.

„Дали Отон е искрен… че съм му дала идеята за…“

— Слушаш ли ме? — прозвуча настойчивият глас на Домициан и Марсела издърпа рязко совалката. Освен че служи като умствена опора, тъкането обикновено е прекрасен начин да изглеждаш зает и следователно — да отбягваш досадни посетители, но Домициан очевидно не схващаше намека. Вече се бе заседял цял час тази сутрин.

— Сигурно ще останеш доволна, че имам обожател — бе заявила Марсела на Лолия. — Бившият ти девер. След онази скучна лекция Тит Флавий Домициан твърдо реши да ме отвлече на бял кон от Луций и да се ожени за мен.

— Домициан? — възкликна Лолия, изтръгната от апатията. — Не съм го виждала, откакто с Тит се разведохме. Ужасно момче. Все изскачаше иззад някой ъгъл, дебнеше като паяк и подслушваше.

— Е, сега е влюбен в мен. Запознахме се в нощта, когато обявиха Пизон за императорски наследник. Не бих нарекла срещата паметна, но очевидно Домициан не смята така.

— Защо разговаря толкова дълго с императора по време на лекцията? — полюбопитства Домициан сега. — Той не е толкова интересен. Пише си предварително шегите. И къдравата му коса всъщност е перука.

— Изказа ми благодарност.

— За какво? — подозрително попита Домициан. — С какво си му помогнала?

Марсела се усмихна.

— Много си млад, нали?

— Не толкова — настръхна той. — Само една година по-малък от теб.

— Три години. И наистина съм много заета…

— Добре — съгласи се Домициан, не разбрал намека. — Съпругите трябва да се трудят. Останат ли без работа, кривват от правия път.

— Съгласно дългогодишния ти опит със съпругите — разсмя се Марсела.

— Искам да опитам с теб! — изстреля Домициан в отговор. — Омъжи се за мен.

— Съпругът ми може да възрази — отвърна развеселено Марсела и я възнаградиха с намръщване.

— Няма да ти е съпруг завинаги. Накарах Несий да разчете звездите ти…

— Да, да, любимият ти астролог. Прости ми, но се съмнявам в уменията му.

Марсела знаеше имената на неколцина прочути астролози, ала Несий не фигурираше сред тях. „Шарлатанин, който печели пари за сметка на момчешки мечти.“

— Несий никога не греши!

Домициан се впусна в обширно обяснение как скоро смята да се кандидатира и как Несий му гарантирал, че ще го изберат за претор. Марсела движеше совалката напред-назад, без да го слуша. Все още се опитваше да опише смъртта на Галба, за да довърши свитъка за мимолетното му управление; питаше се дали ще успее да пресъздаде атмосферата на странната, хищническа истерия, обзела хората, когато убиха Галба пред очите им. Особено състояние, трудно изразимо с думи, и тя ги подбираше старателно на фона на монотонната реч на Домициан, когато познат глас долетя от прага.

— Скъпа моя, колко усърдно се трудиш.

— Луций! — Марсела изви равнодушно лице за целувка, а съпругът й — Луций Елий Ламия — подхвърли наметалото си на роба и застана до нея.

— Не знаех, че ще се върнеш толкова скоро от Иудея.

— Аз също. Но на губернатор Веспасиан му потрябва пратеник…

— Как е баща ми? — прекъсна го намръщено Домициан.