— Вълнуващо ли е, скъпа моя, усещането, че си допринесла за смяната на императора?

— Да — отвърна тя възможно най-небрежно. — Изключително вълнуващо.

— Харесвам жени, които говорят каквото мислят! И, както виждаш, скъпа, наистина съм ти длъжник. Какво ще поискаш?

— Пост в града за съпруга ми Луций Елий Ламия — отвърна бързо Марсела, отърсила се от моментната парализа.

— Само това? — изкриви лице Отон. — Надявах се да измислиш нещо по-интересно. Какъв пост?

— Какъвто и да е. Стига да остане в Рим.

— Толкова ли си привързана към него? — изви скептично вежди императорът.

В същия момент безучастната актриса от Театъра на Марцелус стана и каза на грейналия от щастие Квинт Нумерий, че ще издекламира лично последната част от трактата му.

— Луций не ме интересува ни най-малко — отговори откровено Марсела. — Но ми дотегна да живея при снаха ми. Назначи го да изгребва конски тор от императорските конюшни, ако щеш, стига да си намери къща. Трябва да се преместя, иначе ще убия съпругата на Гай.

Отон избухна отново в смях, привличайки ревностните погледи на придворните си, винаги нащрек да му угодят.

— Има по-лесни начини за бягство от досадни снахи. Да не говорим за отегчителни съпрузи.

Марсела го погледна. Той се беше облакътил нехайно върху облегалката на стола с небрежно поразрошени къдрици, а ръката му досягаше леко нейната.

— Например?

— Лесно ще ти намеря нов съпруг.

— Стига да ми осигури собствен дом, сегашният ме устройва напълно.

Луций поне й позволяваше да води свой живот — по-добре от някой непознат, който очаква божествена домакиня или неуморна организаторка на увеселения.

— А дали ще склони да те сподели? — Отон прокара показалец по бузата на Марсела към извивката на врата й. — Нерон те ценеше високо, а каквото и да се говори за него, той притежаваше изтънчен вкус. Веднъж хвърли око на съпругата ми и цял Рим знае, че това не свърши добре, но не мога да го виня, че я хареса. Ти също си прекрасна, скъпа моя. Държа да отбележа, че колкото и да се възхищавам от острия ти ум, гърдите ти са способни да разбунят цели легиони.

Марсела се усмихна, но се отдръпна.

— Вече изиграх ролята си на императорска прищявка, цезаре. Не ми допадна.

Лекцията приключи, домакинът им стоеше самодоволен и усмихнат сред обръч подпийнали доброжелатели, които не бяха чули и дума от изложението му.

— Не съди по пурпурната мантия, скъпа — Отон прокара два пръста по китката й, предизвиквайки нескрита ярост у Домициан на задния ред. — Съди по човека под нея.

— Един император ми стига.

— Може би някой ден ще успея да променя мнението ти. — Императорът отдръпна ръка от китката й и се изправи с добронамерено кимване. — Беше ми приятно да си поговоря с теб, уважаема Марсела.

— Затова ли дойде, цезаре? Съмнявам се, че е заради удоволствието от историята.

— Намирам удоволствия навсякъде, където мога.

— Жалко, че се наложи да потърсиш тук — отвърна Марсела, възприела нехайния му тон. — Заради твоите аплодисменти този скучен трактат ще пожъне огромен успех. А Рим вече изнемогва под бремето на лошата литература.

* * *

— Корнелия! Слез за вечеря! — хленчещият глас на Тулия долетя звънко през вратата.

— Не съм гладна.

Корнелия се сгуши още по-плътно в шала.

— Лолия и съпругът й ще ни гостуват…

— Няма да разговарям с този мъж. И никога няма да продумам на Лолия.

— Салвий Тициан е брат на императора! Не е разумно да го отбягваш, след като вече ни е сродник…

Корнелия изскочи от гнездото от шалове и възглавници, грабна бронзова купичка от тоалетната масичка и я запрати по вратата. От другата страна долетя раздразненото възклицание на Тулия.

— Как е тя? — попита Марсела с едва доловим глас.

— Невъзможна е! — извика Тулия. — Непоносима! Защо не се съгласи император Отон да й избере нов съпруг сред поддръжниците си, та да помогне на семейството?

— На твое място не бих й го предложила.

— Мисля само за доброто ни.

— От кога си част от нас, Тулия? Успя да стъпиш на врата на глупавия ми брат в един от многото му мигове на слабост, но това не те превръща в Корнелий. Семейството ни надживя Нерон. Ще надживее и теб. И ако трябваше да избираме между теб и този смахнат деспот, не знам кого щяхме да предпочетем…

— Гай!

Оскърбени стъпки заглъхнаха в далечината.

Корнелия се обърна и се уви в шала, когато гласовете съвсем стихнаха в дъното на коридора. Дни наред не бе напускала леглото. Собственото си легло с лилав балдахин в стаята, където живееше като шестнайсетгодишна. Преди да се омъжи. Твърде младежка за нея сега със сребристите орнаменти и нежнорозовите бродерии. „Но Тулия ме настани тук като малко момиченце, защото изгубих съпруга си.“

Корнелия протегна ръка със затворени очи и прокара пръсти по мраморния бюст до леглото. Бюстът на Пизон, изваян от чичо Парис за сватбата им — единственото, което успя да донесе от дома си. Дори на сляпо пръстите й познаваха извивката на носа му, овала на ушите му, очертанията на усмихнатите устни.

Вече не можеше да си представи усмивката на съпруга си. Виждаше само празните му изцъклени очи над посечения врат, устата, оголила паст на мястото, където преторианецът бе забил палец, за да отнесе по-лесно главата.

„Не беше той. Наистина не беше той.“ Тези устни никога не бяха се засмивали, никога не бяха я целували, никога не бяха се усмихвали пред множеството, когато го обявиха за бъдещ император. Невъзможно.

— Искам да дойда при теб — прошепна тя на съпруга си.

Ала сега той беше студен мрамор и бяла пепел — и в двата случая не можеше да я чуе.

— Спазихме поне благоприличие — констатира с огромно облекчение Тулия, щом погребалната церемония приключи и ужасяващата изцъклена глава на Пизон се приюти надлежно при тялото в спретнатата урна. — Трябва да благодарим на Диана, макар да се чудя с какъв ум е обикаляла преторианските казарми! Можеше да изпрати роби като нормален човек.

— Ужасно! — успя да изрече Корнелия и повърна върху мозайката на Тулия.

Повръщаше непрекъснато — във вази, в тоалетната, в леген до леглото. Толкова зле се чувстваше, че беше сигурна… все пак амулетът от храма на Изида още опасваше китката й. Явно беше подействал. „Фортуна ми отне съпруга, но ще ми остави детето.“ Не изпитваше никакво съмнение. Лежеше отчаяно неподвижна върху леглото, положила длани върху корема си, и си представяше момченце с името на баща му и с тъмните му коси.

Ала след седмица прокърви — като по часовник. Откъсна египетския амулет и го захвърли през прозореца. После пропълзя отново в леглото, обзета от желание да умре или поне да крещи, да крещи и пак да крещи. Жените от семейство Корнелий обаче не крещят. Не им прилича.

— Говори с мен — молеше я Марсела. — Сестри сме, нека ти помогна.

Корнелия продължи да захлопва вратата в лицето й. Какво знаеше Марсела? Тя не искаше деца, използваше мехлеми и тинктури да се предпазва от забременяване в редките случаи, когато делеше постеля с Луций. И това винаги изпълваше Корнелия с тайно облекчение, защото какво ли щяха да си шушукат хората, ако сестра й има рояк деца, а тя — нито едно?

„Засрами се, Корнелия Прима“, рече си. Марсела просто се старае да се държи мило.

Отвън долетяха ведри гласове. Корнелия чу кресливото цвърчене на Тулия и богатия тембър на Гай — упражняваше „властния“ си глас в банята и той отекваше в стените. Надигна се дрезгавият кикот на Лолия и Корнелия усети как я залива яркозелена вълна от омраза. Лолия също овдовя, въпреки че не й личеше по нищо. Ала Лолия беше плиткоумна, безмозъчна фуста, лишена от дълбоки чувства. Вече се омъжи отново, сякаш й е все едно.

Корнелия се измъкна от леглото и пристъпи мъчително до прозореца с изглед към атриума. Вечерта все още навяваше зимен хлад и кожата по ръцете й настръхна, но слънцето струеше през високия покрив и гостите се щураха из градината по тънки роби и обсипваха с комплименти орхидеите на Тулия. Лолия изпъкваше в роклята от светлопурпурна коприна. „Императорски пурпур.“ Новият й съпруг с брошки от оникс и неприлично къса тога в шафрановожълто стоеше до нея — висок и красив — копие на могъщия си брат. Стомахът на Корнелия се присви яростно. Тя преглътна жлъчката, борейки се с желанието да повърне. Горчивият вкус обаче се задържа упорито в устата й и тя усети, че не може да остане нито минута повече под един покрив с човек, в чиито жили тече Отонова кръв.

Грабна мантията си и, препъвайки се, излезе от стаята. Избегна смеховете, долитащи от атриума, и се измъкна през входа за робите. Заслепена и замаяна стигна ъгъла на улицата и едва тогава осъзна, че не е поръчала носилка. „Има ли значение? И без това няма къде да отида.“ А и кой би забелязал, че върви пеш? Преди три седмици беше бъдещата императрица — събираше погледите на всички, тълпата се разделяше да й стори път. Сега не представляваше нищо.

Отряд легионери минаха край нея в стегнат строй, поели нанякъде по заповед на центуриона си. Рояк момичета в копринени рокли и с панделки в косите притичаха засмени от другата страна на улицата. Наоколо се щураха буйни деца, преследвани по петите от намръщените си гувернантки. „Курви!“, прииска й се да им извика — и на момичетата, и на войниците, и на децата. „Всички сте уличници!“ Преди няколко седмици бяха поданици на Галба, римски граждани. Сега бяха курви на Отон. Отон, който я засипа с подсладени съболезнования, но побърза да конфискува къщата на Пизон, като й остави едно-единствено убежище — розовата детска стая.

Един мъж не им измени. Остана им верен, когато всичко се сгромоляса.

— Още ли не си благодарила на центурион Денсус? — попита я преди няколко дни Марсела. — С Диана го посетихме, а Лолия го е настанила в къщата на дядо си и му осигурява най-добрите лекари в Рим. Нали не си забравила, че ни спаси живота?