— Добре, погостувай ми някой ден — промърмори Марсела. — А сега ме извини… — додаде тя и стана: — Маркус Норбан! Надявах се да те срещна тук! — Стана, заобиколи Домициан и се запъти към първия познат, изпречил се пред очите й.

— Почитаема Марсела! — Сенатор Маркус Норбан сведе тъмнокосата си глава в поклон. — Очарован съм да те видя, разбира се.

— И аз теб — Марсела му се усмихна и подаде ръка за целувка.

Домициан я следеше с притъмнял поглед, Лолия разговаряше със своя гал, а Марсела улови Маркус за ръка и го поведе настрани.

— Но предпочитам да чуя твой труд, Маркус. Разбрах, че си написал трактат за реорганизацията на религията по времето на Август.

— Още не е завършен, опасявам се. Не намирах време да работя заради скорошните… вълнения.

— Вълнения? — засмя се Марсела. — Колко тактично! Да… Вълнуващо е да наблюдаваш как посичат римския император сред обезумялата тълпа.

— Сега поне настана затишие — Маркус махна леко с характерен, всеобхватен жест към множеството мъже в бели туники, прииждащи към редиците столове. — Това, че учените се срещат и обсъждат спокойно миналото е… добър знак, предполагам.

— Седни до мен през втората част — импулсивно предложи Марсела.

Мрежа от бръчици се появи в ъгълчетата на тъмните му очи.

— С удоволствие.

Домициан се намръщи, когато безмълвният авторитет на Маркус го отпрати на втората редица. Лолия се размърда нетърпеливо в стола си още преди домакинът им да се изправи и да подхване словото си с цитат от Сенека.

Диаграми. Жестикулации. Нови цитати.

— Ти пишеш по-добре насън — прошепна Марсела на Маркус.

Той сподави напушилия го смях, но не отговори. Марсела също се усмихна, ала усети как я загложди раздразнение. „И аз пиша по-добре насън“, възнегодува мислено тя, докато домакинът им каканижеше монотонно. Пак Сенека! Колко оригинално! „Но Квинт Нумерий събира публика за трудовете си. И издатели. Кой би дошъл да чуе мен?“

Е, навярно Маркус. Веднъж му показа пасаж от ръкописа си за император Август — царствения му дядо — и той я похвали сдържано.

— Стилът ти е малко цветист — разсъди той, сякаш разговаря с колега в Сената, — но заключенията ти звучат логично.

И тя се изчерви от задоволство.

Стрелна с кос поглед Маркус, който очевидно се прозяваше със затворена уста. Безценен талант, беше й обяснил веднъж, необходим на всеки сенатор. Не беше точно красив, но посребрените коси и аристократично изваяното като статуя лице му придаваха строго обаяние… „Дали ми се възхищава?“ Сигурно. Иначе младият Домициан не би му хвърлял толкова мрачни погледи от задния ред. Марсела си каза, че ще съумее да се впусне в дискретна афера, без Тулия и Гай да се досетят — далеч по-глупави жени от нея успяваха всеки ден. Лолия например, облегнала къдрокоса глава с премрежени очи върху ралото на своя гал.

Ала Марсела не беше привърженичка на любовниците. О, опита веднъж-дваж през първите години на брака си — Луций отсъстваше почти през цялото време и дори когато се връщаше, не проявяваше особен интерес към постелята й. Във всеки случай най-красивите гърди в Рим си имаха други обожатели, макар съпругът й да не бе сред тях — например висок широкоплещест трибун и едил[1], с дарба да съчинява епиграми. Трибунът обаче не притежаваше кой знае какви добродетели, освен в раменете, а се оказа, че едилът плаща на поет под масата да му пише епиграмите. А и някак си й се струваше унизително да се измъква потайно от къщата за срещи в евтини ханове. Отегчени съпруги да си запълват времето с любовници, когато съпрузите им пътуват — има ли нещо по-банално? Марсела реши, че е далеч по-добре да се посвети на книгите и на писането, отколкото да се превърне в изтъркан виц.

Сега обаче книгите и писането също започваха да й се струват твърде еднообразни.

Внезапна шумотевица прекъсна поредния гръцки цитат и Марсела извърна глава. В залата нахлуваше тълпа закъснели слушатели — при това далеч по-бляскави. Жени с къдрави коси, гримирани лица и ярки копринени роби, красиви мъже в бродирани туники и със златни верижки, апатична актриса от Театър Марцелус, неколцина прославени колесничари и един мъж, който засенчваше всички.

— Много съжалявам за закъснението — ведро оповести император Отон, — но не исках да пропусна представянето на тази интересна творба. „Цизалпийска Галия.“ Колко вълнуващо!

Публиката зашумя, а робите отърчаха припряно за още столове. Привела глава, Марсела наблюдаваше как Отон пресича уверено залата — за пръв път го виждаше отблизо, откакто се възкачи на престола. Всичко у него сияеше — усмивката, черните къдрици, тогата от фин лен със златна бродерия. Той внасяше атмосфера на очарование и ведрост сред вглъбеното множество, атмосфера, съвършено режисирана като контрапункт на спомена за стария, навъсен Галба. Нищо чудно, че навсякъде го посрещаха с разтворени обятия.

— От кога е развил интерес към научните четива? — прошепна тя на Маркус.

— Какво те кара да смяташ, че е заинтригуван? — отвърна й тихо той.

— Скъпата ми нова сестра! — Отон изправи привелата се в лек поклон Лолия и я целуна по двете бузи. — Имам чувството, че откакто се помня, си част от семейството ни. И сенатор Норбан, да… Баща ви беше рожба на една от авантюрите на Август, нали? Трябва да го обсъдим някой ден. — Пак усмивка, все тъй ослепителна, ала някак си даде знак на Маркус да се оттегли с поклон. Марсела забеляза как погледът на младия Домициан потъмнява отново, когато Отон се обърна и целуна показно ръката й. — Прекрасна както винаги!

— Цезаре! — реверансът наруши равновесието й и тя изпусна плочката си.

— Бележки ли си водиш? — подаде й той плочката. — Колко съвестно.

— Обичам историята, цезаре. Дори пиша за нея.

— Нима? — погледна я той с известна изненада.

— Противно на всеобщото схващане — отвърна язвително Марсела — гърдите не изключват наличие на разсъдък.

Отон избухна в смях.

— Остър език имаш — отбеляза той и седна до нея. — Но ми харесва. Продължавай! — подвикна на смутения Квинт Нумерий, стиснал колебливо записките си в дъното на залата. — Проявих непростима грубост. Не биваше да те прекъсвам. Продължавай!

Нумерий прочисти гърло, позаекна веднъж-дваж, докато блестящите придружители на императора се настаняваха по столовете из залата и нареждаха да им донесат вино, и най-после поднови изложението си. Императорът послуша няколко минути, кимайки в паузите.

— Много интересно — заключи той и протегна ръка да му допълнят чашата.

— Нищо подобно — обади се Марсела. — Аз съм по-добра.

— Велики Юпитер! Нима? — Възнагради я със задушевна усмивка, която сякаш издигна стена между тях и залата. — Бих искал да те чуя!

„Реши ли, може да погледне всекиго така“, помисли си удивено Марсела. „Все едно сред стотиците гости човекът е единственият, когото е зажаднял да види. Полезна дарба за император, предполагам — като прозявката със затворена уста за сенатор.“

— Но съм разочарован, че не си в обичайния квартет — продължи Отон. — Току-що се сбогувах с малката Диана на състезанията. Тази сутрин заложи от мое име на червените жребци, които толкова обича, и спечели! Братовчедката ти е истинска бяла врана.

— Тя е дете — отбеляза Марсела, — независимо колко обожатели вехнат по нея.

— Не бой се — засмя се Отон и антуражът му се разкикоти в хор, въпреки че едва ли бяха чули шегата. — Не проявявам слабост към деца, дори да са неустоимо прелестни.

— Нерон би я пожелал.

— Наистина! За щастие аз не съм Нерон, нали? — Отон изръкопляска на поредния пресеклив цитат и Нумерий се усмихна свенливо.

Лекцията определено се оживи; императорският антураж си носеше вино и то се лееше щедро и между придворните, и между учените и мнозина историци със строги лица опитваха благодарно от чашите.

— Кога ще видя отново четвъртата от квартета ви? — попита Отон. — Клетата ти сестра! Искам да й поднеса съболезнованията си за злочестата участ на съпруга й. Нали знаеш, че не съм и помислял да убивам Пизон?

— О, хайде, хайде! — възкликна Марсела. „Да проверим дали наистина му допада острият ми език.“ — Лично си заповядал да го убият.

Императорът примигна, а по лицето му се изписа равнодушие, сякаш решава дали да се ядоса, или да се засмее. Заложи на веселието.

— Може би, умнице… Но съжалявам за сестра ти. Възнамерявам да й намеря благороден съпруг в замяна на онзи, който й отнех.

Марсела се почуди как ли ще приеме Корнелия идеята му. Ако отхвърли кандитата на Отон, поне Тулия щеше да умре в пристъп на гняв…

— Нещо те накара да се усмихнеш — констатира Отон. — Надявам се да съм аз. Умът ми сече като бръснач. Или поне така ми казват, откакто станах император. Дължа ти благодарности, между другото.

— За какво, цезаре?

— Задето изрази съчувствие, когато предпочетоха Пизон вместо мен за императорски наследник. — Златна гривна просветна около жилавата смугла китка на Отон, когато помаха на роба за още вино. Съдейки по развеселеното лице на роба, императорското вино очевидно си проправяше път и сред нисшите кръгове. — Чудех се как да ти се отплатя сега, когато положението ми го позволява.

Десетки сентенции нахлуха в ума на Марсела за двуострата признателност на всемогъщите.

— Не искам отплата, цезаре.

— Но аз съм ти длъжник не само за съчувствието, Марсела. Ти се пошегува как срещу подкуп свещеникът ще съзре лоши поличби и суеверните войници ще се намесят в моя полза. Да речем, че ми даде идея.

Мислите на Марсела секнаха.

Отон й се усмихна широко, присвил очи.

— Не изпитвай угризения — успокои я той, когато залата избухна в смях от някаква плаха шега на оратора, която едва ли беше особено забавна. — Сигурно и сам щях да се досетя.

Марсела поднесе чашата си към устните и този път не просто отпи, а я пресуши до дъно.