Гостите се стълпиха край нея, сипейки поздравления. Лицата им се сливаха в неясна картина. Шафранената й булчинска наметка се изхлузи и Тракс я закопча отново около врата й. Незнайно защо отбягваше погледа му. Той беше толкова мил в деня, когато Виний умря. Когато Лолия се разкикоти необуздано, той я вдигна и я отнесе в леглото. Но не я обсипа с любовни ласки. Просто я прегръщаше, докато смехът преля в сълзи, а после я залюля и й заприпява нежно като на дете.

— Откъде научи тези приспивни песни, Тракс? — попита го тя.

— Пеех на сестра си — отвърна той неочаквано. — Когато беше малка. На четири годинки я отведоха на пазара за роби. Не пророни нито една сълза. Защото първо й попях.

Лолия се запита какво ли е станало със сестра му. Какво се е случило със семейството му? Той делеше постелята й, а тя не знаеше нищичко за него… Но той беше роб. Защо да знае нещо за него?

— Как така си толкова спокоен? — отдръпна се тя, триейки лице. — Светът свършва.

— Може би — той избърса сръчно очите й. — Тогава и аз ще свърша с него.

— Не се ли боиш?

— Моят бог умря. За добро — усмихна се и докосна грубото дървено кръстче, провесено през врата му. Беше свързано някак с неговия бог — дърводелец или бог на дърводелците, Лолия не беше сигурна. — А теб те чака добро, господарке.

„Защо е толкова уверен? От къде знае?“

Оттогава се затрудняваше да срещне погледа му. Необяснимо как очите му също й вдъхваха безпокойство.

Император Отон, брат му и сватбената им свита вече чакаха, когато Лолия излезе в градината — подредени артистично като статуи, всички се смееха и си разменяха елегантни шеги. По красота съперничеха на гръцки изваяния, ала безпокойството й нарасна. За пръв път в римската история император се възкачваше на престола със сила. Възможно ли е толкова много хора да са усмихнали и да празнуват, сякаш нищо не се е променило?

Дали всъщност не бяха прави? Щом те си позволяваха да се забавляват, значи можеше и тя — Корнелия Терция, известна като скандалната Лолия, която запълва времето си с увеселения и това й харесваше.

Изгълта на един дъх чаша силно вино под прикритието на червения воал, пристъпи навън и четвъртата й сватба протече като останалите. Ритуален сладкиш, думите „Quando tu Gaius, ego Gaia“, шествието до олтара на Юнона за жертвоприношението. Император Отон остана колкото за кратка благословия в храма и си тръгна — беше твърде зает, естествено, да утвърждава императорския си статут в Сената, та да губи време със сватби. Лолия изгълта още една чаша вино, забелязала сухото омерзение, с което го изпроводиха очите на Корнелия.

Лолия улови новия си приветлив и красив съпруг за ръката и коленичи пред статуята на Юнона. Опита се да се помоли, ала молитвата се стопи, преди дори да е започнала. Не Юнона, а Венера беше нейната богиня — красота и любов, а не брак и деца. Освен това Лолия се съмняваше дали може да се довери на Юнона. „Не отговори на нито една от молитвите на Корнелия.“

Жрецът тъкмо извеждаше белия жертвен бик, когато гостите се раздвижиха. Лолия се извърна и видя стройна фигура да си проправя път през множеството — Диана с обикновена вълнена роба, съвсем неподходяща за сватбена церемония. Държеше нещо, увито в брезент, и тръгна право към Корнелия.

— Нося ти нещо — каза тя. — Съжалявам, че се забавих толкова.

Подаде й торбата и Лолия забеляза, че е окървавена. Не тежеше, но Корнелия се олюля.

— Обиколих целия град — продължи упорито Диана с ореол от светли коси, облени от слънцето. — Разговарях с кого ли не в казармите, докато намеря преторианеца, когото търсех. Но накрая го открих.

— О, Фортуна! — възкликна Марсела, досетила се първа — преди жреца, който се засуети объркано, преди новия съпруг на Лолия, по чието лице се четеше недоумение. Лолия ги смълча и двамата, докато Корнелия разтваряше торбата.

Взира се дълго вътре.

После вдигна очи към Диана — толкова предана, толкова нетърпелива да я зарадва.

И в този миг лицето на Корнелия се раздроби на парчета.

— Не! — прошепна Лолия, когато из гостите се понесе шепот, а в очите им се изписа ужас — страхът още витаеше, готов да ги завладее, след лавината от убийства преди седмица.

— Не! — повтори безсмислено Лолия, когато новият й съпруг надникна в торбата, изплъзнала се от треперливите ръце на Корнелия.

Той изруга и отскочи назад, а Корнелия захлипа, сгушена в рамото на Диана.

— Не! — проплака Лолия, ала бе твърде късно.

Бяха убили император и тя никога повече нямаше да се залива в безгрижен смях на празненствата.

По-късно Лолия размишляваше, че първо го е забелязала именно тя — дори преди Марсела, която виждаше всичко. Беше забелязала първа как Рим се е наклонил върху оста си и предстоящата година няма да им донесе нищо добро. Тя се укори мислено — Корнелия Терция, известна като Лолия, която можеше да бъде по-грижовна майка, която можеше да бъде по-нежна съпруга, която можеше да се отнася към роба в леглото си като към човек, вместо като към жребец за разплод.

Силна ръка улови нейната.

— Господарке? — прошепна й Тракс.

Тя притисна силно дланта му.

— Наричай ме Лолия.

Сватбата продължи, но всички бяха сконфузени, смутени. Умът на Лолия витаеше надалеч. Толкова по въпроса за Тихата сватба. Благодарение на скъпата й, обична, необуздана малка братовчедка, тази сватба щеше да се прочуе като Сватбата с главата.

Изчерпателно наименование.

Част втора

Отон


„С две деяния — едното ужасяващо, а другото — героично, той пожъна и слава, и позор сред потомците.“

Тацит

Глава шеста

Януари 69 година след Христа — Април 69 година след Христа

— Припомни ми защо съм тук? — прошепна й Лолия.

— Защото Гай не искаше да ме пусне сама — все така шепнешком й отвърна Марсела. — Което всъщност означава, че Тулия, тази крава, не иска да ме пусне сама.

В дъното на дългата зала мъж в педантично надиплена тога говореше носово. „Добра аудитория е събрал“, помисли си Марсела — редици столове запълваха дългата зала и всеки стол бе зает от съсредоточен слушател. Или поне изглеждаха съсредоточени в началото. Сега всички се прозяваха и се въртяха на местата си.

— За какво говори? — въздъхна Лолия. — Забравих му името…

— Квинт Нумерий и това е новото му съчинение. — Марсела си водеше надлежни записки върху плочката. — „Административни проблеми на Северна Галия по време на консулството на Корнелий Малугиненсис.“

— Забележително — въздъхна отново Лолия.

— Той ни е предшественик.

— Той беше нетърпим досадник, също като Цизалпийска Галия.

— Дължиш ми го, Лолия! Колко пъти съм те изслушвала да възпяваш любимия си жребец за разплод.

Очите на Лолия стрелнаха едрия рус гал, който седеше до нея и й повяваше с ветрило.

— Не го наричай така!

Квинт Нумерий довърши поредния цитат и се поклони. Аудиторията го възнагради с отегчени ръкопляскания.

— Следва кратка пауза — обяви той и залата зажужа.

— Слава на боговете! — простена Лолия и огледа тълпата наоколо — сенатори, учени, историци. — Няма нито един под шейсет!

— Не са обичайната ти компания — съгласи се Марсела.

Атмосферата категорично не напомняше блестящите пиршества, които император Отон организираше всяка нощ, за да оживотвори Златния дом. Помещението не беше украсено, водеха се сериозни разговори, изобилстващи с цитати на гръцки, а тогите и плешивите глави надвишаваха значително копринените роби и гримираните лица.

— Не се прозявай! Поне не толкова очевидно!

— Трябваше да вземеш Корнелия. Тя никога не се прозява на публично място.

— Корнелия не излиза от спалнята си и продължава да замеря вратата с вази, ако някой се осмели да похлопа.

Марсела недоумяваше какво да прави със сестра си, а и как да й помогне, след като държи вратата си заключена.

— Искам да я посетя — въздъхна Лолия.

— Дай й още малко време. Откакто се омъжи за брата на Отон, отказва дори да спомене името ти.

— Ох… Та аз не го харесвам чак толкова! Красив е, но през цялото време си пука кокалчетата на пръстите…

— Е, не е само заради него. Сега ти си първа дама на Рим, понеже Отон няма съпруга или сестри. Зае мястото на Корнелия.

— Все едно съм го искала! Звучи внушително, но не е. Отон не ме кани да организирам празненствата му или да посрещам гостите му. Прави го сам. От мен се иска само да плащам за всичко. Това е ролята на първата дама на Рим — Лолия поклати глава, полушеговито, полуядосано. — Дори да не беше така, Марсела, аз не съм като теб и Корнелия. Не мечтая за обществено положение. Трябват ми само няколко хубави рокли, приятни празненства, където разказват весели истории, и привлекателен мъж, при когото да се прибирам у дома. Получават ли го императриците? — Лолия поклати глава. — Не мисля.

Марсела изгледа мълчаливо братовчедка си — всички в семейството ли бяха обзети от униние? „По-неразговорлива е след последната си сватба. По-неразговорлива от обикновено поне…“

— Лолия…

— Предположих, че ще дойдеш — прекъсна ги глас.

Марсела вдигна очи. В нея се взираше набит младеж в туника. Стори й се смътно познат.

— Разпитах за теб и ми казаха, че обичаш историята, лекциите и прочее. Затова дойдох тук да те видя.

Беше по-малкият син на губернатора на Иудея — Марсела си го спомняше бегло от вечерта, когато обявиха Пизон за наследник. Тит Флавий Домициан — непохватен, черноок, осемнайсетгодишен.

— Колко мило! — отвърна тя.

— И аз обичам историята — продължи невъзмутимо момчето. — Ще ти дойда на гости и ще я обсъдим.

Гледаше я втренчено, скръстил ръце зад гърба. „Като дете, вперило очи в играчка, която иска да занесе у дома.“