— Скъпа моя — въздъхна дядо й четири дни след като император Отон завзе престола със сила. — Не ми се иска да те пришпорвам, но… бракът с Виний те обвърза с фракцията на Галба. Трябва да обмислим нов съюз.

— Да.

Но…

— Все пак наследница като теб не бива да остава неомъжена. Започна ли да плета мрежите си още отсега, ще ти намеря най-добрия кандидат. Мъж, който да те закриля — потупа я по ръката. — Искам съкровището ми да е в безопасност.

— Да.

Но…

— А и едва ли скърбиш много. Знам, че не беше ужасно привързана към клетия сенатор Виний.

— Не.

Но…

Сетеше ли се за Стария Флацид, към гърлото й се надигаше горчилка. Той беше сбръчкан досадник, мразеше го от дъното на душата си… или поне я влудяваше… но не заслужаваше разгневените войници да го накълцат на парчета. „А и не беше много мило от моя страна да го наричам Стария Флацид на всеослушание. Въпреки че бях искрена.“

В крайна сметка Лолия реши, че макар да е свикнала да се развежда, ни най-малко не е свикнала да овдовява. Усещането беше съвсем различно. Изпитваше угризения. И защо? Виний искаше само парите й и ги получи — кой би могъл да я обвини в измама? Дали не я измъчваше споменът как най-сетне се прибра у дома и обяви пред ококорените слуги и зяпачи, че господарят им е мъртъв? Никой не отрони дума.

— Не ме гледайте като овце! — развика им се Лолия, оплескана в кръв — кръвта на Пизон, кръвта на центурион Денсус и кой знае чия още.

Те обаче я зяпаха като стадо глупави овце и ненадейно я напуши неудържим смях — овце — колко находчиво!

— Овце! — разкикоти се Лолия и не спря да се кикоти.

Те се взираха потресени нея, а тя се превиваше от смях и не успя да обясни, че е от ужас, а не от радост.

„Вдовица съм.“ Затова ли се чувстваше толкова странно сега, в навечерието на новата сватба? И Корнелия беше вдовица, ала поне изглеждаше така — просната с невиждащи очи върху леглото с черни завивки, потънала в скръб. Лолия се обърна към огледалото и видя младоженка с червено було — нагиздена, с лакирани нокти, гримирана, безупречна.

— Красива си — каза Марсела, когато прислужницата отнесе булото, за да го изчетка, но гласът й прозвуча неубедително.

Тя изглеждаше както обикновено — в бледозелена роба, с разголени ръце, без бижута и невъзмутима, окъпана от лъчите на зимното слънце, струящи през прозореца на спалнята. Напоследък обаче бе много мълчалива. Лолия не я притискаше — Марсела не се поддаваше на натиск. Разбра го в деня, когато я засипа с въпроси за инцидента с Нерон. Решеше ли, Марсела умееше да нареже всекиго с острия си като гладиус език.

— Кой от двата? — попита лъчезарно Лолия, вдигнала два молива за очи, но Марсела само поклати безучастно глава.

Гримьорката приближи до нея и Лолия затвори клепки да нанесе линията. Наистина се чувстваше приятно да се завърне в дядовата къща — в просторните, проветриви зали, в стаите, наподобяващи ковчежета за накити, при робите, които я познаваха от малка и я глезеха все едно е дете. Ала усещаше и нещо различно — като сянка в ъгълчето на окото, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Нещо не беше наред. Може би я заразяваше атмосферата на римските улици, където плебеите сновяха, въодушевени от блестящото бъдеще на Отон и същевременно засрамени от кървавото минало на Галба. Невиждана досега гледка.

— Чичо Парис ти обещава да извае скоро бюст на новия ти съпруг — съобщи Марсела и запремята с пръсти украсените с мъниста ресни на възглавничката. — Салвий Тициан.

— Така ли се казва? — въздъхна Лолия. — Все забравям.

— Как го намираш?

— Изглежда прилично. — Беше го срещала два пъти — висок, елегантен мъж на четирийсет, посребрял по слепоочията и с издължено красиво лице, напомнящо много чертите на брат му. — Но все си пука кокалчетата на пръстите…

— Братът на императора има право на всякакви недостатъци — отвърна Марсела. — Дядо ти явно има висшестоящи приятели, щом ти е уредил съпруг, роднина на императора.

Новият годеник на Лолия — Луций Салвий Отон Тициан, се разведе с жена си рекордно бързо, щом научи, че Лолия си търси съпруг. „Да не забравяме зестрата ми“, помисли си Лолия. „Вили в Бая на Тиренско море, в Капри и Брундизиум, две мраморни мини в Карара, квартал с жилища под наем на Авентинския хълм, дялове в пристанището в Остия, шест търговски кораба, имения в Апулия, Пренесте, Тоскана, Терачина и Мизенум, лозя в Равена и Помпей, маслинови гори в Гърция, дялове в състезателните фракции и в гладиаторската школа на улица «Марс», процент от египетската зърнена флотилия, ренти от земите в Галия, Испания, Германия и Сирия…“ О, да, братът на новия император жадуваше с повече от нетърпение да сключат брак. Почти не погледна Лолия, но бъдещите й съпрузи рядко я виждаха, заслепени от купищата злато, греещи невидими около нея.

— Значи сега ти ще станеш първа дама на Рим вместо Корнелия — оживено вметна Марсела.

— Е, и?

— Не се ли замисляш какво означава това? Означава власт, Лолия. Престиж. Обществено положение.

— Означава, че ще домакинствам на безкрайните императорски увеселения, вместо да ме канят на тях. Повече задължения.

— А всички знаем, че си готова на всичко да ги избегнеш — подбели очи Марсела. — Лолия, любителката на празненствата!

„Вече не ми се ходи на никакви празненства“, помисли си Лолия, „дори на собствената ми сватба.“ Дори на тази сватба, която щеше да е още по-зрелищна от предишната, понеже се омъжваше за родственик на императора. „Защо ми е все едно?“, недоумяваше Лолия. Животът й наистина представляваше наниз от пиршества. Откъде се взе това безразличие? Мечтаеше просто всичко да е приключило, жадуваше за вино, копнееше с цялото си сърце Корнелия да се втурне в стаята и за кой ли път да й обясни колко различен ще е светът, когато смъкне червеното було. Но Корнелия нямаше да дойде.

— Как е Корнелия? — попита Лолия, когато прислужниците започнаха да сплитат косата й в традиционните шест плитки, вдигнати на тила. Скоро за всяка плитка щеше да има съпруг…

— Премести се при мен, Гай и Тулия. — Марсела застана до прозореца. — Тулия реши, че не подобава на млада вдовица да живее сама.

— Има ли значение какво мисли Тулия?

— Каквото мисли тя, го мисли и Гай, а той може да накара Корнелия да се върне у дома. След смъртта на Пизон той отговаря за нея. А и Корнелия няма къде другаде да отиде. Отон конфискува къщата на Пизон и цялата му собственост в името на Империята — Марсела сви рамене. — Поне е при мен и ще се грижа за нея.

Лолия неволно се зачуди дали Марсела е способна да се грижи за някого.

— Говори ли вече? Корнелия, искам да кажа. Твърде пресилено е да се надявам Тулия да млъкне.

— Не много. Стои си в стаята и се взира в стените. Едва успяхме да я убедим да погребем тялото на Пизон. Непрекъснато повтаряше, че няма да го кремира без главата. Ала цяла седмица не открихме и следа…

Марсела не довърши.

— Разпратих робите на дядо да я търсят… — Лолия заекна. — Главата на Пизон — довърши след малко. — Казах им да платят, колкото им поискат.

— Аз също — Марсела поклати леко глава. — Как е центурионът… забравих му името…

— Друсус Семпроний Денсус. Лекарите твърдят, че ще се възстанови.

Лолия нареди да настанят центуриона в дома на дядо й и най-добрите лекари в Рим дежуреха край постелята му денем и нощем. Дължаха му поне това. „Не успя да спаси Пизон, но спаси нас четирите.“

— Ами Диана? И без това беше смахната, сигурно съвсем е полудяла…

— Кой знае? — Марсела прокара пръст по малка статуетка от слонова кост върху изящна абаносова масичка до прозореца. — Все скита някъде тези дни.

— Отон поне ще възобнови състезанията. Това ще я зарадва.

Лолия застина неподвижно, докато прислужниците гласяха червения булчински воал върху главата й. Обичаят изискваше първо да разделят косите й на път с острие от копие на мъртъв гладиатор, за да й осигурят щастлив брак. Корнелия винаги настояваше да спазват ритуала. Според Лолия нищо не би могло да помогне на този брак.

Черен силует изникна в огледалото над рамото на Лолия. Тя се обърна и видя Корнелия, застанала на прага, облечена в траурно черно, с разголени ръце и плътно прибрана коса. Щеше да изглежда ослепително в черно, ако изтриеше писъка, застинал върху лицето й.

— Поздравления — каза тя. — Омъжваш се за брата на императора. Великолепно!

Лолия отвори уста, чудейки се как да отговори, но Марсела застана бързо до сестра си и й зашепна. Робите ги гледаха разтревожено, ала горчивите думи сякаш бяха изчерпали дар словото на Корнелия. Остави се Марсела да я отведе до канапето под прозореца и седна, вперила очи към атриума. Лолия си спомни колко се смяха след сватбата й с Виний… сълзи се надигнаха зад клепачите й, но тя запримигва силно и ги пропъди. Корнелия можеше да плаче и скърби на воля, налагаше се обаче някой да скрепи съюза, гарантиращ безопасността на семейството. „В жилите ми тече и робска, и патрицианска кръв. Патрициите не прекланят глава, но робите оцеляват стоически.“

Дядо й ги очакваше пред вратата на спалнята — широкоплещест и развълнуван — и Лолия облегна за миг глава върху едрото му, меко рамо. Обичаше го толкова силно, че беше готова да се омъжи сто пъти.

— Малкото ми съкровище — каза й той, както я наричаше от дете.

Навярно братовчедките й не разбираха непоклатимата й преданост към него, недоумяваха защо никога не проявява недоволство, когато й избира нов съпруг. Не осъзнаваха, че двамата с дядо й са сключили нерушим съюз — двамата срещу света завинаги. Бивш роб с такова богатство има врагове; ако не поддържа влиятелни приятелства, рискува да конфискуват земите и парите му. Бракът с брата на Отон щеше да защити дядо й, както и малката Флавия, а и нея самата. Тази цел оправдаваше всички средства.