Сега дворецът изглеждаше съвсем различен. Прашен и студен, с мрачни мозайки и неосветени фрески. Половината мебели бяха отнесени и разпродадени в името на скъперническите икономии на Галба, а във въздуха тегнеше миризма на пот, вместо на розови листенца. „Златния дворец на Нерон вече не е златен.“

Дори мечтателното щастие на Лолия се изпари, когато забеляза пресилените усмивки и напрегнатите лица на хората наоколо.

— Какво им става на всички? — прошепна тя.

— Предполагам, вече са разбрали това, което току-що забелязах на Марсово поле — отвърна Марсела. — Че навсякъде се тълпят преториански отряди.

Не й хареса видът им — наежени в червено-златните си ризници, те жестикулираха енергично един на друг под ниското сиво небе.

— Преторианците вечно недоволстват. Какво толкова?

— Навярно недоволстват малко повече от друг път.

Марсела си спомни плъзналия наскоро слух как Пизон за пореден път се опитал да накара Галба да плати надниците на войниците, но императорът отказал.

Марсела не пропусна да забележи и робите, струпани на Марсово поле. Носеха отличителния знак на сенатор Отон.

Въздухът в претъпканата зала бе задушлив. Марсела си проправи път обратно към една ниша, където лампа от нефрит и злато някак си бе убягнала от погледите на императорските ковчежници. Тълпата се люшна и за миг тя видя самия Галба, сбръчкан като костенурка в тогата си. От едната му страна крачеше Старият Флацид, а от другата — Пизон. Пизон изглеждаше притеснен, ала непоколебим; Корнелия го държеше под ръка, а между веждите й личеше ясна бразда. После множеството се люшна отново и ги закри.

Марсела усети как сърцето й се свива леко — този път по-скоро развълнувано, отколкото разтревожено.

— Не е ли удивително? — изплъзна се от устните й. — Да си в самия център на събитията?

„А невинаги зад кулисите в очакване на новини.“

— Най-удивителни са конните състезания — заяви Диана и огледа разбунената тълпа. — Мисля, че е сенатор Отон.

— Отон не е тук.

— Не е тук, но е някъде другаде. И създава неприятности.

Марсела, разбира се, отдавна бе стигнала до същото заключение. „Диана не вижда по-далеч от носа си.“ Попаднаха на роб и му наредиха да им донесе вино, размениха си още няколко откъслечни забележки и чакаха още цял мъчителен, протяжен час, докато истеричният пратеник съобщи вестта.

Преторианските стражи, провъзгласили Отон за император, го носеха на раменете си през улиците.

След това настана хаос. Марсела се стараеше да види всичко, да го запомни, ала както никога досега невидимото й перо застина безпомощно, изпреварено от хода на събитията.

Чу как дрезгавият глас на Галба раздава заповеди, но не долавяше думите. Забеляза побелялото като тебешир лице на Пизон, който събираше смелост да се обърне към кохортата войници, останали в двореца; олюля се пред прага и широкоплещестият му кестеняв центурион протегна ръка да го подкрепи. Видя двама придворни да играят на зарове в ъгъла, да подвикват за вино и да се обзалагат на висок глас кога ще донесат главата на Отон, набодена на копие. Най-ярко изпъкваше образът на стара робиня, невъзмутимо допълваща чашите с вино. „Защо не? — помисли си слисано Марсела — тя няма нищо общо с истеричната подмяна на императори. Не и когато чашите с вино са полупразни.“ Марсела не отлепи поглед от жената, докато онази не се оттегли спокойно от залата.

Тогава се появи Корнелия. Пробиваше си път през тълпата. Изглеждаше непоклатима като колона в надиплената пастелносива стола. Лапис лазули обрамчваше врата и китките й, ала дланта й беше студена и влажна, когато най-сетне се добра до Марсела и я улови здраво за ръката. „Кога ме е хващала за ръката за последен път?“, запита се Марсела. „Може би когато беше на десет и татко се върна от Галия след две години отсъствие и дори не си направи труда да ни различи.“

— Защо си тук? — попита Корнелия. — Опасно е. Отон не ни заплашва, разбира се. Ще го оковат във вериги, щом преторианците се вразумят. Но в двореца цари суматоха. Не е редно да си тук — изгледа я неодобрително и Марсела се удиви как дори сега сестра й се грижи за благоприличието. — Доведе ли поне един роб да те придружи? Хората още шушукат за теб и за Нерон и…

— Не ми трябва придружител — припряно я прекъсна Марсела. — И ти не бива да си тук.

Лампите замъждукаха, защото навън се спусна пурпурен здрач. Тя погледна навън и забеляза светлинки пред портите на Домус Ауреа — факли на любопитни граждани, насъбрали се да гледат. „Двама императори наведнъж“, помисли си Марсела. „По-интересно от театрален спектакъл! Хайде, идвайте всички, побързайте, заемете местата си за представлението!“

— Проводили са пратеници в другите казарми из града — бързо обясни Корнелия, въртейки неспирно брачната си халка около пръста. — А Пизон разговаря със стражите. Центурион Денсус ми каза, че са го приели добре — добави гордо тя. — Припомнил им воинската чест, как никога не са предавали законния си император, за да подкрепят узурпатор.

— Е, някои сигурно смятат Галба за узурпатор… — промърмори Марсела.

Корнелия обаче продължи, сякаш не я чува:

— … призовал ги да не се посрамват, да не забравят дълга си. Бих предпочела да не го казва, но Галба му заръча да засрами стражите, за да ги вразуми… А и няма значение. Денсус ме увери, че мъжете са приели добре думите му…

— Корнелия…

— Сега някои настояват Галба да подсили двореца и да въоръжи робите в случай на стълкновение, а други го насърчават да излезе и да пресрещне Отон очи в очи…

— Корнелия, да се прибираме у дома — прекъсна словесния й поток Лолия. — Ще почакаме заедно да въдворят ред.

— Трябва да остана при съпруга си — студената ръка на Корнелия трепна в дланта на Марсела, но после тя видимо се съвзе. — Вие обаче наистина трябва…

— Лолия! — Старият Флацид забеляза жена си и заразмахва ръце. — Веднага се връщай вкъщи! Как ти хрумна да дойдеш точно сега…

— О, не ми съскай! — подбели очи Лолия. — Все едно съм омъжена за гъсок…

— Извиках носилка — вметна помирително Корнелия.

Робите, също заразени от вълнението, шушукаха по ъглите, прикрили уста с длани, и никой не искаше да я чуе. Но тя беше първата дама на Рим и щом плесна с ръце, всички се разпръснаха покорно. Марсела никога не се бе чувствала по-горда със сестра си.

Пролука в гъмжилото привлече погледа й, докато Корнелия ги побутваше припряно навън. Галба захвърляше тогата си и жестикулираше озъбено на придворните, суетящи се с ризницата му.

— Явно смята да излезе и да ги пресрещне — заключи Марсела.

— Да.

Корнелия беше пребледняла, но гласът й все още звучеше спокойно.

— Трябва ли да тръгвам? — примоли се Марсела. — Точно когато започва най-интересното? Пиша за историята, но за пръв я виждам да се случва…

— Хайде! — подкани я Корнелия с авторитетния глас на по-голяма сестра, който не беше използвала, откакто пораснаха, и натика Марсела в наетата носилка след братовчедките им.

Носачите се люшнаха под тях и изтрополиха извън двореца, ала никоя не ги помоли да се движат по-плавно. Лолия си гризеше тревожно ноктите, но Марсела не устояваше на изкушението и току надзърташе иззад завесите, а Диана надничаше над рамото й. Заникът багреше света в мораво и след малко Марсела започна да различава хора — пекари, пивовари, просяци, бездомни хлапаци, жени с деца, вкопчени в полите им, — стълпени по улицата. Не продумваха. Само наблюдаваха мълчаливо. Някъде отдалеч обаче долитаха викове.

— Вървете направо! — нареди Марсела на носачите, когато шумотевицата се засили. — Заобиколете Форума!

Тълпата обаче ги обграждаше все по-плътно и нямаше накъде да тръгнат. Носилката се заклати, олюля се пак, накрая единият край се стовари и Марсела се свлече болезнено върху камъните. Лолия падна с присвити крака и изкрещя остро, а Диана скочи тежко до нея. Марсела вдигна поглед само за да види как носачите изчезват стремглаво в мрака. Няколко улични хлапета нададоха въодушевени възгласи и насядаха палаво в носилката, но множеството наоколо мълчеше. Марсела забеляза десетки блеснали черни очи да се впиват изпитателно в нея и страхът ненадейно стегна гърлото й. Носеше обикновена бледа роба, а Диана — сивкава широка рокля, подходяща по-скоро за конюшните, но коприните и перлите на Лолия…

— Няма да се доберем вкъщи — избута ги Диана със загрубелите си малки длани. — Трябва ни убежище.

— Да — съгласи се с пресеклив глас Марсела. — Стига толкова вълнения!

Виковете обаче не стихваха, във въздуха блуждаеха факли, из множеството се понесе ропот — неразбираеми думи като глухо боботене. Марсела усети как я блъскат напред, пръстите на Лолия се впиха в лакътя й, а Диана успя да ги издърпа по груби стъпала, отвеждащи към вестибюл.

— Виждаш ли? — надигна глава Лолия с побеляло лице и разширени очи.

— Да.

Марсела, много по-висока от братовчедките си, виждаше ясно всичко чак до края на Форума, където светлината на факлите осветяваше плешива глава, подскачаща над носилка. Сбръчканият костенурков врат на Галба се въртеше наляво и надясно и Марсела различаваше дори как разтяга уста, раздавайки заповеди, но оглушалата тълпа го блъскаше истерично насам-натам. Видя Стария Флацид до него и потърси с очи Пизон и Корнелия, ала пред погледа й се мержелееше само Галба в безполезната си ризница.

Чу се тропот на конски копита. Не разбра откъде долита, ненадейно обаче на площада влетяха преториански ездачи и заобиколиха носилката на Галба. Размахваха къси саби, а червените пера върху шлемовете им напомняха кървави петна в здрача. Галба разпери ръце, носилката се обърна и сабите започнаха да се спускат и вдигат.

— Марсела! — крещеше Лолия и я дърпаше за ръката.

Мълчанието на тълпата се взриви; половината се разбягаха с писъци, другите се втурнаха с крясъци напред да видят как съсичат императора. Марсела проследи с поглед как повличат съпруга на Лолия зад носилката на Галба и го пронизват в корема. Чу го и как моли за милост.