Напоследък Диана беше полудяла съвсем; обсебена от новите бегачи на Червените, не би обърнала внимание дори Галба да посочи кон за наследник. Лолия обаче не би пропуснала толкова многолюдно събиране, независимо от спречкването с Корнелия. Но пък Лолия се застояваше напоследък твърде често у дома с мнимо главоболие.

„И аз щях да се поболея, ако бях омъжена за Стария Флацид.“

— Генерал Гней Корбулон ти е баща — продължаваше Домициан. — Възхищавах му се.

— Нима? — отпи от виното Марсела.

— И аз ще стана генерал. Като брат си. Тит — беше женен за кратко за братовчедка ти, богатата глупачка Лолия. Тит е много добър… добър генерал, искам да кажа, но аз ще го надмина. Несий го каза.

— Кой е Несий?

— Много вещ астролог.

— За пръв път го чувам.

— Е, той никога не греши! — възкликна предизвикателно момчето. — Казва, че един ден ще стана генерал, а после…

Марсела потисна прозявката.

— Разбира се…

Оповестиха новината — макар и съществена — твърде дискретно. Двама души влязоха в атриума. Сенатор Отон с лъскави, парфюмирани черни къдрици и с широка усмивка, озарила цялото помещение. Пизон, приглаждащ гънките на тогата си, с изморено и зашеметено лице. Марсела забеляза как сестра й застива, видя как гостите се люшват като вълна пред крачещия с бодра стъпка Отон, подхвърлящ поздравления наляво и надясно, сподирян от изтощения Пизон. Марсела заобмисля съчувствени речи, преди да осъзнае какво казват.

— Овации за сенатор Пизон! — отметна усмихнато глава Отон. — Нашият бъдещ император!

В залата избухнаха аплодисменти и Пизон придоби още по-замаян вид. Корнелия се озова някак си до него и го извърна леко, за да получи първата му усмивка. Прошепна му нещо и той най-сетне се усмихна широко. Тъмната му коса сияеше в светлините на лампите и изглеждаше далеч по-висок.

„Кой би си помислил?“, размишляваше Марсела. Галба беше претеглил двете възможности за императорски наследник и в крайна сметка бе предпочел потеклото и почтеността пред обаянието и популярността. Император Луций Калпурний Пизон Лициниан.

Помещението отесня и новодошлите се тълпяха в мрака отвън. Лолия пристигна със забележително закъснение, явно наконтена твърде набързо и с прекалено много смарагди, ала не пропусна да обсипе Корнелия с поздравления.

— Държах се ужасно с теб.

Разкаяният й шепот долетя до Марсела, а Корнелия я прегърна съвсем непринудено. Диана дойде и забърбори за досадните си нови коне, докато Марсела си пожела мълком да си счупят краката. Колкото и отегчителна да беше Диана, още двама сенатори й предложиха брак. Защо не? Вече не беше просто красива малка досадница, а красива малка досадница и сродница на бъдещата императрица на Рим.

„Като мен.“ Странна мисъл. Марсела обаче не виждаше с какво ще се промени животът й. Историята винаги продължава напред, независимо кой носи пурпурната тога, а историците са вечните наблюдатели.

Би могла всъщност да измоли от Корнелия пост за Луций тук, в Рим. За да получи най-сетне свой дом и да се отърве от Тулия…

— Позволете ми да ви поднеса поздравления, сенаторе — Отон стисна десницата на Пизон. „Сигурно вече го боли лицето да крепи тази усмивка“, помисли си Марсела. — Извадихте късмет, че императорът ви удостои с честта…

— Късмет? — повтори Пизон с властен, вече императорски, глас.

Марсела се запита дали не си е спомнил деня на състезанията с колесници, когато Отон го засенчи без никакво усилие пред собствените му гости.

— Фортуна облагодетелства достойните, сенаторе. Не глупците.

Звънък смях огласи залата — стотиците гости изгаряха от желание да възнаградят остроумието на императорския наследник. За миг усмивката на Отон замръзна. После той отметна глава и се засмя гръмко като всички останали.

— Добра шега, сенаторе. Надявам се да ви е доставила удоволствие. За в бъдеще няма да ви остава време да подкачате нищожните клети глупци.

Пизон вече се беше обърнал към следващия доброжелател. Отон остана сам. Марсела загърби импулсивно упорития черноок син на губернатора на Иудея и застана до Отон.

— Сенаторе?

Той веднага вдигна очи, все още ослепително усмихнат.

— Корнелия Секунда! Макар да предпочитам Марсела. Както предпочиташ и ти. Сестра ти е обсебила името, нали, а специална жена като теб заслужава свое име.

Думите му прозвучаха нехайно, но Марсела наклони глава на една страна и впери поглед в широкия безлюден кръг, който гостите бяха образували около Отон, кръжейки като рибен пасаж около Пизон.

— Виждам, че всички бързат да възславят изгряващото слънце и обръщат гръб на заника.

— Мислиш, че слънцето ми залязва? — попита Отон, все така широко усмихнат.

— А не залязва ли? — рязко отвърна Марсела. — Ти изгуби. И мнозина тук — включително Пизон — мечтаят да те видят в калта.

— Ще ме поздравиш, предполагам, колко добре го приемам. Лично аз смятам, че се представям великолепно.

— Е, нима имаш избор? — живо полюбопитства Марсела. — Какво ти остава? Да си блъскаш главата в стената и да рониш сълзи? Да подхвърлиш подкуп на жреца, за да обвея Пизон в лоши поличби и суеверните войници да се стълпят отново край теб?

Отон я изгледа стъписано.

— Скъпа Марсела, дори в най-смелите си представи…

— О, остави учтивостта! Просто признай, че изгаряш от желание да извиеш врата на Пизон. Ще ти олекне.

Отон се засмя.

— Понякога и на мен ми се приисква да извия врата на Пизон. Особено когато разказва дългите си, безсмислени смешни историйки…

Марсела се сбогува с усмивка с Отон и се вля в множеството. Дали не беше време да се прибира вкъщи? Гай и Тулия още не бяха научили добрите вести, а тя с радост щеше да ги осведоми лично.

„Освен това за нищо на света не бих пропуснала изражението на онази къдрокоса крава, когато понечи да ми заповяда нещо, а аз й кажа, че първо ще се допитам до сестра си. Бъдещата императрица на Рим.“

[1] Атриум — приемна, парадната част на дома — Б.пр. ↑

Глава четвърта

— Ще ми донесеш ли ечемичена отвара, скъпа?

— Да, цезаре.

Пизон се засмя, втренчил поглед в тавана.

— Не ме наричай така!

— Защо не? — Корнелия го целуна. — Някой ден ще бъдеш император.

Той се засмя отново, придърпа я към себе си и Корнелия усети радостни тръпки да пробягват по гръбнака й. Лъчите на зимното слънце нахлуваха през прозорците на спалнята — бяха си легнали едва преди няколко часа, когато и последният от антуража им — вече имаха антураж! — си тръгна, олюлявайки се, от дома им.

— Обявиха ме за наследник, но това не означава, че ще стана император — напомни й Пизон. — Както дълбокомислено отбеляза сестра ти: „Помисли за всички наследници, които не са облекли пурпурната мантия.“ Всички внуци и племенници на Август… Не бива да се възгордяваме. Да не изкушаваме боговете.

— О, знам, знам… — Корнелия го погали по гърдите. — Ще бъда предпазлива и сдържана пред другите. Ала тук сме само двамата… Не може ли да се порадваме тайничко?

— Може би мъничко — засмя се Пизон, приведе се и я целуна дълго и замечтано.

— Ще закъснееш — промърмори Корнелия между целувките. — Тази сутрин Галба ще те представи пред войската. — Тя, разбира се, нямаше да се яви в преторианските казарми, където не допускаха жени.

Пизон прокара пръсти през косите й.

— Ще почакат.

— Ммм… — целуна го унесено тя. — Наистина ли?

Надяваше се да остане, но той простена и се изправи.

— Не, права си. Трябва да вървя.

Корнелия донесе най-хубавата му тога, отпрати робите и му помогна да се облече.

— Вдигни ръка, не, другата… Не мърдай…

— Ще закъснея — промърмори Пизон.

— Ще се оправдаеш с похотливата си съпруга — отвърна тя, нагласяйки диплите по раменете му.

— Непременно — съгласи се той с престорена строгост. — И после ще те направя августа.

Корнелия се усмихна скромно, прикривайки вълнението си. С добродетелност и проницателност Ливия, съпругата на император Август, бе заслужила титлата августа и правото да придружава мъжа си, когато обсъжда политически въпроси.

— Сенатът няма да се съгласи. Твърде млада съм за августа.

— Ще се съгласи. Това ще е първият ми декрет. — Пизон преметна през глава единия край на тогата си. — Но най-напред, скъпа, ще се опитам да убедя Галба да плати надницата на преторианците. Полага им се, а не бива да им позволяваме да роптаят.

— Кой би възроптал срещу теб?

Устните му намериха нейните и те се целунаха отново. Отвън долетяха стъпки и Пизон се отдръпна бързо, а в сърцето на Корнелия се надигна копнеж да продължи да я целува, макар, разбира се, наследникът на престола да е длъжен да спазва благоприличие. Обърна се с усмивка и видя на прага центурион Друсус Денсус, стиснал шлема си под мишница. Зад него стояха двама преторианци в червено и златно.

— Готови сме да ви придружим до двореца, сенаторе. Изпратиха още един отряд на ваше разположение.

За миг Корнелия се почувства неловко, че са я сварили в нощна роба и с коси, разпуснати свободно по гърба, но не успя да потисне лъчезарната усмивка, напираща върху устните й.

— С радост ти поверявам сигурността на следващия римски император, центурионе.

Денсус се усмихна.

— С радост изпълнявам дълга си, домина.

— Останете с домина Корнелия днес, центурионе — нареди Пизон. — Другият отряд ще ме придружи до казармите.

— Да, сенаторе — отдаде стегнато чест Денсус.

Пизон не я целуна за сбогом, ала стисна ръката й под прикритието на тогата.

— Августа — отрони едва доловимо и тръгна, император от главата до петите. Макар да не беше редно да мисли така засега.

Корнелия почака и когато Пизон се скри от погледа й, не се сдържа и се завъртя в кръг, надавайки тих победоносен вик. Приглушен смях й припомни, че центурионът още стои пред прага. Тя се изкикоти, неспособна да се овладее.