— Този — посочи тя жребеца, изцвилил на другите двама, — е по-стар, нали?

— Баща им е — отговори британецът. — Въдворява ред. Внимавай, не обича непознати!

Жребецът замахна с глава към Диана, но тя отбягна зъбите и улови дългата му муцуна. Огледа го изпитателно. Той прибели очи и зари с копита.

— Твърде е стар за арената — отсече неодобрително Ксеркс.

— Не е. Ще ги уравновесява — тя пусна главата на жребеца и се обърна към високия британец. — Да видим как тичат — нареди със свит стомах и пресъхнала уста.

Британецът вкара огненочервените жребци в конюшнята и тя се зае да му помага да ги впрегне. Той я изгледа втренчено, но тя продължи невъзмутимо да закопчава стремена и юзди и след миг той й подаде безмълвно сбруята на външния бегач. Обяздените коне пристъпваха нетърпеливо, а червените им гриви се спускаха като пламъци по извитите им шии.

Британецът скочи в колесницата и за миг Диана го намрази — би дала всичко на света да стисне юздите в собствените си ръце. Тръгна до колесницата, която подскачаше по неравния път.

— Разбираш от коне — констатира британецът.

— Огнените ти жребци са прекрасни. — Тя заподтичва, за да не изостава зад трополящите колела. — Състезавали ли са се? От големите галски коне ли ги развъждаш?

— От британски колесничарски понита.

— Понита? Много са малки.

— Увеличих размера, щом получих каквото исках. Британските колесничарски понита се отглеждат за битки и надбягванията са нищо за тях — той кимна с професионална гордост и сви по грубата импровизирана писта. — Тези четиримата ще запазят спокойствие дори на последната обиколка.

Той ги строи пред пистата, изопнал уверено рамене. Диана се облегна на парапета и задъвка буза. Конете се втурнаха напред — четири жребеца, политнали като червен облак. Британецът направи четири обиколки, но преди да довърши първата, Диана беше видяла достатъчно. Както и Ксеркс.

— Как взеха завоя!

Старият жребец, извил шия в хамута като бик, принуди другите три да го последват и колесницата свърна плътно по вътрешната дъга на завоя.

Диана скочи върху парапета, когато огненочервените жребци най-после забавиха ход и спряха. Дланите й бяха потни, виеше й се свят, а в корема й пърхаха пеперуди. Лолия открай време й повтаряше, че ще се почувства така, когато най-сетне се влюби. И тя най-сетне се беше влюбила.

Усмихна се широко на британеца, който слезе от колесницата. Усмихна се твърде широко, неспособна да се престори на равнодушна.

— Ще ги вземем! — възкликна с грейнало лице. — Ако не се съгласиш да ги продадеш на Червените, аз ще ги открадна!

Британецът се засмя. Застанала върху най-ниския парапет на оградата, Диана го гледаше право в очите.

— Ще тичат добре за теб — склони британецът.

Директорът драскаше нещо върху плочката си, пресмятайки цифри. Диана се прехвърли през оградата да поздрави огнените жребци. Те дори не бяха се задъхали и извиваха шии, сякаш са галопирали само от единия край на заграждението до другия.

— О, красавците ми! Ще направите Сините на пихтия! — Диана прокара пръсти по топлия копринен врат на външния бегач. — Как се казват?

— Не давам имена на конете — отвърна британецът и прокара загрубяла длан по муцуната на стария кон. — За да не страдам, ако ги изгубя в битка.

— В много битки ли си участвал?

— В достатъчно.

Британецът се обърна към директора на Червените, за да спазарят цената. Диана разпрегна жребците, улови юздите на двамата външни бегачи и тръгна между тях към полето. Вятърът духна поривисто и подплаши левия. За миг Диана изгуби равновесие, ала не изпусна повода. Зацъка тихо с език, докато той се успокои и отново я последва покорно.

— Обикновено не са толкова кротки — констатира британецът иззад нея, повел другите два жребеца. — Възнаграждават непознатите с ритници.

— Конете никога не ме ритат.

Тя се пресегна да изхлузи юздата над извитите уши на жребеца и освободи първо единия, а после и другия с по едно потупване по хълбоците. Британецът пусна своята двойка и, облакътени на оградата, двамата проследиха как огненочервеният квартет се спусна, пръхтейки, по тревата.

— Как ще ги наречеш?

— Лесна работа — отвърна тя, вперила очи в червените им гриви, лумнали като пламъци в лъчите на залязващото слънце. — Ще ги нарека Анемои. На четирите вятъра.

— Скрий ме — помоли Марсела сестра си. — Бягам от Тулия. Развика се, че някой е счупил плочките в атриума[1] и аз се спасих с бягство.

— Винаги си добре дошла тук — целуна я Корнелия по бузата, привидно спокойна както обикновено, ала ръката й, уловила Марсела, беше влажна.

— Надявах се да поклюкарстваме порядъчно — призна Марсела и смъкна воала от косата си. — Да поседнем на спокойствие с кана вино като в добрите стари времена.

„Преди съпрузите и политиката да помрачат картината.“

— Не днес, Марсела — Корнелия хвърли поглед през рамо към пренаселения си атриум, гъмжащ от шумни роби, стражи и зяпачи. — Пизон замина за двореца. Императорът разчита на подкрепата му и той отиде при него веднага щом научи вестта…

— Как легионите в Германия рушат статуите на Галба?

— Шшт!

Корнелия я улови за ръката и с невъзмутимо лице я дръпна към дъното на помещението. Кимна на ковчежника на Галба, нареди на робите да донесат още вино, поздрави топло сенатор, подкупен от Отон с хиляди сестерции да злослови срещу Пизон в Сената…

— Обстановката се нажежи, щом новините стигнаха до войниците — тихо прошепна Корнелия, без да изтрива ведрата си общителна усмивка. — Ако германските легиони не признават Галба за император, преторианците също може да се разбунтуват…

— Е, имат достатъчно поводи. Галба отказва да им плати надниците.

— Защо да ги подкупва? Те са достойни воини на Рим, а не главорези.

— Да, но честта не плаща нито хазартни залози, нито халба вино в кръчмата, нали?

Напоследък Отон се възползваше с пълни шепи от този факт. Или поне така беше чула.

— Само подлеците недоволстват. — Корнелия млъкна да поздрави е въодушевен възглас новата съпруга на много стар враг, усмихна се и продължи напред. — Центурион Денсус ме увери, че неговите мъже са предани… Денсус е центурионът, назначен да ни пази. Истинско съкровище! Де да бяха всички като него…!

Марсела се усмихна.

— Него ли те молеше Лолия да й го преотстъпиш?

— Вече не разговарям с Лолия — изсумтя Корнелия.

— Не й се сърди твърде дълго. Животът е много скучен без Лолия.

Няколко натруфени матрони приближиха и засипаха Корнелия с комплименти. Тя целуваше бузи и разпитваше за децата им. Нито една от жените не поздрави Марсела — съпругът й все пак не беше особено знаменита личност. Най-после сестрите се освободиха от матроните и стигнаха дългия коридор, където бюстовете на Пизоновите предци се взираха в дълга редица покойни Корнелии. Корнелия дръпна Марсела зад строгото лице на бюста на бледнеещата в спомените им майка.

— Днес императорът ще обяви наследника си — прошепна Корнелия, впила пръсти в ръката на сестра си с нескрито вълнение. — Налага се… за да усмири легионите. Ще се успокоят, щом разберат, че след него идва друг — млад, енергичен и щедър…

— Значи Пизон е в двореца да заяви претенциите си?

— Не, разбира се. Той просто е… там. Уравновесен, предан, готов на всичко. Отон, естествено, също е там…

Корнелия загриза лакираните си нокти.

— Престани! — перна я по кокалчетата Марсела. — Подобава ли на императрица да е с нащърбени нокти?

— Не, разбира се.

С очевидно усилие Корнелия си възвърна предишния облик на въплъщение на хладнокръвието — тъмновиолетовата й стола намекваше за императорски пурпур (но не твърде безочливо), огърлица от аметисти и перли на сребърна верижка опасваше врата й, изражението й излъчваше спокойствие.

— Ще се върна при гостите. Всеки момент очаквам вест от Пизон.

— Домина? — Центурионът й се появи на вратата към коридора. — Робите питат дали да сервират още вино.

— Разбира се.

Корнелия отплава към тълпата, а преторианецът й я следваше като колона. Марсела си помисли, че сестра й никога не е изглеждала по-царствено.

И все пак… Ако зависеше от нея, навярно щеше да избере Отон за наследник. Той беше по-интересен от Пизон; на безкрайните увеселения през последните няколко седмици Отон сякаш не забелязваше сгъстяващото се напрежение; обсъждаше нехайно новата постановка на „Тиест“ и пресните клюки от Египет, докато някъде в мизансцена Пизон предъвкваше монотонно монетната система. След Нерон Рим жадуваше за остроумни и находчиви, а не просто достойни императори. Не че Нерон се отличаваше с кой знае какво остроумие — или поетична, или музикална, или политическа дарба — но притежаваше талант да се обгражда с умници. Като Отон.

Е, с чувство за хумор или не, Марсела бе длъжна да възлага надежди на съпруга на сестра си. „Да видим ще посмее ли Тулия да ме командва, щом сестра ми стане императрица…!“

Отмина още един час. Марсела забеляза как лицата наоколо се изопват, а гласовете на гостите зазвучават по-пронизително. Само Корнелия шестваше сред тълпата като богиня.

Нетърпелива ръка я побутна по лакътя.

— Донесох ти вино.

— Благодаря.

Марсела пое чашата от обожателя, с който незнайно как се беше сдобила — набито момче на осемнайсет с втренчени черни очи и груби маниери. По-малкият син на брилянтния Веспасиан, губернатор на Иудея… който също би могъл да претендира за престола, ако не беше роден в плебейско семейство и не се намираше на хиляди мили от тук.

— Виждал съм те преди — заяви синът на Веспасиан, впил очи в нея.

Как се казваше…? — запита се тя. Аха, Домициан.

— Съпруга си на Луций Елий Ламия, нали?

— Да, за жалост — Марсела потърси с поглед братовчедките си из препълнената зала.