— Няма значение, стига да разсейва и мен!

— Трябва ли ти наистина личен роб?

— Определено се нуждая от такова тяло — Лолия огледа новата си придобивка, която чакаше в дъното на залата. Той отметна косата от челото си и мускулите на ръката му изпъкнаха под кожата. — Съвършено средство за разведряване на домашния арест!

Корнелия спря.

— Лолия, любовниците от твоята класа са едно на ръка, но да спиш с роб? Е… унизително е и за теб, и за него.

— Нямаше да говориш така, ако бях мъж — сви рамене братовчедка й. — Всичките ми съпрузи задиряха робините. И робите.

— Това не означава, че е правилно.

— Всеки роб, който изглежда като Тракс ей там, знае, че ще го купят за играчка в леглото — отвърна раздразнено Лолия. — Сигурно благодари на боговете, които почита, че го купих аз, а не някоя сбръчкана повлекана или някой противен стар сенатор.

— Радвам се, че се оценяваш толкова високо — сряза я отвратена Корнелия.

— Покупките ви ще чакат пред вратите ви след час — поклони се дребният търговец. — Домините искат ли да огледат още? За нова прислужница, която да ги разкраси още повече, или…?

— Мисля, че видяхме достатъчно.

Корнелия махна на прислужника си да спазари цената.

— Нова е — Лолия я улови за ръката и се взря в китката й. — Тази гривна изглежда египетска.

— Най-обикновена дрънкулка.

Корнелия си дръпна бързо ръкава и скри малкия бронзов амулет, опасал китката й.

— Прилича ми на талисман — намигна й Лолия, докато крачеха към преддверието на залата. — Нека позная… За късмет на Пизон? Или за дете за теб?

Корнелия се изчерви.

— Пизон не обича амулети. Нарича ги магьоснически суеверия за плебса.

Затова се почувства толкова виновна, когато отброяваше шепата монети в храма на Изида. Жрицата я увери, че ако го носи един месец и пришие същата гривна към възглавницата на съпруга си… Корнелия я заши старателно, но я скри от Пизон. Той не одобряваше чуждестранните богове. Нито пък тя всъщност, но за Изида и ритуалите й за плодовитост се носеха толкова окуражителни слухове…

— Не е твоя работа, Лолия.

— Не ми се нахвърляй, скъпа. Не разбирам защо те влекат толкова бебетата. Флавия е сладка, разбира се, но кръстът ми никога вече няма да е същият.

— Как е Флавия? — бързо попита Корнелия.

В преддверието беше студено, зимното небе сивееше оловно през открития покрив, но тя усети как страните й пламтят.

— Болна е — въздъхна Лолия. — Всеки би се поболял в къщата на Стария Флацид. И аз възнамерявам да остана на легло, когато пристигне Тракс. Ще ме мъчи главоболие, но няма да лежа самотна.

— Флавия е болна? — Корнелия спря. — Какво й е? Извика ли лекар?

— О, само е настинала. Прислужниците я наглеждат.

— Защо не я наглеждаш ти?

— Всяка сутрин й чета. Какво друго да правя? — примигна Лолия. — Робините знаят как да се грижат за нея по-добре от мен.

— Ако Флавия ми беше дете, нямаше да я поверявам на робите! Майките трябва да отглеждат децата си…

Лолия се разсмя.

— Нито една от нас не е отгледана от майка си, Корнелия. Ти, Марсела, Диана и аз — и за четирите са се грижили робини. И се справяме добре.

— Майките ни починаха млади, Лолия. Не разбирам защо Флавия трябва…

— А аз не разбирам защо ми се бъркаш. Флавия не ти е дете.

— Може би трябваше! — Корнелия избухна внезапно. — Дъщеря ти е болна, а ти си купуваш жребец!

— Дали пък, ако ти го дам назаем, най-сетне няма да родиш дете, вместо да ми завиждаш за моето! — разяри се Лолия. — Защото съпругът ти очевидно е безпомощен.

— Не смей да кориш съпруга ми! — нахвърли се Корнелия върху братовчедка си.

— О, той е безгрешен? — язвително възкликна Лолия. — Вири нос пред дядо, както и ти! Само защото е бивш роб, изкарва си прехраната с труд и печели всички противни пари, които цялото семейство взема назаем? Твоят Пизон определено не презира парите му!

— Ревнуваш — отсече Корнелия. — Понеже съпругът ми ще наследи Галба…

— Да, и ти ще ме гледаш още по-отвисоко, щом станеш императрица — Лолия скръсти разгневено ръце. — Мислиш ли, че не забелязвам как с Марсела се подсмихвате, когато заговоря. Презирате ме открай време. И мен, и Диана!

— Защо не? — възкликна Корнелия. — Не заслужавате ли презрение? Едната търчи насам-натам като робиня, а другата спи с роби!

— Защо не пробваш и ти? Знаеш ли изобщо какво е хубаво чукане?

— Съпругът ми ме обожава.

— Е, това очевидно е фатално. Обожанието не отличава добрите любовници, Корнелия. Върни се на пазара и си купи някой едър, надарен грък и ще видиш какво пропускаш!

— А се чудиш защо те презирам? Имаш уста на пристанищна курва! Робската кръв личи отдалеч! Някой ден ще разбереш каква повлекана си!

Търговецът на роби надничаше предпазливо през вратата към двете патрицианки, които си крещяха в центъра на преддверието все едно са рибарки.

— Моли се амулетът да проработи, Корнелия — присви очи Лолия. — На императорите не им трябват ялови жени. Безценният ти съпруг ще се разведе с теб и ще вземе някоя млада хубавица, която ще му роди синове, и тогава най-съвършената съпруга в Рим вече няма да ме гледа отвисоко!

Корнелия я зашлеви. Лолия й отвърна с плесница.

Застинаха, вперили яростни погледи една в друга.

Корнелия се извърна, преди Лолия да забележи как сълзите шурват по пламналото й лице.

„Е“, помисли си Диана, „най-сетне се случи.“

Завъртя се вихрено по тревата с непозната, мечтателна усмивка — най-после влюбена до полуда.

— Е, Ксеркс, разкажи ми за британеца, който не ти слиза от устата — подкани Диана директора на Червените, когато наетата носилка сви по по-тясна улица. — Мислех, че познавам всеки коневъд в Рим.

— Участвал в бунт някъде из Британия. Сега отглежда коне. Не продава много, но конете му са добри. Може да открием нещо подходящо за Червените — Ксекрс я изгледа раздразнено, когато носилката свърна по черния път. — Защо ли те доведох?

— Защото ще накарам благородните си роднини да ти помогнат да купиш новия си впряг.

Диана прокара пръст през един от състезателните медальони около врата си. Изгубиха два коня по време на първата надпревара през годината — още преди да започне състезанието. Червеният впряг се заплете лошо, когато омразният Дерек размаха камшика си със сини мъниста над главите на конете, подплаши ги и те си преплетоха паникьосано ремъците. Двата жребеца от вътрешната страна на впряга окуцяха.

— А щом помагам да ги купим, значи ще помагам и да ги изберем.

Ксеркс изсумтя недоволно. Диана знаеше, че не я харесва, но никак не се притесняваше. Не би посмял да я изгони от конюшнята, защото семейството й покровителстваше фракцията му, а само това имаше значение.

Обширната ферма, където най-после слязоха, се простираше докъдето поглед стига — над спретнатите пасища по дългия хълм се издигаше малко имение с колони. Най-добрите коневъдни ферми се намираха извън градските стени. Диана слезе от носилката и вдъхна блажено студения, чист въздух, толкова различен от пушека и вонята зад градските стени. Ако не беше Циркус Максимус, досега щеше да се е преместила в околностите на Рим, където въздухът мирише на чистота.

От вилата излезе да ги посрещне набит прислужник и двамата с Ксеркс заобсъждаха сделката. Диана се взря към подножието на хълма, където един мъж се бе облегнал върху парапета и наблюдаваше как две жребчета подрипват весело по поляната. До краката му стоеше черно куче с неопределена порода. Вдигнала червената си мантия, за да не се влачи в калта, Диана застана до него. Жребчетата бяха твърде малки за арената, но й харесаха.

— Добри крака — прецени тя. — Предлагате ли по-възрастни?

Мъжът се обърна. Беше свикнала да се изненадват, когато я зърнат, но той не изглеждаше особено изненадан.

— Коне за надбягване или за разплод?

— За надбягване — Диана се приведе и погали черното куче. — За Червените.

— Тазгодишният ви колесничар не ми харесва много. — Гласът на британеца беше дълбок и кадифен. — Не взема плътно завоя.

— Да — сви рамене Диана. — Аз бих се справила по-добре, но никой не ми предлага да карам.

По устните на британеца трепна усмивка. „Никой не би го взел за римлянин“, помисли си Диана. Косата му беше твърде дълга, металносива и буйна, бронзова огърлица опасваше врата му, носеше бричове вместо туника. Не беше възрастен, въпреки посивялата коса — на трийсет и пет — четирийсет, висок и широкоплещест, със спокойно лице и трапчинка на брадичката.

В този момент Ксеркс слезе при тях, следван от прислужника, и се представи припряно. Вместо да се поклони за поздрав, британецът го улови за китката.

— Аз съм Лин ап Карадок.

— Карадок? — попита Диана. — Чувала съм това име.

— Някои са го чували — отвърна британецът и се заизкачва по хълма, където се редяха конюшните. Крачеше бързо и тя подтичваше, за да не изостане.

Лин ап Карадок изкара четири сиви жребеца и им демонстрира уменията им. Ксеркс понечи да се спазари, но Диана се извърна неспокойно. Сивите препускаха прилично, но им трябваше нещо по-добро, ако искаха да победят свирепите ръждивокафяви жребци на Сините. Трябваше им нещо изключително.

Зад заграждение, разделено на четири с парапети, стояха четири коня. Диана се облегна на оградата.

Единият жребец ухапа съседа си и двамата скочиха към парапета с развети гриви. По-старият жребец в съседното ограждение им изцвили с присвити уши и те се отказаха да мерят сили и запрепускаха край парапета. Профучаха край Диана, сякаш са червена вихрушка — огненочервени като залязващо слънце.

— Чакай — викна Диана на директора.

Докато британецът и Ксеркс приближат до оградата, тя вече се беше шмугнала под нея и крачеше по тревата.