Марсела се засмя, закрила устни с длан, и забеляза как лицата на красивите, лъскави придружители на Отон се разведриха, предвкусвайки безплатната вечеря в дома на прословутия домакин. Сенатор Виний продължи да бълва тихи проклятия и да размахва сбръчкани ръце, а Лолия подбели неприкрито очи. Марсела даде на Стария Флацид най-много месец, преди Лолия да си уреди развод.

— Приемам това като знак, че е време да си вървя — Отон сведе глава над ръката на Марсела. — Ще дойда на празненството по-късно, разбира се — кога съм пропускал хубаво празненство? — но засега ще се позавъртя край всичките глупци, за да се представя като способен и добре информиран.

— Вие сте способен и добре информиран, сенаторе — натърти Марсела. — Чух, че сте свършили чудесна работа като губернатор на Испания миналата година.

— Нима? Смятах, че никой не е забелязал.

Той се отдалечи, сбогувайки се с околните.

Корнелия и Пизон бяха поканени в двореца на вечеря с императора, а останалите от семейството поеха към дома на дядото на Лолия, предвождани от Диана, уловила дружелюбно под ръка победоносния колесничар. Вино и музика започнаха да се леят като по даден знак и Марсела се оттегли в ъгъла с чаша в ръка да наблюдава всичко. „Защото това умея най-добре“, помисли си тя. „Марсела, пазител на историята и съзерцател на императори.“

Засмя се на глас, порицавайки се наум. Що за префърцунен език за историк!

В преддверието дядото на Лолия посрещаше с широка усмивка и разтворени обятия и сенатори, и колесничари, и кикотещи се домини, щастлив от успеха, защото притежаваше дял от Червените. А също така от Сините, Зелените и Белите, понеже внимаваше да подкрепя всички лагери. „Нищо чудно, че е най-богатият човек в Рим.“ Бившият роб, стопанисващ бедняшки квартал на Целийския хълм, беше станал толкова влиятелен търговец, че бе успял да се ожени за патрицианка и сега беседваше с императори… Лолия вече го увещаваше мило, несъмнено да я отърве от Стария Флацид. Щеше да го придума, разбира се — макар и непреклонен в деловите въпроси, дядо й омекваше като глина в ръцете на единствената си внучка, която отгледа като свое дете, когато майка й и баща й загинаха в онзи мореплавателен инцидент. Поискаше ли Лолия нов съпруг, дядо й щеше да й го осигури — както отрупваше малкото си съкровище с понита, кукли, рокли и перли. „Имаше най-хубавите играчки“, помисли си Марсела. „И сега е така.“

В центъра на шумното множество беше Отон — подканяше гостите да вдигнат тост за Червените, възславяше завръщането на добрите времена в студеното начало на декември. Марсела зърна ослепителната му усмивка, когато един преториански страж приближи до него и прошепна нещо в ухото му.

— Поднасям извинения на всички! — възкликна весело той. — Но император Галба ме вика в двореца. О, богове, какво ли съм объркал този път?

— Защо го покани Галба? — оплака се Корнелия на Марсела на другия ден.

— Защото е красив? — предположи Марсела. — Казват, че Галба харесва представителни мъже. Винаги съм се чудила дали не харесва Пизон заради това, но ако Отон отговаря повече на вкуса му…

Сестра й не я слушаше.

— С Пизон трябваше да сме единствените гости! Отон се излежаваше цяла вечер и си правеше шегички за сметка на Пизон. Защо и на него са му назначили преторианци? Не разбирам…

Марсела вдигна вежди.

— Смятам, че разбираш, Корнелия.

— Няма значение. — Корнелия приглади с две ръце и косата, и изражението си. — Това не променя нищо. Все пак Пизон е братовчед на Галба. Потомък е на Помпей и Крас и е сериозен мъж, а не повърхностен, напарфюмиран празнодумец. Това е от значение.

— Може би. Но познай кой има повече пари за подкупи? Познай чий чар може да изкара птичките от гнездата им? И познай чие име повтаряше тълпата след състезанието.

[1] Сатурналии — празник на 17 декември в чест на бог Сатурн. — Б.пр. ↑

[2] Центурион — в Древния Рим — стотник, началник на центурия, войскова част от 60 до 100 души. — Б.пр. ↑

[3] Домина — обръщение към патрицианка — Б.пр. ↑

[4] Спина — преграда, разположена под лек диагонал на арената, като в двата й края колесниците нравят опасни завои. — Б.пр. ↑

[5] Претор — в Древния Рим — висш съдебен чиновник или военачалник. — Б.пр. ↑

Глава трета

Открай време Корнелия мразеше градския пазар за роби. Теснотията, блъсканицата, крясъците на търговците, сякаш продават добитък, подигравките на мъжете, дошли само да позяпат как разгалват робините. Толкова отблъскващо — тя винаги си избираше роби от частните разпродажби.

— Скъпи домини — поклони се сервилен дребосък пред Лолия и Корнелия. — Вашето покровителство е чест за мен. Тук ще видите само най-доброто — здрави и смирени роби…

— Знаеш ли кое ме потиска? — изхленчи Лолия. — Че разходката до тържището за роби е най-приятното ми занимание от месец насам.

— Сама си виновна — назидателно рече Корнелия, крачейки бавно край издигнатите платформи, върху които стояха робите. — Да целунеш колесничар пред очите на всички гости! Кой съпруг не би възроптал?

— О, той не роптае срещу целувката. Била съм неблаговъзпитана. „Не искам да смятат жена ми за уличница“ — Лолия разкриви лице, имитирайки съпруга си с гневно подражание. — „Понеже си неспособна да се държиш благоприлично, от тук нататък ще си стоиш у дома. С придружител можеш да посещаваш Форума, банята, роднините си и празненства, когато аз преценя, че е уместно.“ Повярвай ми, според него повечето са неуместни.

Корнелия огледа внимателно редицата роби и разсеяно прие чаша ечемичена отвара от суетящия се край тях търговец. И мъжете, и жените за продан бяха облечени в снежнобели туники, а намаслените им крака и ръце сияеха на светлината на лампите. Прислужници, секретари, писари… добър готвач… Това търсеше Корнелия. Настоящият й готвач не би се справил с банкет от четирийсет блюда. Не че собствените й вкусове бяха особено изтънчени, разбира се — или вкусовете на Пизон — ала императорският наследник трябва да съблюдава известни критерии, когато забавлява гости…

„Ако Галба го избере за наследник.“ Тя обаче отпъди категорично тази мисъл. Естествено, че императорът ще посочи Пизон. Не се очертаваха други вероятни кандидати. Някои изглеждаха по-популярни и обаятелни, някои пръскаха реки от пари, но в крайна сметка това нямаше значение. Характерът и почтеността винаги надвиват над чара и парите.

— Дали да не си купя нова прислужница вместо онази харпия, която Старият Флацид е натоварил да ме шпионира — проточи замислено Лолия. — Но май ми трябва и нещо друго. Нещо едро и красиво от мъжки пол, с чиято помощ да убивам времето.

— Лолия, моля те…

— Е, кой иначе ще ме забавлява, докато съм под домашен арест? Освен ако не ми заемеш якия си центурион, когато ми дойдеш на гости. Той ще ми покаже как умее да върти копието, а ти ще обсъждаш как Пизон ще стане император.

— Надявам се, че просто се шегуваш, защото ако наистина смяташ…

— О, не се наежвай — въздъхна Лолия.

Корнелия потисна раздразнението и спря пред закръглен роб с плешиво теме. Приведе се да прочете табелата, окачена на врата му: „Варо, грък, на четирийсет и три, готвач“.

— Какъв готвач, Варо? За еквитско домакинство или за сенаторско семейство?

— Готвил съм за губернатори, консули и императори, господарке. Император Нерон обожаваше варения ми щраус.

— Нима? Кажи ми с какъв сос би поднесъл печена сърна?

— С лучен сос — отговори бързо робът. — С йерихонски фурми, стафиди и мед.

— А какво меню би избрал, ако император Галба е поканен на трапезата ти?

— Медузи и яйца, варени гъби и сос от пипер и рибна тлъстина, печен папагал…

— Де да предлагаха и съпрузите с табелки! — Лолия протегна ръка да допълнят чашата й — с вино, забеляза Корнелия, а не с ечемичена отвара. — „Виний, римлянин, петдесет и седем годишен, мърморко.“ Развеждам се при първа възможност. Вече щях да съм се отървала от него, но заплаши, че ще настрои императора срещу дядо и ще конфискуват цялото му имущество, както направиха с горкия Маркус Норбан.

— Лошо е постъпил — съгласи се Корнелия. — Варо, какъв пълнеж е най-подходящ за печена катерица?

— Кълцано свинско и кестени, господарке.

— Стария Флацид със сигурност ще си получи заслуженото, задето заплаши дядо — предупреди Лолия със зловещ глас и продължи нататък край редицата роби. — Масажист, фризьор, носач на носилка…

— Върви с още петима, господарке — обади се търговецът на роби. — Готов екип…

— Ще взема този на изпитателен срок — реши Корнелия и се усмихна на нисичкия, закръглен готвач. — Добре дошъл в домакинството ми, Варо.

— Благодаря, господарке — поклони се той над ръката й.

— Хмм… — Лолия спря пред последния роб в редицата. — Кой е този?

Корнелия прочете табелата, провесена през врата на роба: „Тракс, гал, на двайсет и осем, личен роб“. Много учтив евфемизъм. Един поглед към роба — висок, широкоплещест, с пшеничноруса коса и мускули като на статуя — бе достатъчен да разкрие дарбите му.

Лолия го измери с очи от главата до петите.

— Тракс ли се казваш?

— Да, господарке.

Имаше дълбок глас със силен акцент.

— И си от Галия? Далеч е.

— Почти не я помня, господарке.

— Съжалявам, би ли…?

Лолия вдигна вежди с подкупваща усмивка. Тракс изхлузи туниката си през глава и застана гол за оглед. Корнелия извърна очи, изпълнена отново с неодобрение. Абсолютно нищо не налагаше да събличат робите — откриеха ли недостатък, винаги можеха да ги върнат. Защо тогава ги разгалваха на търговете, ако не за да позяпат? А дори робите имат гордост. Едрият гал поруменя леко, но се усмихна на Лолия с искрена, макар и свенлива дружелюбност.

Лолия се обърна към търговеца.

— Ще го взема.

— Робите не се купуват само заради красотата — отбеляза Корнелия, когато Тракс навлече туниката си и го отведоха. — Този гал ще разсейва всички жени в дома ти и половината мъже.