Тя се изправи и се заразхожда около леглото му, придавайки си вид на дълбоко замислена.

— Може би си прав. Благодаря ти, че ме предпази от такава ужасна грешка. Трябва много добре да обмисля за кого да се омъжа.

— Слава на небето! — пошепна безсилно той.

След като обиколи няколко пъти стаята, тя оповести решението си.

— Най-добре е да си потърся обожател в Лондон! По-рано ми липсваше самочувствие, но ти ме убеди, че имам какво да предложа на мъжете. И не си единственият, който е на това мнение. — Тя скръсти ръце и се изправи пред него, сякаш се готвеше да му чете от библията. — Днешната мода предписва на жената да бъде крехка като силфида, но предвидливият мъж в крайна сметка избира добра кокошка за разплод.

Бърнард се наведе към нея, питайки се кой ли беше негодникът, внушил тези глупости на жена му.

— От кого чу това?

— Естествено от леля Тафи. Тази любезна дама прие всички ни в дома си, след като бащата на Тапър го изхвърли, задето се е оженил за шотландско момиче без нито едно пени зестра. Тя се разгневи ужасно на виконта и го лиши от наследство. След смъртта й Тапър ще наследи цялото имущество.

— Ако я надживее — възрази мрачно Бърнард, който беше готов да убие стария си приятел заради ролята, която беше изиграл в този цирк.

Тъй като вече не издържаше да стои далече от Гуендолин, той уви бедрата си в чаршафа и стана.

— И как смяташ да се сдобиеш с многообещаващ кандидат за женитба? Искаш ли да ти представя няколко? — Той се изправи пред нея и се поклони подигравателно. — Здрасти, Дейвид, стари момко. Това е жена ми Гуендолин. Ще бъдеш ли така добър да се ожениш за нея?

Гуендолин се засмя звънко.

— С това грозно и мрачно лице ще прогониш всички ухажори.

— За съжаление не успях да прогоня теб…

— Точно обратното, скъпи — ти избяга от мен. И защо? — Тя се нацупи и се престори, че размисля. — О, да, спомних си. Ти не си момчето, което съм обичала някога. Не знам защо забрави най-важното: аз също не съм малкото момиче от някога. — Тя сложи ръце на гърдите му и усети напрягането на силните мускули. — Аз не искам момчето, което обичах. Искам мъжа.

Куражът й беше неустоим. Бърнард улови китката й и отведе ръката й до мястото, където между бедрата му пулсираше огън.

— Ако е така, дошла си на правилното място.

Тя го помилва нежно, примигна и дъхът й се учести. Бърнард я привлече към себе си и завладя устните й. Сладката й уста го посрещна с вкус на зрели ягоди със сметана. Езикът му потърси неговия и желанието му избухна с дива сила.

Стенейки, той падна на леглото и постави Гуендолин отгоре си. Доброто му намерение да я вземе бавно и внимателно бе забравено под напора на страстта.

Нямаше търпение отново да проникне в топлата й утроба.

След гореща, мокра целувка той пъхна ръце под полите й. Нямаше време да свали копринените гащички, а просто ги разкъса. Още една целувка, и пръстите му проникнаха в нея с ритъма, който жадуваше да имитира друга част на тялото му. Тя се нагоди към движенията му и зачака с нетърпение радостите, които беше готов да й даде.

Бърнард бързо махна чаршафа и когато Гуендолин отново се отпусна върху него, членът му проникна дълбоко в утробата й.

Тя се разтрепери. Силното младо тяло се притисна до бедрата му и той я изпълни цялата. Тя искаше мъж и той й даваше всеки сантиметър от този мъж.

Бърнард вдигна ръце и помилва зачервените й бузи.

— Хайде малко да забавим ритъма, ангеле мой. Искам ти да се насладиш на тази езда също като мен.

Решен да й достави цялото удоволствие на света, той я хвана за хълбоците и я задвижи в ритъм, достатъчно бърз, за да увеличава насладата, и достатъчно бавен, за да им позволи да запазят разума си. Скоро се окъпа в пот, защото забавянето му струваше неимоверни усилия. Но като погледна блаженото лице на Гуендолин, бе обезщетен за всички мъчения.

Изчака, докато тя отметна глава, отвори устни и тихо захленчи, и мушна ръка под полата й. Трябваше само да я докосне с върховете на пръстите си, и тихите й въздишки преминаха във викове на удоволствие.

Самообладанието му се пропука. Хвана я отново за хълбоците, но вече не беше способен да нагоди тласъците си към ритъма на нейното удоволствие. Жаждата да се движи в нея отстъпи място на много по-силния примитивен инстинкт. Все пак на върха на екстаза, докато тялото му се разтърсваше от силни тръпки, успя да потисне зверския си рев.

Гуендолин падна тежко върху него. Той я прегърна, притисна я до гърдите си и се закле, че никога вече няма да я пусне да си отиде.



Бърнард нахлу като вихър в трапезарията на вила Тапингъм в Майфеър и изрева:

— Къде е тя?

Тапър, който тъкмо поднасяше към устата си филийка с масло и мармалад, застина насред движението. Кити избърса устничките си с ленената салфетка и сведе глава. В утринната си роба от тънък поплин и обшитото с дантели боне тя изглеждаше учудващо елегантна и зряла за осемнадесетгодишна хлапачка от планините на Шотландия.

Младоженците не седяха — както беше обичайно — един срещу друг на голямата маса, а един до друг — достатъчно близо, за да може крачето на Кити нежно да се плъзга по прасците на съпруга й.

След Бърнард влезе развълнуваният иконом.

— Прощавайте, сър. Опитах се да обясня, че леля ви никога не става преди обяд и не приема абсолютно никого преди два, но джентълменът не пожела да ме чуе.

— Няма нищо, Добинс. Той не е джентълмен.

Слугата побърза да се оттегли. Бърнард удари с юмруци полирания плот на масата и се огледа. С разбърканите коси и развързаната вратовръзка повече от всякога приличаше на звяр.

— Къде е тя? Какво сте направили с жена ми?

Тапър отпи малко горещ шоколад от порцелановата си чашка.

— Защо? Липсва ли ти?

— Когато тази сутрин се събудих, не беше до мен в леглото.

Тапър се намръщи подозрително.

— Много странно. Никога досега не си имал проблеми да задържиш дамите в леглото.

— За никоя от тях не съм бил женен — изграчи разярено Бърнард.

Тапър мъдро поклати глава.

— Не мога да допусна да объркаш чувствителната ми съпруга с крясъците и зъбенето си. Щом непременно държиш да узнаеш, ще ти разкрия, че малко преди разсъмване Гуендолин отпътува за Балиблис.

— Какво? — Бърнард се сгърчи като от удар. — Заминала е за Балиблис? И ти й позволи да тръгне? Защо си такъв глупак!

— Аз също не мога да проумея, че ти имаше глупостта да я изоставиш — отговори все така спокойно Тапър.

Бърнард се отпусна тежко в едно кресло и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Честно казано, нищо не разбирам. Но аз поне имах почтеността, да й оставя писмо.

Кити и Тапър се спогледаха многозначително, Кити стана и извади от джоба на робата си сгънат лист.

— Преди да замине, тя ме помоли да ви предам това.

Бърнард позна собствената си хартия за писма и грабна писмото от ръката й. Вероятно Гуендолин го е взела от кабинета му, докато е била сама в къщата. Почеркът беше красив и прецизен като самата Гуендолин.

„Ако някога пожелаеш да прекараш още една нощ с мен — пишеше тя, — това ще ти струва повече от хиляда фунта в злато.“

Бърнард размаха пергамента под носа на приятеля си.

— И какво да правя сега?

— Каквото желаеш — отговори Тапър, набоде на вилицата си парче сьомга и го лапна.

Бърнард се взря като замаян в писмото, но Кити го подръпна за ръкава.

— Простете любопитството ми, господарю, но защо напуснахте сестра ми?

Бърнард погледна в големите, искрени очи на момичето и гневът му угасна. Още по-трудно му беше да не забрави, че и тя беше дъщеря на човека, който бе разрушил живота му. Не можеше просто да им признае, че се страхуваше. Страхуваше се, че цял живот ще кара Гуендолин да плаща за греховете на баща си.

Тъкмо щеше да измисли някаква лъжа, когато от устните му излезе истина, за която сам не беше подозирал.

— Защото се страхувам, че не съм достоен за нея.

Тапър се изсмя тихо и помилва бузата на жена си, която се притисна до него.

— Значи си още по-глупав, отколкото предполагах. Кога е имало мъж, който да се покаже достоен за любовта на обожаваната жена? По милостта на бога жените ни обичат, макар да сме такива, каквито сме.

Бърнард сгъна грижливо прощалното писмо и го сложи в джоба на жакета си.

— Ами ако вече е много късно, Тапър? Ами ако бог не желае да удостои с милостта си човек като мен?

— Има само един начин да разбереш това, скъпи приятелю.

След кратко мълчание Бърнард стана и закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Тапър и се надигна. Бърнард се обърна на вратата.

— Вкъщи, Тапър. Връщам се вкъщи.



Мелодията на гайдите го теглеше към дома.

Чуваше я дълбоко в сърцето си, докато препускаше като бесен през пустите клисури на високото плато. Тя заглушаваше ритмичния тропот на конските копита, макар че отдавна не свиреше траурен марш, за да оплаче загубата му, а напяваше весели песни.

Най-сетне бе разбрал какво го измъчваше през последните петнадесет години — носталгия. Копнееше за соления вятър, който идваше от морето, за плискането на потоците в скалистите им легла, за мелодичните гласове на планинците. Копнееше дори за ветровитата крепост, символ на разрушените му мечти.

Кулите на Уейркрейг Касъл се очертаха в далечината на фона на нощното небе. Бърнард спря коня си и си представи родителите си, които често се качваха на някоя кула, за да потърсят сина си. Майка му меко го укоряваше, че е обикалял твърде дълго в мъгливите нощи. Баща му разрошваше косата му и го предизвикваше на партия шах или — което беше по-лошо — да прочетат заедно някой галски епос. Не му беше съдено да се сбогува с тях, но когато вдигна поглед към огрените от луната кули, сякаш ги видя да му махат и спокойно да се отдалечават.

Години наред беше планирал завръщането си в Балиблис, но никога не беше помислял, че се връща вкъщи. Там нямаше никой, който да го очаква.