— О, простете, сър. — Тъпата усмивка никак не се връзваше с дрезгавия гърлен глас. — Разбирате ли, сбърках ви със съпруга си…

— А това е добричкият Реджинадд, нали? Кажете ми, знае ли скъпият ви съпруг, че благонравната му съпруга ходи на лов, докато самият той се забавлява в провинцията?

Дамата изохка уплашено, но в следващия миг изписа на лицето си котешка усмивка.

— Велики боже, вие имате слух и зъби на звяр. Но ако сте решили да ме уплашите, предупреждавам ви. Ако има нещо, което ценя високо у мъжете, това е откритостта им. — Тя го измери с жаден поглед от върховете на излъсканите ботуши до блестящата коса. — Между другото, естествено.

Бърнард много искаше да отговори на комплиментите й. Без съмнение тя беше красавица. Тъмните коси бяха вдигнати в сложна фризура, посипана с блестяща пудра, която хармонираше перфектно с алабастровата кожа. Пълните червени устни и високите скули допълваха картината. Крехката шия беше украсена с черна кадифена панделка, на мястото, където липсваше трапчинка, беше залепена изкуствена бенка. Под блестящия сатенен корсаж талията й беше стегната в корсет от китова кост. Пълните гърди бяха толкова вдигнати, че заплашваха да разкъсат деколтето.

Огромната пола създаваше впечатление за меки, закръглени бедра, но нищо не беше в състояние да скрие студенината на очите й. Беше толкова мършава, че щеше да се залюлее от едно единствено докосване. Липсваше й топлина, липсваше й нежност. Нямаше нищо, за което мъжът може да се хване… нищо, в което да се потопи.

Бърнард се отдели от колоната и за момент се уплаши, че наистина ще се заклатушка.

— Радвам се да чуя, че цените откровеността у мъжете. Това ми позволява да бъда съвсем откровен с вас и да заявя, че възнамерявам да се сбогувам.

— О, не бива! Дори не са сервирали вечерята.

Бърнард направи кратък поклон.

— Боя се, че не съм в състояние да й отдам дължимото внимание, мадам. Апетитът ми изчезна.



Мъглата заглуши шума от стъпките му. Веещата се наметка изобщо не го топлеше. За разлика от свежата хладина на шотландските планини мократа лондонска мъгла проникваше до костите му и той постоянно трепереше.

Натежалият от дим въздух, който се носеше над сивите покриви, закриваше светлината на звездите. Само някъде далече в небето святкаха разпръснати искри. Безжизнената тишина го накара да усети болезнено липсата на Тапър с непрекъснатото му бъбрене.

Но той сам беше избрал този град с мъглите и саждите му. Вече не беше драконът на Гуендолин, нито водачът на клана Маккълог. Беше само един от многото безлики чужденци.

Запали си пура и продължи пътя си. Някога безпокойната му душа го тласкаше да обикаля по цели нощи из града. Ала добре познатите заведения и жените, които срещаше там, бяха загубили очарованието си, бяха станали жертва на малкото часове в обятията на Гуендолин.

Чу стъпки зад себе си и се обърна, но улицата беше празна и мрачна, фенерите бяха само няколко светли петна в мъглата. Вслуша се напрегнато, но тихото съскане идваше от запалената пура в собствената му ръка.

Той пъхна пурата в устата си и продължи напред. Беше отскоро в Лондон и още нямаше врагове. Най-много да беше оскърбил невярната съпруга с острата си забележка.

Обаче гневният съпруг щеше не да го проследи по пътя към дома, а да се изправи пред него и да го извика на дуел. Естествено Бърнард нямаше да му откаже това удовлетворение. По-добре да го улучи пистолетен куршум — това беше по-бързо и по-почтено, отколкото да се напие до смърт.

Кой би помислил, че една хубава къща на популярния Баркли Скуеър в сърцето на Лондон може да изглежда по-самотна и плашеща от руината на брега на морето в шотландските планини? Ярко осветените прозорци на съседните къщи посрещаха обитателите си с добре дошли, отнякъде се чуваше детски смях и весело дрънкане на пиано, през отворена врата падаше лъч светлина. Къщата на Бърнард в края на улицата очакваше стопанина си мрачна и мълчалива.

Тъкмо когато се качваше по стълбището, той забеляза трепкаща светлина на горния етаж. Спря и се хвана за чукчето на вратата. Беше готов да се закълне, че бе освободил Дженкинс за вечерта. Взря се напрегнато в тъмните прозорци, но призрачната светлина бе изчезнала. Поклати глава, отключи входната врата и се закле никога вече да не пие шампанско, а само портвайн.

Вечеря със студен ростбиф и хляб и се задълбочи в сметките си. Седя над книгите, докато числата затанцуваха пред очите му. Беше толкова изтощен, че изкачи с мъка стълбите до спалнята, въпреки това заспа едва след полунощ.

Събуди се рано сутринта от адски рев. Седна в леглото и установи, че тъжната мелодия беше произведена от гайда. Само след миг свирнята спря толкова внезапно, та Бърнард помисли, че е сънувал.

Необясними шумове от стъпки. Трепкащи светлини в самотна къща. И обвиняваща мелодия на гайда насред Лондон.

Или сънуваше, или беше на път да полудее. Опипа по шкафчето си за свещ и прахан. Тъкмо когато установи, че и двете липсваха, разбра още нещо.

Не беше сам в стаята.

Някой беше проникнал в спалнята му. Някой дишаше тихо — като контрапункт на лудо биещото му сърце. Той измъкна безшумно изпод възглавницата си зареден пистолет и насочи дулото към едва доловимата сянка.

— Кой сте вие, по дяволите, и какво търсите в моята къща?

— Някои твърдят, че съм предводителката на клана Маккълог, други ме наричат господарката на Уейркрейг Касъл, но вие, сър, можете да ме наричате милейди Дракон.

27

Да види как Гуендолин излиза от сянката — това беше все едно слънцето да излезе иззад пелената от облаци. Неочакваната светлина му причини болка в очите. Тя беше като сън в лавандуловосиньо. Меките линии на копринената рокля подчертаваха чувствените извивки на тялото й. Косата падаше на златни вълни около лицето, сините очи блестяха топли и живи.

— Добре. Значи сънувам — промърмори на себе си той и присви очи. Ала когато отново ги отвори, Гуендолин все още беше там и го наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Махни това нещо, преди да е гръмнало.

Трябваше му малко време, преди да проумее, че все още стискаше пистолета. Изпълни молбата й с трепереща ръка.

— Не беше много умно от твоя страна да ми откраднеш свещта и да оставиш пистолета. Не разбираш ли, че можех да те застрелям?

— Разбира се, че нямаше да ме застреляш. — Тя показа трапчинките си. — Пистолетът не е зареден.

Бърнард хвърли ненужното оръжие на шкафчето, ужасно ядосан на себе си.

— А къде скри Тапър с гайдата му? На тавана ли е?

— В мазето. Но не се притеснявай за него. Кити му прави компания. Нали знаеш, меденият им месец още не е свършил. Убедих я, че е много по-вълнуващо да дойдат с мен в Лондон, вместо да ходят в Единбърг.

— Нова копринена рокля. Пътуване до Лондон. Радвам се да видя, че си намерила приложение на хилядата фунта, които ти оставих.

— Точно така. И защо не? — Тя вдигна вежди. — В крайна сметка си ги спечелих.

За миг Бърнард загуби ума и дума.

— Наистина ли мислиш, че съм ти ги оставил като възнаграждение за… за…

Тя вдигна рамене.

— Какво друго трябваше да си помисля? Когато се събудих, ти беше изчезнал и бе оставил златото.

Бърнард беше готов да скочи от леглото и да я раздруса, когато се сети, че не понасяше нощниците и предпочиташе да спи гол. Панталонът му беше хвърлен на стола до вратата. А може би Гуендолин беше скрила и дрехите му?

Той скръсти ръце на гърдите и я изгледа заплашително.

— Има неща, за които не може да се плати, скъпа госпожо.

Под трепкащата светлина на свещите не можа да различи дали Гуендолин поне малко се беше изчервила.

— Или да кажем, че те струват само това, което човек е готов да плати.

В очите му светна бдителност.

— Защо дойде в Лондон, милейди дракон? Да не си търсиш невинна жертва?

— Ако беше така, нямаше да дойда в Лондон. — Гуендолин приседна на ръба на леглото, на достатъчно разстояние от ръцете му. — Не търся неопетнена кръв, а достоен за доверие адвокат.

— И за какво ти е адвокат? Или си решила да нахлуваш в чуждите къщи и да будиш обитателите им с гайда?

Тя го потупа успокоително по стъпалото.

— Не ставай глупав. Искам да обсъдя възможностите за анулиране на брака си. Или при нужда за развод.

Бърнард падна тежко във възглавниците. Не беше подготвен за ледените тръпки по гърба си.

— Искаш да се разведеш с мен?

— И защо не? Ти заяви, че ми връщаш свободата, нали? Сигурно не можеш да очакваш, че цял живот ще гния в онази купчина камъни. Ти може би нямаш намерение да се ожениш отново, но аз не искам да прекарам сама остатъка от дните… и нощите си. — Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Няма ме едва от няколко седмици и ти вече мислиш за друг мъж?

— Вече имах възможност да се убедя, че в Балиблис не липсват кандидати. Например Рос…

Бърнард щеше да скочи от леглото — по дяволите панталонът!

— Рос? Ти да не си полудяла? Той те остави да те изяде драконът! Той искаше да те изгори на клада!

Гуендолин подреждаше диплите на роклята си, сякаш изобщо не забелязваше вълнението му.

— Може би си прав, но откакто съм водачка на клана, Рос се показва само от най-добрата си страна. Отрупва ме с внимание и любезности. — Тя се усмихна кокетно. — Всеки ден ми носи букетче от диви рози или друг малък знак на внимание. А пък ако с Рос не си допаднем, ще се насоча към Лаклан. Той е много нещастен, откакто Неса го заряза заради племенника на подкована.

— За бога, жено! Как така ще се омъжиш за Лаклан! Та той има снопчета косми в ушите!

Гуендолин го погледна с прелестна невинност.

— Всички казват, че това е знак за мъжественост…

Бърнард беше сигурен, че вече не е звяр, но от гърлото му се изтръгна дълбоко ръмжене.

— Само при горилите, Гуендолин!