— Не и за мен — отговори той и я притисна до гърдите си. Тя помилва сънено бузата му.

— Значи не е нужно да се будя.

— Не, скъпа, спи, колкото искаш. — Той целуна топлите й устни, положи я върху възглавниците и я зави с тартана си.

Сянката му изчезна. Гуендолин зарови глава във възглавницата, уверена, че драконът бди над съня й.

Когато се събуди, на гърдите й се беше разположило джудже. По-рано сигурно щеше да изпищи при такова откритие, но сега само си помисли как ли успяваше да диша с тази тежест върху гърдите. Тоби отговори на сънливото й примигване.

— Защо си толкова дебел? — попита с усмивка тя. — Знам, че не ловиш мишки. — Той размърда мустаци с такова очевидно презрение, че тя се засмя. — Би могъл да ме попиташ същото, нали? — Тоби измърка сънливо и се зарови в тартана. Гуендолин стана, за да му попречи да се вкопчи и в нея.

Веднага разбра как беше влязъл котаракът. Вратата беше полуотворена, Бърнард не се виждаше никъде.

— Надявам се да ни донесе нещо за закуска — каза тя на котарака и разтегна скованите си мускули. — Или за обяд — добави тя, като погледна къде беше слънцето.

На устните й се появи дръзка усмивка. Даже мрачният английски слуга на Бърнард не беше тук, за да я укори, че е прекарала половината ден в леглото. Нали господарят му беше виновен, че не е спала през нощта.

По една точка селяните се оказаха прави. Гладът на дракона беше ненаситен.

Гуендолин се отпусна отново в леглото и се разкиска като ученичка. Завивките вече не миришеха само на санталово дърво и подправки, а на земния мускус, който излъчваше любовта им. Тя пое дълбоко тази миризма и с нея дойдоха спомените.

Втренчила поглед във фреската на тавана, тя се усмихна на богините и сравни историята на Психея със своята. Също като дракона, Купидон беше отишъл при Психея през нощта, изтръгвайки й обещанието никога да не поиска да види лицето му. Гуендолин се опита да си припомни как продължаваше историята, разказвана някога от майка й. Насъскана от ревнивите си сестри, Психея нарушила обещанието си и погледнала Купидон, докато спял. Капка масло от лампата й капнала върху лицето му и го събудила. Вбесен от нарушената дума, той избягал и се заклел никога вече да не я вижда.

Усмивката на Гуендолин угасна. Тя седна в леглото и изведнъж осъзна колко тихо беше в замъка. Тъй като Тоби все още се цупеше, че го бе прогонила от гърдите си, мълчанието не се нарушаваше дори от мъркането му.

Тя стана и бързо облече смачканата си рокля. Уви раменете си с тартана и за миг затвори очи, обзета от детинската надежда, че щом ги отвори, той ще се появи — както някога в руините на параклиса, докато търсеше дракона.

Този път не усещаше със сърцето си, че Бърнард е наблизо. Усещаше само безгранична празнота, още по-страшна поради обезпокояващата тишина, която цареше навсякъде.

Гуендолин отвори очи и се покатери на масата.

Корабът на Бърнард беше вдигнал всички платна и излизаше от залива, понесен от южния вятър.

Когато стигна до върха на кулата, Гуендолин едва дишаше. Вятърът постоянно вееше косите в лицето й и когато се хвана за парапета, тя не можеше да вижда.

Облегна се на старото дърво и се вкопчи в дебелите дъски. Корабът наближаваше хоризонта. Преди сълзите да замъглят погледа й, тя откри самотна фигура на кърмата, загърнала раменете си с вееща се черна наметка.

Дали той я виждаше? Вероятно беше забелязал златната й коса да блести под слънцето, но със сигурност не можеше да види как хълцания разтърсиха тялото й и по бузите й потекоха сълзи. Тя остана гордо изправена. Нямаше да рухне, докато съществуваше и най-малкият шанс той да я види. Едва когато корабът се сля с мъгливия хоризонт, Гуендолин падна на колене върху студения камък. Не можеше да каже колко време бе останала така. Само за миг или за цяла вечност? Когато чу стъпки зад гърба си, се обърна рязко, обзета от внезапна надежда.

Тапър излезе на бойницата. Меките кафяви очи бяха изпълнени със съчувствие.

— Преди малко ми дадоха това в селото. Мисля, че той не е искал да бъдете сама, когато го прочетете.

Гуендолин приглади блестящия пергамент и отвори с нокти добре познатия яркочервен печат.

Елегантният почерк на Бърнард беше лишен от обичайната изразителност. Силните линии и грациозните извивки бяха развалени от мастилени петна и задрасквания.

— „Милейди — прочете тихо Гуендолин, — проклятието е унищожено. Вие и Балиблис сте свободни. Предупреждавах ви, че вече не съм момчето, което сте обичали. След всичко, което стана между нас миналата нощ, сигурно най-сетне сте се убедили в това.“

Тапър се изчерви, но Гуендолин изобщо не се засрами.

— „От днес нататък няма да има мъж, който да стане ваш господар и повелител, защото вече сте от рода Маккълог, предводителка на клана Маккълог, господарка на Уейркрейг Касъл. Оставих на ваше разположение хилядата фунта, които баща ви е взел от Къмбърленд. Направете е тях най-доброто за клана и за замъка. До смъртта ми ще получавате всяка година по хиляда фунта.“ — Гуендолин преглътна мъчително и продължи: — „Веднъж ме попитахте каква е истината, но аз отказах да ви отговоря. Миналата нощ ме помолихте за милост. Онова, което мога още да ви дам — макар че то никога не е било мое, — е свободата ви.“ — Очите й отново се напълниха със сълзи. — „Оставям ви името и сърцето си. Винаги ваш Бърнард Маккълог.“

Тя сведе глава и смачка хартията в ръцете си. Изглеждаше почти толкова жалка, колкото се чувстваше. Тапър намери в джоба на жакета си кърпичка и започна да й вее, ала тя се дръпна и стана с усилие.

— По дяволите, Тапър! Този човек е невъзможен! Дано надменната му душа се пържи в ада! — Тя се загърна в тартана и се обърна към морето с надеждата вятърът да изсуши сълзите й. — Наистина ли вярва, че може да изличи всичко случило се, сякаш никога не е идвал при нас? Също като някогашното момче. Самодоволен. Нагъл. Упорит. Само той има право да решава съдбите на другите, без да ги пита. Изобщо не се е променил!

— Когато си втълпи нещо, става невероятно упорит. С времето може би…

— Веднъж вече го чаках петнадесет години. Колко трябва да го чакам този път? Може би двайсет години? Или цял живот? — Тя поклати решително глава. — О, не! Нямам никакво намерение да чакам, докато Бърнард Маккълог се вразуми.

Тапър прибра кърпата в джоба си и попита предпазливо:

— Какво възнамерявате?

Гуендолин се изправи в целия си ръст, изтри последните сълзи от лицето си, намести тартана, сякаш беше загърната в мантия на достопочтена келтска кралица.

— Нали чухте, Тапър. Сега съм предводителка на клана Маккълог. И както казва старият девиз: с право или без право всеки Маккълог върти меча.

26

— Той е истинско чудовище, нали?

— Зависи дали имате предвид разума или темперамента му. Разказаха ми, че с едно отваряне на устата и раздвижване на езика сразявал и най-добрите оратори.

— Нямам нищо против да усетя раздвижването на езика му. Разбира се, ако през това време моят Реджиналд е в провинциалното ни имение на един от безкрайните си ловни излети.

Компанията се забавляваше с остроумната забележка, докато обектът на интереса й вдигна чашата шампанско към устните си, правейки се, че не чува разговора, който се водеше точно зад гърба му. Домакинята явно имаше силни предпочитания към излезлия наскоро на мода гръцки стил във вътрешното обзавеждане, защото салонът беше целият в колони, зад които човек можеше удобно да се скрие.

— Съпругът ми твърди, че даже не бил англичанин — обади се друг женски глас. — През всичките тези години само се представял за един от нас. За да скрие какъв е в действителност.

По шокираното мълчание, което последва това разкритие, можеше да се заключи, че дамите го смятаха за избягал от лудницата ирландец.

— Това обяснява темперамента му. Шотландците са дива пасмина. Обичат да опозоряват девици и винаги казват открито, каквото мислят. — Дамата очевидно смяташе и двете неща за еднакво осъдителни.

— Чухте ли какво казал на лейди Джейн, след като тя в продължение на четиридесет минути му разяснявала колко изгодна партия е племенницата й?

Възбуденото шумолене на ветрилата показа жив интерес.

— О, не! Моля ви, разкажете!

Дамата понижи гласа си с три октави и се опита да имитира баритона на Бърнард, но това не й се удаде.

— Ако си търсех съпруга, милейди, със сигурност нямаше да избера някое глупаво младо същество, което има бюст, но не и разум.

Докато дамите хихикаха зад ветрилата си, Бърнард вдигна чашата си и пи за жената, която беше благословена и с двете качества.

— Може би не се нуждае от собствена съпруга, за да задоволи глада си — предположи дрезгавият женски глас, който бе заговорил пръв, — а от друга жена.

Компанията се разпръсна в търсене на нова жертва. Бърнард вдигна отново чашата си и установи, че за пореден път я е изпразнил. Ако продължаваше да се налива с шампанско, скоро щеше да се клатушка застрашително между гръцките колони.

Беше в Лондон само от месец и прекарваше времето си в пиене и неспокоен сън. Лошото му поведение го бе направило скандално известен. Открай време не понасяше надутите сноби и празните бърборковци, но сега беше достатъчен само един кос поглед отстрани, за да предизвика злобна забележка. Ако лорд Дръмънд не беше толкова лоялен инвеститор и един от най-добрите приятели на покойния адмирал Грейсън, Бърнард със сигурност щеше да отклони поканата му и щеше да си остане в оскъдно мебелираната градска къща, за да прегледа занемарените си сметки и да изпие бутилка портвайн.

Той повика слугата и замени празната си чаша с пълна. Отпи голяма глътка и забеляза, че си имаше компания. Една от дамите, които до преди малко обсъждаха качествата му — по-скоро липсата на такива, — излезе иззад едно зелено растение точно пред него.

— Милостива госпожо — кимна величествено той.